О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5654

гр. София, 04.12.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 3238/2023 г., и за да се произнесе, предвид следното:

Производство е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадени две касационни жалби от страни в производството срещу части от въззивно решение № 49/22.03.2023 г. по в. гр. д. № 9/2022 г. на АС – Пловдив по предявения иск по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД.

С касационната жалба вх. № 2947/12.04.2023 г. на ответника О. П. подадена чрез гл. юрисконсулт Е. П., се обжалва въззивното решение в частта, в която е потвърдено решение № 260889 от 09.07.2021 г., постановено по гр. д. № 1213/2019 г. по описа на Пловдивския окръжен, с която е осъдена да заплати на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД на Й. М. Б. сумата 35 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие на получени травматични увреждания, в резултат от падане на 11.12.2018 г. в необезопасена шахта, намираща се на тротоара пред № 38 на ул. С. М. в гр. Пловдив, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.12.2018 г. до окончателното й изплащане, и относно разноските. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си и съответно да се произнесе по всички наведени и относими към предмета на спора възражения, твърдения и доводи на страните, посочени във въззивната жалба;

2/ Как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства, вкл. свидетелските показания на лица, които не са очевидци, относно механизма на настъпване на увреждането при предявен деликтен иск? Какви са последиците от правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес и може ли съдът да приеме за доказани факти или обстоятелства, коиш не могат да бъдат безспорно установени въз основа на събраните по делото доказателства; ако страната не се справи с доказателствената тежест, дори да съществува вероятност, но не и несъмненост, то следва ли да се приеме, че за съда този факт или обстоятелство не се е осъществило, ако трябва да се установи осъществяването му, съответно че се е осъществило, ако трябва да се установи липсата му;

3/ Следва ли при определяне на справедливо обезщетение съдът да се съобрази с обществено - икономическите и социални условия в страната, включително да посочи какви са точно критериите, свързани с икономическата обстановка, по които въззивният е определил обезщетението;

4/ При определяне на обезщетение по чл.52 от ЗЗД следва ли да се вземе предвид периода, за който се претендира обезщетението, съответно за какъв период според доказателствата са причинени болки и страдания и какви болки и страдания е изтърпял ищецът, възрастта, характера на увреждането, последиците, свидетелските показания и представените по делото доказателства? Следва ли въззивният съд при определяне на конкретния размер на обезщетението да извърши задължителна и подробна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното тълкуване на критериите при прилагане на принципа на справедливостга и да обоснове какво точно е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД? Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включвали конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател?. Посочена е и съдебна практика на ВКС и ВС, на която въззивното решение се твърди да противоречи по посочените въпроси.

С касационна жалба вх. № 4220/23.05.2023 г. от „Г. Х. ЕООД – трето лице – помагач на страната на ответника О. П. подадена чрез пълномощник гл. юрисконсулт К. З., се обжалва същото въззивно решение, в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение, с което О. П. е осъдена да заплати на Й. М. Б. сумата от 35 000 лв. представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от получени травматични увреждания - закрито счупване на долния крайник на лявата бедрена кост и счупване на дясната раменна кост в областта на хирургичната шийка при инцидент на 11.12.2018 г. в гр. Пловдив - падане на ищцата в необезопасена шахта, намираща се на тротоара на ул. „С. М. , настъпил в следствие на противоправно поведение на лица, изразяващо се в неспазване на правилата за обезопасяване на СМР възложени от О. П. ведно със законната лихва върху отсъденото обезщетение, както и за сумата от 269,27 лева съставляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от исковата молба 06.06.2019 г. до плащането и относно разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1/ Какви са критериите за определяне на справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД на обезщетението за неимуществени вреди при деликт? 1.1. Следва ли съдът да анализира обстоятелствата, при които е настъпил инцидента, да отчете всички фактори(главни и второстепенни) допринесли за него, поведението на пострадалия, неговия социален статус преди и след инцидента, възраст, работоспособност, причинените негативни преживявания и емоции, обстоятелствата дали претърпените болки и страдания са били извън обичайните, броя на оперативните интервенции, начина на извършване на възстановителните процеси и положената грижа от пострадалия за бързото си възстановяване, медицинската прогноза за пълното възстановяване и всички обстоятелства, които обуславят размера на обезщетението? 1.2. Следва ли в анализа на всички обстоятелства касаещи увреждането при деликт, съдът да отчете при определяне размера на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД ненавременното и непълно лечение на пострадалия, резултирало в по-бавното възстановяване или препятстване на пълния възстановителен процес? 1.3. Когато пострадалото лице е в пенсионна възраст и не е било лишено от месечната си трудова пенсия, през периода през който се твърди да е търпяло неимуществените вреди, това обстоятелство следва ли да се отчете при определяне на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, по смисъла на т.7 от Постановление № 4 от 30.Х.1975 г., Пленум на ВС?

2/ Какви са критериите за определяне на процентния принос при съпричиняване на увреденото лице и взема ли се предвид по отделно приноса му за настъпване на деликта и приноса за вредоносния резултат; 2.1. Какви са критериите, които определят приноса на увредения като съществен или преобладаващ, така че в негова тежест да остане по-голям процент от неблагоприятните последици?

3/ Когато е направено общо възражение за съпричиняване изразяващо се в принос на пострадалата за вредите, и в хода на процеса се установи, че увреденото лице е допринесла за по бавното си възстановяване поради недостатъчно и ненавременно лечение, за да се вземе предвид от съда при определяне на съпричиняването следва ли да има нарочно възражение по повод конкретния факт ? 3.1. Ако не е направено правопогасяващо възражение за установеното в хода на процеса обстоятелство недостатъчно и ненавременно лечение, но е изложено във въззивната жалба, следва ли съдът по собствен почин да възложи установяването на този въпрос, чрез експертно становище и да го отчете при определяне на размера на обезщетението по чл. 52от ЗЗД? 3.2.Когато въззивният съд изменя размера на обезщетението, (както в случая от 35 000 лева на 50 000 лева), по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, но отчита и съпричиняване не отчетено от първоинстанционния съд, след което размера на обезщетението на практика е равен на присъдения от първа инстанция може ли да потвърди първоинстанционното решение или е длъжен да го отмени и да постанови друго със собствен диспозитив, в който е отчетен и размера на съпричиняване, както и новия размер на обезщетение?

Посочена е съдебна практика на ВКС и ВС, на която въззивното решение се твърди да противоречи по посочените въпроси. Сочи се бланкетно и чл. 280, ал. 2 ГПК .

С двете касационни жалби поотделно се иска отмяна на въззивното решение в обжалваните части и отхвърляне на иска за обезщетение за вреди от деликт изцяло, претендират се и разноски.

По всяка от касационните жалби е подаден отговор от насрещната страна - ищец в производството, Й. М. Б., чрез пълномощник адв. И. С. от АК - П., с които отговори подадените касационни жалби се оспорват като неоснователни. Претендират се и разноски.

От „Пловдивинвест“ АД, трето лице-помагач на ответника община Пловдив, не е постъпило становище по касационните жалби.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:

Касационната жалба на община Пловдив е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

Касационната жалба на „Г. Х. ЕООД, трето лице – помагач, срещу въззивното решение е недопустима в частта относно иска по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди. То е в размер на 269,27 лева, т. е. под 5000 лева. В тази част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което в тази част касационната жалба е недопустима и следва да се прекрати производството в същата част.

В останалата част касационната жалба на „Г. Х. ЕООД, трето лице – помагач, е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

С въззивното решение в обжалваната част, е потвърдено първоинстанционното решение № 260889 от 09.07.2021 г. по гр. д. № 1213/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което община Пловдив е осъдена да заплати на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД на Й. М. Б. сумата 35 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие на получени травматични увреждания, в резултат от падането й на 11.12.2018 г. в необезопасена шахта, намираща се на тротоара пред № 38 на ул. „С. М. , гр. Пловдив, настъпили вследствие противоправно поведение на лица, изразяващо се в неспазване на правилата за обезопасяване на изпълнявани СМР, възложени от О. П. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.12.2018 г. до окончателното й изплащане.

Въззивният съд е приел за установено, че на 11.12.2018 г. е настъпил процесният вредоносен инцидент. Не се спори относно мястото и времето на настъпването му, както и по механизма на увреждането. Не се спори, че в пряка причинна връзка с процесния инцидент ищцата Й. М. Б. е претърпяла травматично увреждане, закрито счупване на долния крайник на лявата бедрена кост и счупване на дясната раменна кост в областта на хирургичната шийка, вследствие на което е търпяла болки и страдания при оперативно лечение и следоперативно лечение и възстановяване.

Спорен пред въззивния съд е бил въпросът за обема на търпените от Й. М. Б. неимуществени вреди, справедливия размер на дължимото обезщетение, както и наличието на принос на пострадалата за настъпване на увреждането, чрез неполагане на необходимата грижа и внимание при придвижването й в район, в който са се извършвали ремонтни дейности.

Въззивният съд е установил, че улицата, на която е станал инцидентът, е част от общинската пътна мрежа и че ответната община като собственик съгласно §7,ал.1, т.7 от ПЗР на ЗМДМА носи задължението за поддръжката на това място в безопасно за придвижване на пешеходците състояние. Установил е, че в момента на инцидента на това място е извършван от общината мащабен ремонт, като по силата на сключен договор извършването на СМР е възложено от общината на фирмата-трето лице неин помагач „Грома холд“ЕООД, а строителният надзор е възложен също с договор от общината на третото лице - неин помагач „Пловдивинвест“АД. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 163,ал.2, т.1 и ал.3 от ЗУТ, строителят носи отговорност за изпълнението на строежа в съответствие с мерките за опазване на живота и здравето на хората на строителната площадка, а съгласно чл.168, ал. 1,т. 5 от ЗУТ лицето, упражняващо строителен надзор, носи отговорност за недопускане на увреждане на трети лица вследствие на строителството. От показанията на свидетелката Е. К. Т., е установено, че на улица С. М. е извършвана пълна реконструкция на пътната настилка, включително и на тротоари, като на тротоарите са били изпълнени ново улично осветление и, съответно, канална мрежа за полагане на кабели за улично осветление, шахтата, в която е паднала жената, е ел. шахта, не е ВиК шахта, в нея не се полагат кабели от телекомуникационни оператори, интернет доставчици и кабелни телевизии, следователно и шахтата е била част именно от осъществяваните ремонтни работи във връзка с направата на канална мрежа за полагане на кабели за въвежданото енергоспестяващо улично осветление. От заключението на вещото лице инж. М. Н. М., съдът е приел за установено, че сигнализирането за строителните дейности е извършено съобразно Наредба №3/16.08.2010 г. за временната организация и безопасността на движението при извършване на строителни и монтажни работи по пътищата и улиците, като конкретно обезопасяването на шахтата е достатъчно да се извърши съгласно чл.16 от Наредбата, т. е. с лента, ярко оцветена или с успоредни бели и червени ивици /С 3.3/, която лента се окачва на стойки или стабилно закрепени колчета на височина 800 до 1000 мм. Съгласно нормата на чл. 16 от посочената Наредба лентата, ярко оцветена или с успоредни бели и червени ивици /С3.3/, се използва за сигнализиране на площи, временно забранени за движение, лентата е с широчина от 50 до 100 мм., ивиците й са насочени перпендикулярно към платното за движение, лентата се окачва на стойки или на стабилно закрепени колчета така, че разстоянието от повърхността на терена до горния ръб на лентата да е от 800 до 1000 мм. От показанията на свидетеля К. И. М., е установил, че той е видял ищцата в шахтата и се е обадил на тел.112, не е видял самото падане, отишъл е да помогне, покрай шахтата в момента на инцидента нямало нищо, нямало палети, дошла Пожарната и извадили жената, след това той си поел задълженията, тъй като имал в близост магазинче, на момента пожарникарите сложили ограждения, в шахтата не видял нищо, ленти не е имало, твърдението му било, че лента със сигурност не е имало, защото лентата я сложили после пожарникарите, вече след като изкарали жената, и след това имало лента. Въззивният съд е приел тези показания, тъй като те са посочили състоянието на шахтата конкретно към момента, когато ищцата е паднала в нея, че шахтата не е била обезопасена с лента, както и не е била обезопасена с палети. Посочил е, че макар свидетелят М. да не е присъствал на самото падане, то той е имал преки впечатления какво е било състоянието на шахтата веднага след него, докато ищцата е била в шахтата, преди да дойдат представителите на спасителните служби, които той е повикал и ги е изчакал, като през това време несъмнено е имал възможността да огледа състоянието на шахтата и да установи, че няма нито обезопасителна лента, нито палети за затваряне на шахтата, за която липса на обезопасяване в показанията си ги е изразил ясно и категорично. Счел е, че тези показания установяват конкретното състояние на шахтата по времето на инцидента и затова те не могат да според съда да бъдат оборени от показанията на свидетелите-служители на фирмите, осъществяващи СМР, строителния контрол и охраната на строителен надзор на обекта, координатор по безопасност и здраве към „Европейски пътища“ЕООД, извършвало СМР и доставка на материали, възложени от „Грома холд“ЕООД, които установяват какъв е бил начинът за обезопасяване на шахтите на обекта и конкретно на процесната шахта за работното време на обекта, но в случая те не са били на мястото по времето, когато е станал инцидента, нито в момента, когато ищцата е паднала в шахтата, нито докато тя е била там, нито докато са извършени действията по изваждането й, затова и те няма как да имат впечатления какво е било тогава състоянието на шахтата и дали тя е била обезопасена. Единствено според съда свидетелят М., е имал преки впечатления от състоянието на шахтата във времето непосредствено след падането на ищцата в шахтата и е посочил сътоянието й, че шахтата не е била покрита с палет и е нямало колчета с охранителна лента. Приел е, че тъй като процесната шахта не е била надлежно обезопасена със заграждение от колчета и сигнална лента, то служителите на осъществяващите СМР и надзора върху тях фирми са допуснали нарушение на изискванията на чл. 163, ал. 2, т.1 и ал. 3 от ЗУТ и на чл. 168, ал. 1, т. 5 от ЗУТ, като не е изпълнено изискването на чл. 16 от Наредба №3/16.08.2010 г. за временната организация и безопасността на движението при извършване на строителни и монтажни работи по пътищата и улиците за обезопасяване на процесната шахта, за което бездействие отговорност носи възложителят на работата и собственик на ремонтираната инфраструктура - ответната О. П. като вследствие на това състояние на шахтата ищцата е паднала в нея и е пострадала. С оглед тези констатации, е посочил, че е налице виновно противоправно бездействие на служители, за което отговорност спрямо ищцата носи ответната община, в резултат на което за ищцата са настъпили вреди - имуществени вреди /платените за лечението суми/ и неимуществени вреди /търпените при и след инцидента болки, неудобства и страдания/, - които са в пряка причинно-следствена връзка с увреждащото деяние и за които затова съгласно разпоредбата на чл. 51, ал.1 от ЗЗД от общината се дължи обезщетението при деликт. Установил е, че е налице основание съгласно нормата на чл.49 от ЗЗД за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на общината като възложител на работата за вреди, които ищцата е претърпяла от бездействие на служителите, които я изпълняват. Приел е, за неоснователни възражението на ответника и на третите лица-негови помагачи, че общината не следва да дължи обезщетения на ищцата за причинените й вреди поради липса на извършени нарушения от страна на служители на ангажираните от нея за осъществяването на работата фирми, а вредите са настъпили единствено вследствие поведението на ищцата.

За безспорно установено е приел от заключението на вещото лице д-р М. Б., че на ищцата са причинени закрито счупване на долния крайник на лявата бедрена кост и счупване на дясната раменна кост в областта на хирургичната шийка, като първото е довело до трайно затрудняване на движенията на левия долен крайник, а второто е довело до трайно затрудняване на движенията на десния горен крайник, че непосредствено след инцидента ищцата е изпитвала от значителни до умерени по сила и интензитет болки и страдания, които постепенно са затихвали в хода на оздравителния процес до пълното им изчезване след неговото приключване, оздравителният процес за счупването на дясната раменна кост е траел около 3-4 месеца, при благоприятен ход, без настъпването на усложнения в него, а оздравителният процес при счупването на лявата бедрена кост към момента на изготвяне на експертизата /15.01.2020 г./ не е приключил, провеждана е само една физиотерапевтична процедура на 12.06.2019 г., за пълното възстановяване от закритото счупване на лявата бедрена кост, според вещото лице, е необходимо пострадалата да провежда физиотерапия и ЛФК и ако ги провежда е възможно пълно възстановяване. Счупването на лявата бедрена кост е пречило и пречи на походката на пострадалата ищца, а от там и на възможността за нейното придвижване, счупването на дясната раменна кост е пречило на пострадалата ищца да ползва дясната си ръка за ежедневните си обичайни нужди, поради което е налице е пряка причинно-следствена връзка между установените травматични увреждания, свързаните с тях болки и страдания и претърпяната от ищцата на 11.12.2018 г. злополука. Вещото лице е посочило още, че ищцата може да се възстанови за около 3-4, максимум 5 месеца, като първоначално около месец и половина от този период обикновено пациентът е обездвижен докато зараснат костите, индивидуално е зарастването и може да изисква по-дълъг период, след това за раздвижването е необходимо толкова време, колкото е било времето в гипс, при възрастните хора даже е и двойно повече, за да може да се възстанови, а и в епикризата е препоръчано да не се стъпва на оперирания крак 3 месеца, след което започва възстановяването и поне още месец-два са необходими, за да възстанови движението, ищцата може да се обслужва самостоятелно. Вещото лице е осъществило преглед на 9.01.2020 г., и е констатирало, че ищцата се придвижва с помощни средства - ходи с патерици тип „пилотка“, с накуцваща походка, но може да се облече и да се нахрани. Посочил е, че ако се възстанови обемът на движенията и да може да ходи без помощни средства не би следвало да останат трайни последици, но ако това не стане, тя ще остане така да ходи с куцаща походка и с „пилотка“ или бастун, защото ако възрастен човек не възстанови обема на движенията до 1 година след операцията, впоследствие това шансовете за възстановяване са нищожни.

От допълнителното заключение, изготвено от вещото лице д-р Б. на 15.12.2020 г., прието в съдебното заседание на окръжния съд на 14.04.2021 г., е установено, че няма данни ищцата да има ТЕЛК или да е инвалидизирана, възстановителният процес при такъв вид травми е строго индивидуален и колкото по-напреднала е възрастта, толкова той е по - продължителен, при нормално протичане на възстановителния процес той трае не повече от 3-4 месеца при стриктно изпълнение на лекарските предписания и извършването на рехабилитация, която е още по-важна при отчитане и възрастта на пострадалата, възрастта на пострадалата и тежестта на получените при инцидента травматични увреждания са били предпоставка за по-бавния възстановителен процес при ищцата, както и за невъзможността да се обслужва сама. От епикризата от УМБАЛ „С. Г. ЕАД-гр. Пловдив, е установено, че ищцата е постъпила в болницата на 11.12.2018 г., оперирана е за фрактурата на лявата бедрена кост, изписана е на 18.12.2018 г. с препоръка да не стъпва на оперирания крак 3 месеца и да носи ортеза за раменна става 35 дни. Също от показанията на свидетелката Й. Н. П., е установено, че ищцата е била една седмица в болницата и след това лечението продължило вкъщи, била постоянно на легло и много страдала, цяла година лежала в къщи, оплаквала се, че много я боли ставата горе в крака, в бедрото, била й счупена ръката, синът й и съпругът й се грижили за нея, идвала лекарка, биела й инжекция, преглеждала я, сега ищцата много куца, има болки в крака, окуцяла, ходи с една патерица, преди инцидента се движела нормално, вече не идва на гости на свидетелката, защото много я боли кракът, преди това била много подвижна.

Въз основа на епикризата и свидетелските показания, въззивният съд е приел, че на ищцата са причинени две тежки физически увреди, едната на раменната кост на дясната ръка, а другата на бедрената кост на левия крак, които в началния етап са й причинили силни болки, постепенно намаляващи в процеса на лечение, както и неудобства и притеснения. Тези увреди с оглед засегнатите части от тялото и тяхната роля за обслужването и придвижването, при това в съчетание, са довели до ограничаване на придвижването на ищцата и възможността й да се обслужва. Тъй като ищцата е претърпяла операция на бедрената кост на левия крак и е трябвало да носи гипс в рамките на 3 месеца, тя е била първоначално обездвижена, налагало се е да й помагат нейните близки за ежедневното обслужване. Към датата на прегледа от вещото лице Б. на 9.01.2020 г., повече от една година след инцидента на 11.12.2018 г., е установено, че движението на крака не е било възстановено, ищцата е ходела с патерици тип „пилотка“, с накуцваща походка, придвижвала се е с помощни средства, като с оглед обясненията на вещото лице след изминалия период от една година не може да се очаква движението на крака да се възстанови напълно. Перспективата следователно е ищцата да продължи да накуцва и да се придвижва с помощни средства, без да може вече да се движи така, както преди увреждането. Посочено е, че това несъмнено създава затруднения за нея за по-дълго придвижване и, както е посочила и свидетелката П., че тя е трябвало да се откаже от дейности, които преди е извършвала, но сега я затрудняват поради трудното придвижване и болките в крака, че при това необратимо увреждане на левия крак състоянието на ищцата няма да позволява и занапред тя да възстанови предишния си начин на живот, да осъществява обичайните преди инцидента за нея социални контакти, защото придвижването й е и ще остане трайно затруднено и болезнено. От травмата на ръката ищцата се е възстановила напълно в рамките на 3-4 месеца и без усложнения.

С оглед тежестта на двете травми и тяхното съчетаване, въззивният съд е посочил, че не може да се приеме, че възрастта на ищцата / [дата на раждане] , към момента на инцидента на 75 години, която преди инцидента е била активен човек, е самостоятелен фактор за трудното й възстановяване. Посочил е, че според вещото лице Б. ищцата е възстановена до степен да може самостоятелно да се обслужва и да извършва дейностите от ежедневието.

За така претърпените болки, страдания и неудобства, въззивният съд, е приел, че, отчитайки ненастъпилото възстановяване на движението на левия крак в пълен обем, трайно затруднено придвижването на ищцата, характера на деянието /неизпълнение на задължението за обезопасяване на шахта на тротоара, довело до падане на ищцата като пешеходец в нея и причиняване на две тежки счупвания на кости на дясната ръка и на левия крак/, степента на увреждането /причинени силни физически болки и страдания, обездвижване за период от 3-4 месеца, ненастъпило пълно възстановяване на движението на десния крак, накуцване, ползване на помощни средства за придвижване, пълно възстановяване на движението на дясната ръка/, последиците от деянието /силни болки, сериозен дискомфорт, трайно затрудняване на придвижването/, на напредналата възраст на пострадалата Б. /към момента на деликта на 75 години/, справедливият при условията на чл. 52 от ЗЗД размер на обезщетението за търпените от ищцата неимуществени вреди, го е определил в размер на 50000 лв., която сума според него е съобразена и със социално - икономическата обстановка към 11.12.2018 г., когато минималната работна заплата в страната е била 510 лв. Приел е за неоснователно оплакването на жалбоподателя-община и на жалбоподателите-трети лица нейни помагачи, че определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението е завишен, а е основателно оплакването на жалбоподателката Б., че той е занижен.

Относно възраженията на ответника община Пловдив и третите лица-помагачи, че ищцата е допринесла с поведението си за настъпването на вредите, че тя е създала реална възможност за настъпване на вредата, доколкото не се е съобразила с пътната настилка, а именно, че не се е придвижвала бавно, внимателно и предпазливо, че същата е била наясно и е знаела, че на мястото се извършват ремонтни дейности и на тротоара и при полагане на нормална грижа за здравето си, е следвало да преминава с повишено внимание и само в указаните за това зони, въпреки, че знанието за ремонта и забранителните знаци, тя на своя отговорност е преминала през същата поради лекомислие и непредпазливост, поемайки предвидим и очакван риск, преминавайки неправомерно през улица, която е изцяло затворена, както, и че здравословното й състояние не е позволявало такова придвижване и въпреки това тя го е предприела на свои риск и отговорност, въззивният съд е подложил на съвкупна преценка всички ангажирани гласни доказателства и изготвени заключения на СТЕ и СМЕ, като е стигнал до извод, че относно ремонта на улицата при спазване на законовите изисквания според заключението на СТЕ е имало на място информация и предупреждения за пешеходците. Достъпът и преминаването на пешеходци не е бил забранен и не е било възможно да бъде ограничен или регулиран по конкретен начин, тъй като на улицата има жилищни сгради и магазини и ремонтът не е могъл да бъде организиран така, че достъпът на пешеходците да се определи по конкретен маршрут. Те обаче е следвало да се съобразяват с обстоятелството, че се извършва ремонт и да бъдат особено внимателни при движението си, да подбират внимателно пътя си и да не навлизат в зона на строеж при възможност да преминат през зона, която вече е ремонтирана. Установил е, че ищцата не е живуща на ремонтираната улица, а живее в съседство, но тя е пазарувала в магазина на свидетеля М. и ежедневно е посещавала в дома й приятелката си свидетелката П., поради което е била запозната с извършването на ремонта и необходимостта да бъде предпазлива и внимателна при движението си. Съдът е отчел, че инцидентът е настъпил не при движението на ищцата към дома на свидетелката П. при възможност да се движи по ремонтирания тротоар или поне по уличното платно, макар и то да е било в процес на ремонт, а защото тя е навлязла в неремонтирания тротоар, където се намира процесната шахта, за да погледне нагоре към апартамента на свидетелката П. и да види дали в дома й свети. Отделно от това, съдът е взел предвид, и че ищцата е приемала лекарството „Диазепам“, както и относно ефекта му /описан от заключението на вещото лице-невролог доктор Ш./, който ефект е свързан и с повлияване на възприятията относно обстановката и с дезориентираност, при което ищцата е следвало да съобразява придвижването си и с обстоятелството, че при повлияване от лекарството е още по-рисково да навлиза в строежа, при това без да й се налага да мине точно от там, за да гостува на приятелка и да гледа дали в нейния апартамент свети. Именно с това си свое поведение, съдът е посочил, че ищцата е предприела риск, несъобразен с нейното лечение и с обстановката, при което е навлязла без това да е наложително в зоната на ремонта, където е процесната шахта и така е попаднала в нея. Посочил е, че е с поведението си е допринесла за настъпването на вредите по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Отчел е, че при съпоставката между поведението на служителите, отговорни за обезопасяването на ремонта и конкретно на процесната шахта, и поведението на ищцата, е установил, че те са нарушили законовите изисквания, като не са обозначили шахтата с колчета и сигнална лента, а тя не е проявила необходимото внимание и е преминала през строежа при несъобразяване с нейното здравословно състояние и приема на лекарството „Диазепам“ и по начин, който не е бил съобразен с обстановката и не е бил безопасен. Отчел е и факта, че тъй като ищцата е била с добро зрение, както и, че при изпълнение на задължението за обезопасяване на шахтата с колчета и сигнална лента, който е начинът за предотвратяване на инцидент с падане в шахтата, то не е имало причина тя да не ги види, да не възприеме опасността и да се предпази. Посочил е, че именно липсата на такова обезопасяване е основната причина да се стигне до процесния инцидент, поради което съпричиняването на последиците от нея ги е определил на 30%. В тази връзка, приетото от въззивния съд дължимо обезщетение за понесените от ищцата неимуществени вреди по реда на чл. 51, ал. 1, изр. 1 и чл. 52 ЗЗД в размер на 50 000 лв., е счел че е завишено и го е намалил при условията на чл. 51, ал. 2 ЗЗД с 30 % поради неин принос в такава степен спрямо приноса на лицата, за чието бездействие отговорност носи ответната община, т. е. с 15 000 лв., при което и е присъдил сумата в размер на 35 000 лв., и дължимата и законната лихва, съответно от 11.12.2018 г. /датата на деликта/ за обезщетението за неимуществените вреди, която сума съвпада и с присъдената сума на окръжния съд.

Относно претенцията на жалбоподателите, при определянето на размера на обезщетението, което да бъде присъдено на ищцата, да се отчете и факта, че след инцидента тя не е предприела необходимото за случая продължаващо лечение чрез физиотерапия и ЛФК, а е провела само една физиотерапевтична процедура на 12.06.2019 г., въззивният съд е посочил, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалата следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела, като изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване, съответно, намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Посочил е, че твърдението за наличие на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалата във връзка с процеса на лечение представлява твърдение за наличие на съпричиняване от нейна страна на този резултат, не е заявявано нито от ответника, така и от третите лица - негови помагачи, до приключване на съдебното дирене в последното съдебно заседание на окръжния съд на 9.06.2022 г., нито те са се позовали на хипотеза на чл. 147,т.1 ГПК, поради което е приел, че няма основание това поведение на ищцата да бъде разглеждано като обстоятелство от вида по чл. 51,ал.2 ЗЗД, поради което и не го е разгледал.

При преценка на поддържаните основани за допускане на касационно обжалване по двете жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното:

Правните въпроси, формулирани и в двете жалби, могат да бъдат подведени в няколко групи.

Първата група въпрос касаят обобщено задължението на въззивния съд да прецени всички доказателствата по делото, доводи и възражения на страните - изложени са въпроси за това само от касатора община Пловдив. Прегледът на мотивите на въззивния съд не води до извод, че съдът е процедирал в отклонение на задълженията си като инстанция по същество на спора, както е разяснено в съдебна практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора, свързани със задължението на въззивния съд да извърши преценка и да обсъди, поотделно и в съвкупност, всички събрани по делото доказателства, които носят информация относно релевантните по делото факти, като в мотивите на решението си се произнесе по всички наведени и относими към предмета на спора доводи и възражения от страните, като посочи кои обуславящи спорното право факти счита за установени и кои счита за недоказани, респ. за прилагане последиците от доказателствената тежест и преценка на свидетелските показания. Съдът следователно, не е длъжен да обсъжда абсолютно всички доводи, възражения и оплаквания на страните, а само онези от тях, които са относими към предмета на спора и биха се отразили върху решаващите правни изводи относно спорното право. В случая тези изисквания са спазени и не може да се приеме, че оспорваното решение е постановено въз основа на избирателен или частичен анализ на събраните относими доказателства и при необсъждане на защитните тези на страните. В мотивите към въззивното решение е даден конкретен отговор на въпроса за механизма на настъпване на инцидента с ищцата и състоянието на шахтата (от гледна точка на нейното обезопасяване), като становището на съда по него е обосновано с конкретно събраните доказателства по делото и след посочване кои от тях се кредитират и защо и кои - не. Изводите на въззивния съд се основават на кредитиране показанията на свидетеля М.-притежател на магазин на същата улица, който, макар да не е възприел самото падане на ищцата в шахтата, е видял ищцата вече вътре в шахтата, непосредствено след като е получил информация от клиенти, че има паднал човек в нея, възприел е и състоянието около шахтата –липсата на обезопасителни съоръжения, веднага след това и до идването на пожарната, като служителите на пожарната са извадили ищцата от шахтата, на което този свидетел също е очевидец, освен че самият свидетел е и сигнализирал на пожарната за инцидента. Така изводите на съда за настъпване на инцидента и обстановката около шахтата, не почиват на предположения, а на преценка на възприетите от свидетеля факти, които показания са съпоставени с тези на други свидетели и на събраните писмени доказателства, при формиране на решаващите изводи на съда. В този смисъл произнасянето на съда съответства на установената съдебна практика относно изискванията към дейността на въззивната инстанция, и преценката на свидетелските показания, а дали оценката на доказателствения материал е правилна и обоснована, е въпрос, съотносим към касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, и тази преценка за правилност не може да се прави в производството по чл.288 ГПК.

Втората група въпроси, посочени в двете касационни жалби, са свързани с прилагане от съда на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, и имат обуславящ изводите на въззивния съд характер, но те също не са разрешени в противоречие с практика на ВКС и ВС. Съгласно ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и последвалата го трайна практика на ВКС, част от която е и посочената от касатора, понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, перспективата и трайните последици, вкл. външни и козметични дефекти, възрастта и трудовата активност, общественото и социално положение, икономическата конюнктура, и др. Надлежното мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, изисква, освен изброяване на релевантните обстоятелства, също и посочване на тяхното значение при конкретно установените по делото факти. В постановените от различни състави на ВКС решения, вкл. и посочените от касатора, е изразено разбирането, че за да удовлетворява изискването на чл. 52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието справедливост. В случая въззивният съд е определил размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при спазване на задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. и другата практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. От мотивите към обжалваното решение е видно, че, за да се произнесе за справедливия размер на обезщетението, съдът е взел предвид вида и тежестта на получените травми, интензитета и продължителността на търпените по повод на тях болки, страдания и неудобства, възстановителния период, усложненията в здравословното състояние на пострадалата и на неблагоприятни остатъчни последици от травмата. Съдът е посочил изрично в мотивите си, че съобразява кога е настъпило увреждането, отчитайки по този начин и икономическото положение в страната към този момент. Подвъпросът, насочен към несъобразяване с пенсионната възраст на ищцата и непрекъсваемостта на получаваната пенсия, не е относим за делото, тъй като ищцата не е поискала с исковата и уточнителната към нея молба да бъде обезщетена за вреди в тази връзка. Значението на всички обстоятелства, които според трайно установената практика на ВКС са релевантни за размера на претърпените неимуществени вреди, са обсъдени и съобразени от въззивния съд. В практиката на ВКС обосноваването на обезщетение по чл. 52 ЗЗД с присъдено в сходни, дори аналогични случаи, не се приема като аксиома, доколкото размерът на обезщетението за неимуществени вреди е в зависимост от конкретно установените по всяко дело факти и последните са функция от процеса на доказване, и е невъзможно да съществува такова сходство на уврежданията, което да предполага присъждане на еднакви по размер обезщетения. Следва да се отбележи, че преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа на справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на обжалвания акт. Оплакванията на касатора за необоснованост, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на преценка в производството по чл. 288 ГПК. Наличието на трайна практика на ВКС и ВС по въпросите от тази група изключва специфичното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на което се позовава касаторът „Г. Х. ЕООД.

Третата група въпроси, посочени само от касатора „Г. Х. ЕООД, обобщено се отнасят до начина на определяне степента на съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, обусловили са изводите на съда, но по тях не е налице поддържаното допълнително основание нито по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът за съпричиняването е решен в съответствие с трайната практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора. Според нея съпричиняването има обективен характер, и принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяването на деликта и за настъпването на вредите, или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на деликвента/ до увреждането като неблагоприятен резултат, при определяне степента на съпричиняване на вредата е необходимо да се извърши съпоставка на поведението на участниците в произшествието, като съразмерността на поведението на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, станали причина за настъпване на инцидента, ще определи приноса му за настъпване на вредоносния резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. В съответствие с тези разяснения, съотнесени към настоящия случай, въззивният съд е съобразил установените по делото факти, че ответникът община Пловдив, не е обезопасила шахтата, и така е способствала за падането на ищцата в нея, както и че ищцата а тя не е проявила необходимото внимание и е преминала през строежа при несъобразяване с нейното здравословно състояние и приема на лекарството „Диазепам“ и по начин, който не е бил съобразен с обстановката и не е бил безопасен. Предвид тези факти също и приетото за установено от съда, че ищцата е била с добро зрение, при което при изпълнение на задължението за обезопасяване на шахтата с колчета и сигнална лента, който е начинът за предотвратяване на инцидент с падане в шахтата, не е имало причина тя да не ги види, да не възприеме опасността и да се предпази, т. е при съпоставяне на приноса на двата каузални факта за падането на ищцата в шахтата, въззивният съд е приел, че именно липсата на обезопасяване на шахтата е основната причина да се стигне до процесния инцидент, поради което съпричиняването на последиците от нея ги е определил на 30%, с което не е допуснал отклонение от практиката на ВКС/ВС за начина, по който следва да се преценява приноса на пострадалия. Различният изход на делата в посочените от касатора съдебни актове по конкретни дела е обоснован от различната фактическа обстановка, установена с конкретните доказателства по всяко дело за наличие на съпричиняване, поради което не могат да обусловят самостоятелно допълнителна предпоставка за допускане касационното обжалване. Предвид изложеното няма основание да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за начина на определяне на приноса на пострадалия в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Последната група въпроси, поставени от касатора „Г. Х. ЕООД, са свързани с обхвата на въззивна преценка относно обстоятелства, от значение за размера на подлежащата за обезщетяване вреда, по направеното от ответниците възражение за съпричиняване, и в частност дали в предвидените в ГПК срокове ответникът и третото му лице-помагач, са направили и възражение за съпричиняване на ищцата при преодоляване последиците от травмата поради непроведена физиотерапия. Въпросът до кога могат да се правят защитни възражение от ответника е обуславящ, но по него касаторът не е обосновал специфичната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Аналогично и по последният въпрос от този касатор. 3.2 от номерацията по-горе, който няма и характер на правен въпрос, също не е обоснована специфичната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, извън бланкетно твърдение, че въпросите в тази група са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, съобразно указанията на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и твърдението, че не е открита практика по въпросите, не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът не е посочил коя правна норма е неясна и налага тълкуване, или тълкуването на съда по приложението й налага осъвременяване. Същевременно по приложението на чл.131 ГПК и чл.147 ГПК е налице богата практика на ВКС по въпроса до кога ответникът може да прави нови възражения, които не е заявил в срока за отговор по чл.131 ГПК, която е съобразена от въззивния съд, което изключва по въпросите в тази насока наличие на хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, такава е налице и по въпросите за правомощието на въззивния съд при определяне на справедливия размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, когато е сезиран с жалби от двете страни, вкл. и т.1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС (за задължението на въззивния съд като инстанция по същество на спора) и ТР № 1/01.08.2022 г. по т. д.№ 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС (за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД), с които въззивния съд се е съобразил, което изключва основанието за допускане касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по тези въпроси.

При извършената проверка от касационния съд за основанията по чл.280, ал.2 ГПК, която се дължи и служебно, дори и да няма оплакване от касатора, не се установяват факти, сочещи на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. Въззивното решение е постановено от законен състав, в правораздавателната функция на съда, има изискуемото съдържание по чл.236 ГПК, подписано е от съдиите, като неотразяването в диспозитива му, че размерът на обезщетението е определен при условието на чл.51, ал.2 ГПК, не води до порок, който да налага извод за недопустимост ( ср. решение № 271 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 2853/2014г., ГК, І г. о. на ВКС). Липсват данни за очевидна неправилност-законът не е приложен в неговия обратен смисъл, не е приложена несъществуваща или отменена правна норма, нито съдебният акт има белези на явна необоснованост вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или правни принципи или на правилата на формалната логика. Приложението на материалният закон е в неговия действителен смисъл, като е съобразена от решаващият съд и съществуващата практика на ВКС.

В обобщение, на основание изложеното, не се констатира основание за допускане на касационното обжалване и по двете жалби.

При този изход на спора касаторите нямат право на разноски за касационната инстанция. Ответната страна по касация не е поискала разноски за касационната инстанция, а с отговора на касационната жалба е поискала разноски за предходните две съдебни инстанции според списъците по чл.80 ГПК за тях, но те вече са били предмет на разглеждани от въззивния съд, и не са предмет на преценка в производството по чл.288 ГПК. В касационното производство ответната страна по касация и не е представила доказателства за сторени разноски в тази фаза.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Г. Х. ЕООД – трето лице – помагач на ответника община Пловдив, срещу въззивно решение № 49/22.03.2023 г. по в. гр. д. № 9/2022 г. на АС – Пловдив, в частта, в която е уважен иска на Й. М. Б. по чл.49, във вр. чл.45 ЗЗД за сумата от 269,27 лева обезщетение за имуществени вреди, със законната лихва върху сумата от исковата молба 06.06.2019 г. до плащането, като процесуално недопустима, и прекратява касационното производство в тази част.

Определението само в тази част подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в 1-седмичен срок от съобщаването му.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно въззивно решение № 49/22.03.2023 г. по в. гр. д. № 9/2022 г. на АС – Пловдив, в останалата обжалвана част, в която е уважен иска на Й. М. Б. по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата 35 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.12.2018 г. до окончателното й изплащане, и относно разноските, по касационните жалби на ответника община Пловдив и на „Г. Х. ЕООД – трето лице – помагач на същия ответник.

Определението в тази част е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: