Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Евро Ин Консулт“ЕАД – [населено място] против решение № 260068 от 23.04. 2021 г., постановено по в. т.д.№ 595/ 2020 г. по описа на Варненския апелативен съд, с което след отмяната на решение № 260143 от 31.07.2020 г. по т. д.№ 2082/19 г., поправено с решение № 260282 от 15.10.2020 г. на Варненския окръжен съд, в частта, с която И. П. И. от [населено място] в качеството на земеделски производител е осъден да заплати на жалбоподателя сумите, съответно от 12 110.80 лв.- главница по фактура № [ЕГН] от 18.12.2014 г. и от 11 260.30 лв.- главница по фактура № [ЕГН] от 18.12. 2015г., представляващи разликата между присъдените суми по частично предявен иск по т. д. № 547/17г. по описа на Варненския окръжен съд до пълния размер на дължимото възнаграждение по договор за консултантски услуги от 13.03.2013 г., както и в частта, с която искът с правно основание чл. 86 от ЗЗД е уважен за сумата от 1051.69лв., представляваща разликата между присъдената сума по частично предявения иск за лихва за забава върху главницата по фактура № [ЕГН] от 18.12.2014 г. за периода от 16.12.2016г. до 09.05.2017г. и за сумата от 3199.53лв.- лихва за забава върху част от главницата по същата фактура в размер на 12 110.80лв. за периода от 10.05.2017г. до 16.12. 2019 г., както и за сумата от 2974.60лв., представляваща лихва за забавено изпълнение на част от задължението по фактура № [ЕГН] от 18.12.2015г. в размер на 260.30лв. за периода от 10.05.2017г. до 16.12.2019 г., обективно съединените искове са отхвърлени, като погасени с изтичане на давностния срок по чл. 111 от ЗЗД.

В касационната жалба са изложени оплаквания за постановяване на решението в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и в отклонение от практиката на Върховния касационен съд. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че по отношение на вземанията на дружеството по договора за консултантски услуги от 13.03.2013 г. е приложима давността по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Наведен е довод, че макар в договора е уговорено, че заплащането на възнаграждението ще се извършва годишно, т. е. за всяка една година от изпълнение на 5-годишния ангажимент на възложителя към ДФ „Земеделие“, предоставяните от консултанта услуги не са идентични. Посочено е, че от дейностите на консултанта, описани в договора и в протоколите за приемане на работата по него е видно, че те не могат да бъдат определени като еднотипни и многократно (трайно) изпълнявани престации, тъй като включват различни дейности, като изготвяне на заявление за кандидатстване като част от общото заявление за подпомагане на възложителя, подадено през първата година от ангажимента (2013 г.), фактическо вземане на почвени проби на ниво физически блок и изготвяне на агрохимичен анализ на същите чрез акредитирана лаборатория, както и съставяне на план за управление на хранителните вещества в почвата, въз основа на него, даване на консултации по прилагане на изискванията по направлението и др. Поддържа се, че предвид така очертания предмет на договора, изпълнителят не е поел задължение за извършване на еднотипни престации, а на различни по вид дейности, през различни етапи от изпълнението на многогодишния ангажимент на възложителя по мярка 214, като всеки от етапите е определен в съответствие с изискванията на Наредба №11/2009 г. и е поставен в зависимост от действията на възложителя по изпълнение условията на мярката и приемането на това изпълнение от страна на Държавен фонд „Земеделие“. Поддържа се, че в обжалваното решение въпросът за правната природа на консултантските договори за изработване на проекти по оперативни програми, финансирани от фондовете на Европейския съюз, е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 147 от 31.10.2019 г. по т. д. № 50178/2016 г., на ВКС, I т. о., според което, когато с договора за предоставяне на определен вид услуги е поето задължение за извършване на различни дейности, през различни етапи от развитието на проекта, не може да се приеме, че е налице периодичност или продължителност на изпълнението. Наведен е довод, че вземането на изпълнителя за заплащане на възнаграждение по процесния консултантски договор (с изключение на авансовото плащане) не е гарантирано за всяка година от срока на действието му, а изискуемостта му е обусловена от настъпването на условие - извършване на компенсаторното плащане за конкретната година от страна на ДФ „Земеделие“ на възложителя. Затова жалбоподателят счита, че възнаграждението на консултанта няма постоянен и регулярен характер, а е обусловено от действията на трето лице и от конкретния резултат на извършената дейност, поради което не се касае за повтарящо се, трайно изпълнение на парични задължения, които имат единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време. Твърди се, че поради споменатата неопределеност на падежа на задължението, което става изискуемо в зависимост от всяко постъпило по сметката на възложителя компенсаторно плащане от страна на фонда за конкретната година, при липсата на предварително определен и известен отнапред времеви интервал, към вземането за претендираната сума е приложима общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, а не кратката 3- годишна такава по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Поддържа се, че като е приел за периодично по смисъла на чл. 111, буква „в“ от ЗЗД, вземането на изпълнителя по процесния договор за консултантски услуги, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителните указания, дадени в ТРОСГТК №3/2012 г. на ВКС, както и в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 152/2.02.2021 г. по т. д. № 385/2020 г. на ВКС, ІІ т. о., както и в определение № 178/17 03.2021 г., по т. д. № 563/2020 г. на ВКС, І т. о.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е обосновал достъпа до касационен контрол със следните въпроси:

1. Представлява ли периодично плащане по смисъла па чл. 111, буква „в“ от ЗЗД, вземането на изпълнителя за възнаграждение по договор за консултантски услуги, чийто предмет е консултиране на възложителя за получаване на финансово подпомагане (субсидия) по многогодишна мярка (проект, схема), финансирана от публични фондове, с който изпълнителят се е задължил да извършва различни услуги, през различни периоди/етапи от многогодишния ангажимент на възложителя, в зависимост от нормативно определените условия на мярката;

2. Представлява ли периодично плащане по смисъла на чл. 111, буква „в“ от ЗЗД, паричното вземане по договор, чийто падеж е обусловен от действията на трето за договора лице, т. е. представлява ли това вземане такова, чийто падеж настъпва през предварително определен интервал от време?;

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях?“.

Касаторът счита, че споменатите въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със споменатата тълкувателна и казуална практика на Върховния касационен съд. По отношение на първия въпрос се поддържа, че са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, поради значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото, предвид необходимостта от създаване на съдебна практика и осъвременяване на съществуващата такава. Обосновал е наличието на специалния селективен критерий с настъпилите съществени изменения в уредбата и обществените условия, касаещи консултантските услуги, предоставяни на бенефициери по програми, финансирани от европейските структурни и инвестиционни фондове, при които обичайно се уговаря, че възнаграждението на консултанта е дължимо след получаване на съответното финансово подпомагане и ако такова подпомагане бъде получено. Изложени са и съображения за очевидна неправилност на обжалваното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. последно от ГПК, тъй като въззивният съд е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Посочено е, че от една страна съдът е приел, че дейностите, за които консултантът се е задължил по договора са такива, че „някои от тях следва да се извършват еднократно, други - през определен период, а трети - постоянно“, а от друга - че с договора е уговорено предоставянето на услуги, изразяващи се в извършване на работата чрез престации, изпълнявани многократно в срока на действието му.

Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, за неговата отмяна като резултат от произнасяне по съществото на инвокираните в касационната жалба оплаквания и за постановяване на решението по съществото на спора, с което исковете да бъдат уважени.

Ответникът по касация И. П. И. оспорва касационната жалба и обосноваността на основанията за допускане на касационното обжалване. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК, чрез пълномощника му адв. И. А., възразява, че не е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като поставените въпроси не са решени в противоречие с посоченото от касатора ТРОСГТК № 3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011г. на ВКС и с практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК. Изложено е, че вземанията на изпълнителя за възнаграждение притежават белезите на периодични плащания, посочени в същия тълкувателен акт, доколкото представляват повтарящи се задължения за заплащане на парични суми, произтичащи от единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определен интервал от време и размерът им е определяем. Твърди се, че с процесния договор е уговорено предоставянето на услуги, изразяващи се в извършване на работа чрез престации, изпълнявани многократно в срока на действието му и възнаграждението е дължимо на определени в договора интервали. Поддържа се, че съгласно трайно установената практика на Върховния касационен съд, вземането за възнаграждение по договор за услуги, за който се прилагат правилата на изработката се погасява с изтичането на тригодишната давност по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД, когато има за предмет трайно предоставяне на услуги в течение на срока на действието му и възнаграждението е дължимо на определени или определяеми в договора периоди. Ответникът по касация счита, че не е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не кореспондира на тази хипотеза, както и поради това, че от една страна, касаторът се позовава на противоречие със съществуваща практика на ВКС, относима към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а от друга - по същите въпроси е направил искане за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, чийто фактически състав изключва предпоставките на първата очертана хипотеза. Оспорено е и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК, с възражението, че по делото липсват данни, относими към някоя от хипотезите на очевидна неправилност. Изложено е, че предявеният по т. д.№ 547/17 г. частичен иск е прекъснал давността само по отношение на предявения с него размер на вземанията за възнаграждение, а непредявената част е останала извън предмета на делото, като за нея давността е продължила да тече, и е изтекла преди предявяване на исковете за разликата до пълния претендиран размер на 16.12.2019 г. Наведен е довод, че доколкото възнаграждението се дължи за всяка година, съобразно включените за подпомагане площи, задължението за заплащането му има периодичен характер и е погасено с изтичането на 3-годишната давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Направено е искане за оставяне на касационната жалба без уважение, а обжалваното с нея въззивно решение – в сила, както и за присъждане на разноските, направени от страната пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

С решение № 260143/31.07.2020 г., пост. по т. д.№ 2082/ 2019 год. Варненският окръжен съд е уважил предявените от „Евро Ин Консулт“ЕАД срещу И. П. И. обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за сумите, дължими като възнаграждение по сключен между страните договор от 13.03.2013 г. за консултантски услуги, свързани с получаване на компенсаторни плащания по мярка 214 „Агроекологични плащания“ по ПРСР за 2007-2013 г., съответно в размер на 12 110.80 лв.- главница по фактура № [ЕГН]/18.12.2014 г. и 11 260.30 лв. - главница по фактура № [ЕГН]/18.12.2015 г., представляващи разлика между частично предявените искове за сумите по същите фактури, присъдени с решението по т. д. № 547/2017 г. на Варненския окръжен съд, до пълния размер на сумите по всяка от тях, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за мораторна лихва от 1051.69 лв., върху главницата по фактура № [ЕГН]/18.12.2014 г., дължима за периода от 16.12.2016г. до 09.05.2017г., представляваща разлика между сумата, присъдена с решението по същото дело по частичен иск и пълния размер на акцесорното вземане за същия период. Със същото решение са уважени и предявените от „Евро Ин Консулт“ЕАД обективно съединени искове с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД съответно за сумата от 3199.53 лв., представляваща лихва за забава върху част от главницата по фактура № [ЕГН]/18.12.2014 г., в размер на 12 110.80 лв., дължима за периода от 10.05.2017 г. до 16.12.2019 г., както и за сумата от 2974.60 лева, представляваща лихва за забавено изпълнение на част от задължението по фактура № [ЕГН]/ 18.12.2015 г., в размер на 11 260.30 лв., дължима за периода от 10.05.2017 г. до 16.12.2019 г. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че доколкото е налице влязло в сила осъдително решение за част от дължимото възнаграждение, исковете за разликата до пълния претендиран размер са доказани по своето основание. Разгледал е инвокираното от ответника И. П. И. възражение за погасяването им с изтичане на кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, което е намерил за неоснователно по съображения, основани на ТРОСГТК № 3/18.05.2012 г. по тълк. д.№ 3/2011 г. на ВКС, че съгласно договора, вземанията на изпълнителя „Евро Ин Консулт“ ЕАД не притежават съществен белег на периодичните плащания, а именно предварителната определеност на интервалите от време, през които настъпва техният падеж, респ. знанието отнапред за момента, в който вземанията стават дължими и изискуеми. Мотивирал е становището си с уговорката между страните, че вземанията за съответната година стават изискуеми в зависимост от всяко постъпило по сметката на възложителя компенсаторно плащане за конкретната година, като интервалът за това не е предварително определен и известен отнапред. Консеквентно на това е приел, че вземанията по договора се погасяват с изтичането на общата 5-годишна давност по чл. 110 от ЗЗД, която не е изтекла към датата на предявяване на исковете за разликата до пълния претендиран размер.

Обратно на приетото от първоинстанционния съд, в обжалваното решение въззивният съд е преценил, че вземанията на изпълнителя за възнаграждение по договора са такива за периодични плащания, тъй като притежават характерните белези на такива, посочени в ТРОСГТК № 3/11 г. от 18.05.2012г. по тълк. д.№ 3/2011 г. на ВКС, а именно повтарящи се задължения за плащане на пари, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определен интервал от време и размерът на плащането е определяем чрез одобрените за подпомагане площи. Приел е, че с договора е уговорено предоставянето на консултантски услуги, изразяващи се в извършване на работи чрез престации, изпълнявани многократно в срока на действието му и възнаграждението е дължимо на определени в него интервали, откъдето е направил извод, че вземанията за възнаграждение се погасяват с изтичането на тригодишната давност, която е изтекла към датата на предявяване на исковете за разликата. Съобразил е, че предявените частични искове са прекъснали давността само за частта от вземанията, която е била предявена с исковата молба и за която частичните искове са били уважени. По отношение на исковете за акцесорните вземания за мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, с позоваване на чл. 119 от ЗЗД съдът е приел, че те са погасени по давност поради погасяване на главните вземания. По тези съображения, след отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която исковете са уважени, въззивният съд ги е отхвърлил като погасени по давност.

При горните данни, по допускането на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване, настоящият състав намира следното:

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Формулираният от касатора въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело може да бъде свързан и с произнасяне на съда по възраженията на ответника, стига да е обусловил решаващите изводи на съда, както в случаите, когато по тях се формира сила на пресъдено нещо, така и при разглеждане на правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи възражения на ответника, които не се обхващат от нейните обективни предели, но са подготвили формирането щ върху предмета на спора, без да се припокриват с него.

Първият въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, относно характеристиката на вземането на изпълнителя за възнаграждение като такова, произтичащо от задължение на възложителя за периодично плащане, с оглед предмета на договора, който включва извършването на различни услуги, през различни периоди/етапи от многогодишния ангажимент на възложителя, удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото е обусловил изхода на спора по делото при произнасяне на въззивния съд по релевираното от ответника възражение за погасяване на исковете по давност. В обжалваното въззивно решение съдът е приел, че с процесния договор е уговорено предоставянето на консултантски услуги, изразяващи се в извършване на работа чрез престации, изпълнявани многократно в срока на действието му и възнаграждението е дължимо на определени в договора интервали, поради което вземането на изпълнителя се погасява с изтичането на тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Същевременно в съобразителната част на ТРОСГТК № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г., на ВКС задълженията за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, са дефинирани освен чрез темпоралните си белези като повтарящи се през определен период от време с предварително определен или определяем падеж, още и от обективна страна чрез естеството на дължимата престация, която включва изпълнението на субстанциално еднородни задължения, многократно изпълнявани с срока на действие на договора. Характерът на дължимата от изпълнителя престация, на която корелативно съответства задължението на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение, е възприета като съществен атрибут на периодичните задължения в цитираната от касатора казуална практика на Върховния касационен съд, формирана по реда на чл. 290 от ГПК и обективирана в решение № 147 от 31.10.2019 г. по т. д. № 50178/2016 г., Г. К., решение № 93 от 24.06.2015 г., постановено по т. д. №65/ 2014 г. на ВКС, І г. о. на ВКС, както и в служебно известното на настоящия състав решение № 46 от 30.07.2019 г. по т. д. № 1838/2018 г., Т. К., І т. о. на ВКС, според които определянето на договора за услуги като такъв на продължително или периодично изпълнение е обусловено от характера на поетото с него задължение, като такова за извършване на една и съща по вид дейност през целия срок на действието му. Ето защо касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато по първия въпрос, който съобразно правомощията си по т. 1 от ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, настоящият състав уточнява в смисъл, дали представлява периодично плащане, по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД вземането на изпълнителя за възнаграждение по договор за консултантски услуги, с предмет предоставянето от изпълнителя на различни по вид услуги, през различни периоди/етапи от многогодишния ангажимент на възложителя за получаване на финансово подпомагане (субсидия) по многогодишна мярка, финансирана от публични фондове.

Не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението по втория и третия въпроси, формулирани от касатора. По отношение на втория въпрос, дали представлява периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД парично вземане по договор, чийто падеж е обусловен от действията на трето за договора лице, т. е. представлява ли това вземане такова, чийто падеж настъпва през предварително определен интервал от време, не е налице общият селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като отговорът му не е обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело, нито пред въззивната инстанция е бил наведен и поддържан довод за недопустимост изискуемостта на периодичното задължение да бъде определяна по такъв начин.

Не покрива общия селективен критерий и третият въпрос, а именно „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които те се основават и доказателствата за тях?“. Този въпрос има хипотетичен характер и не кореспондира на оплаквания на касатора за конкретни доводи и възражения, надлежно въведени като предмет на делото, по които въззивният съд не се е произнесъл и чието обсъждане би довело до процесуален резултат, различен от този, постановен с обжалваното решение.

Формулираните от касатора въпроси не удовлетворяват и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Наличието на цитираната от касатора тълкувателна и казуална съдебна практика, свързана с изясняване характерните белези на периодичните плащания, сама по себе си изключва наличието на това основание за достъп до касация. Не е налице и някоя от останалите алтернативно предвидени предпоставки, покриващи специалния селективен критерий: необходимостта от промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или от осъвременяване на тълкуването щ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, от значение за точното прилагане на закона, или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони, която да допринесе за развитие на правото.

Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2 in fine от ГПК. Наведеното основание за допускане до касационен контрол предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда prima facie - без необходимост от анализ за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Такава е налице когато се констатира неприлагане на императивна правна норма или прилагането щ в противоположен или отменен смисъл (contra legem), или нарушение на правилата на логиката при обсъждане на доказателствата, което да води до постановяване на неразбираем съдебен акт, чийто пороци могат да се констатират от мотивите на самия акт. В случая обжалваното решение съдържа логични мотиви, ясно изразяващи волята на съда, поради което очевидна неправилност не е налице.

Предвид изложеното, следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд по първия формулиран от касатора въпрос и на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, на касатора следва да бъдат дадени указания да внесе по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 611.94 лв.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260068 от 23.04.2021 г., пост. по в. т.д.№ 595/2020 г. по описа на Варненския апелативен съд.

УКАЗВА на „Евро Ин Консулт“ЕАД в едноседмичен срок съобщаването да представи доказателства за заплатена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 611.94 лв., с предупреждение, че при неизпълнение производството по делото ще бъде прекратено.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: