Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Д. Е. Д Груп” ООД, [населено място], [община] срещу решение № 1294 от 06.12.2021г. по гр. д. № 815/2021 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 260106 от 18.11.2020 г. по гр. д. № 133/2020 г. на Пернишки окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от дружеството срещу [община] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 193 373.40 лв., платена по договор № 120/03.10.2007 г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че вземането за процесната сума е погасено по давност. Излага подробни съображения в подкрепа на застъпваната и пред инстанциите по същество своя теза, че давността в случая започва да тече от 20.03.2014 г., когато е влязло в сила съдебното решение за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за суперфиция поради невъзможен предмет, а не от датата на плащане на сумата по него, тъй като правото на вземане по договора не може да съществува едновременно с правото за връщане на даденото по същия. Акцентира и на спецификата на настоящата хипотеза, изразяваща се в това, че порокът на сделката, заради която тя е прогласена за нищожна, не е нито явен, нито видим при обичайни условия и откриването му предполага извършването на съвкупност от действия, изискващи специални знания, като едва след това възниква правото за връщане на даденото и съответно започва да тече давността за вземането. Според касатора, ответникът не може да се позовава на изтекла давност за задължението си за връщане на получената по процесния договор цена и поради недобросъвестното му поведение, изразяващо се в това, че не е осигурил възможност за реализиране на суперфициарното право, като приеме необходимия ПУП-ПЗ за имота.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Кога започва да тече давностният срок за вземането, за връщането на даденото по нищожен договор за учредяване на суперфиция, когато нищожността е прогласена поради невъзможен предмет; 2. Когато невъзможността за реализиране на суперфициарното право по един договор е причинена от поведението (действие или бездействие) на собственика на земята-учредител, последващото премахване на тази пречка, което премахване се дължи на поведението на същата страна-учредител (причинила пречката преди това), има ли касателство с течението на погаситената давност на вземането за връщане на даденото по междувременно обявения за нищожен договор за суперфиция и представлява ли добросъвестно упражняване на материално право – възражение за погасителна давност; 3. Длъжен ли е съдът служебно да се произнесе по въпроса, налице ли е злоупотреба с материално право, когато има данни за това, макар засегнатата страна да не е направила такъв довод; 4. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички заявени от страна (в случая ищеца) доводи“.

По отношение на първите два въпроса се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а за останалите два – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърдяното противоречие с практиката на ВКС е обосновано с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС (за третия въпрос) и ППВС № 1/1953 г. и решение № 109 от 17.04.2019 г. по гр. д. № 4017/20018 г. на IV г. о. (за четвъртия въпрос).

Ответникът по касация – [община] – не заявява становище по касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: С договор № 120 от 03.10.2007 г. [община] е учредила възмездно в полза на „Д. Е. Д Груп” ООД право на строеж върху терен за изграждане на подземен гараж на три етажа; Цената на правото на строеж е в общ размер на 193 373, 40 лв., като в самия договор е записано, че плащането й е извършено на части: 97 305 лв. – на 03.10.2007 г.; 38 865 лв. – на 03.10.2007 г..; 54 000 лв. – на 04.09.2007 г. и 3 803.40 лв. – на 03.10.2007г.; С допълнително споразумение от 23.02.2011 г. срокът за упражняване правото на строеж е удължен до 03.10.2015 г.; С решение № 143 от 28.02.2014 г. по гр. дело №421/2013г. на Пернишки окръжен съд, влязло в сила на 20.03.2014 г., сключеният между страните договор е прогласен за нищожен поради невъзможен предмет.

С оглед на тази безспорна фактическа обстановка, решаващият въззивен състав, чрез препращане по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на обжалвания акт, е споделил извода на първата инстанция, че предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ГПК е неоснователен, тъй като вземането на ищеца за връщане на цената на учреденото му с процесния договор право на строеж е погасено по давност. Съобразявайки задължителните указания в т. 7 на ППВС № 1/79 г., е приел, че доколкото се касае за нищожен договор, основанието не е налице при самото извършване на престацията и поради това давностният срок започва да тече от деня на получаването й. Посочил е, че изискуемостта на вземането, откогато започва да тече давностният срок (чл. 114, ал. 1 ЗЗД ), не зависи от момента на прогласяване на нищожността на сделката със съдебното решение, доколкото същото не е елемент от фактическия състав, който поражда правото да се иска връщане на платеното по нищожния договор. Според съда, приемането на обратното би означавало недопустимо изменение на началния момент на давността по волята на страната по недействителна сделка, предявила тази недействителност в избран от нея момент.

Решаващият състав не е споделил аргумента на ищеца, свързан с разпоредбата на чл. 34 ЗЗД, като е изтъкнал, че тази разпоредба урежда последиците при прогласяване на недействителност на сделка, но не променя момента, от който става изискумо вземането за връщане на даденото по нея и от който започва да тече давностният срок.

Като неоснователни са преценени и доводите за прекъсване на давността. Прието е, че сключеното допълнително споразумение за удължаване срока за упражняване на учреденото право на строеж не представлява признание на задължението за връщане на недължимо платената сума и че липсата на спор за плащането на цената по процесния договор не е равнозначно на признаване на вземането с източник неоснователно обогатяване. Отделно от това е посочено, че и от датата на допълнителното споразумение до датата на предявяване на иска давността отново е изтекла. Що се отнася до действията по даване на становище по приключилото между страните съдебно производство и издаване на заповед за одобрение на проект на ПУП от 2013 г., съотв. от 2016 г., въззивният съд е счел, че същите принципно нямат характер на признаване на вземането и нямат отношение към възражението за давност.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

По отношение на два от въпросите – въпрос № 2 и № 4 – не е изпълнено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело, по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпрос № 2 е основан на твърдението на касатора за недобросъвестно поведение от страна на ответната община като причина за невъзможността да бъде реализиран процесният договор за суперфиция, което изобщо не е обсъждано от въззивната инстанция. Що се отнася до въпроса, свързан със задължението на съда да обсъди всички доводи на страната, същият представлява оплакване за допуснато процесуално нарушение, което обаче е предмет на касационния контрол, а не основание за допускането му. Отделно от това, въпросът не съответства на мотивите на акта. От тях е видно, че въззивният съд е взел предвид довода на ищеца във връзка с последвалото изменение на действащия ПУП, но го е преценил за неоснователен, доколкото това не е действие, имащо характер на признание, прекъсващо давността за вземането.

Макар и значими за изхода на делото, останалите два въпроса също не могат да обосноват допускане на касационния контрол. По отношение на първия въпрос не е налице нито основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както правилно е посочил въззивният съд, въпросът за момента, от който започва да тече давността за връщане на даденото по нищожен договор, е разрешен по задължителен за съдилищата начин в т. 7 на ППВС № 1/79 г. В същото е посочено ясно и недвусмислено, че при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията, от което следва, че давностният срок започва да тече от деня на получаването й. Неправилно е поддържаното от касатора, че в самото постановление е предвидено изключение от това общо правило, а именно – за хипотезата, когато даденото е станало въз основа на съдебно решение, което впоследствие е отменено. Това становище е в явно противоречие с мотивите по т. 1 на цитирания акт, тъй като от тях е видно, че не се касае за „изключение“ от посоченото правило, а за пример за третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД.

Следователно, поставеният в изложението първи въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – нито със задължителната практика, обективирана в цитираното ППВС, нито с казуалната такава – решение № 109 от 17.04.2019 г. по гр. д. № 4017/20018 г. на IV г. о.

Съществуването на посочената практика изключва автоматично приложимостта основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Настоящият състав намира, че противоречие с практиката на ВКС не е налице и по отношение на третия въпрос. Приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, е неотносимо към настоящия случай. Касаторът не е посочил коя е императивната материалноправна норма, която е следвало да бъде приложена служебно от съда. Твърдяната от него „злоупотреба с правото на възражение за погасителна давност“ не е предмет на такава регламентация, поради което за въззивната инстанция не е съществувало задължение за служебна преценка относно наличието й.

Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1294 от 06.12.2021г. по гр. д. № 815/2021 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: