О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 120

София, 12.01.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември, през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П.

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като изслуша докладваното от съдия Първанов гр. д. № 2716/2025 г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. Б. чрез прокурор П. Е., против въззивно решение № 476 от 16.04.2024 г. по в. гр. д. № 326/2025 г. на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 6502/27.11.2024 г. по гр. д. № 4391/2023 г. на Софийския градски съд, Прокуратурата е осъдена да заплати на ищеца Т. М. Ш. допълнително 18 000 лв. - общо 30 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл. дело с № 1/1991 г., в последствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София в разумен срок, ведно със законната лихва, считано от 10.08.2022 г. до окончателното изплащане на задължението. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно, като се релевират основанията по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към касационната жалба, са формулирани следните въпроси:

1. Наказателното производство в конкретния случай определя ли граждански права на ищеца по смисъла на чл. 6,§ 1 от КЗПЧОС? Въпросът е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди противоречие с решение № 69 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на IV г. о. на ВКС.

2. За определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. Въпросът е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди противоречие с приетото в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и други цитирани решения на ВКС.

3. За съобразяването на размера на присъденото обезщетение от съдилищата в аналогични случаи. Въпросът е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди противоречие с вече цитирата практика, както и по-конкретно с решение № 60277 от 06.01.2022 г. по гр. д. № 9/2021 г. на IV г. о. на ВКС.

4. Подлежи ли на доказване в производството по чл. 2б ЗОДОВ началният момент, от който у ищеца са възникнали очаквания за разглеждане и решаване на делото в разумен срок и с какви доказателства се установява този момент?

5. По какъв начин се определя периодът, за който се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, когато не са представени доказателства за началната дата, от която конкретният ищец е започнал да търпи душевни болки и страдания от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок?

Твърди се, че четвъртият и петият въпрос са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по тях не е налице съдебна практика.

Поддържа се още основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение във връзка с даденото от съда тълкуване на понятието „граждански права и задължения“ по смисъла на чл. 6 от ЕКЗПЧОС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от Т. М. Ш., подаден чрез адвокат М. И., в който се поддържа становището, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество касационната жалба е неоснователна. Не е направено искане за присъждане на разноски.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, предявен от Т. М. Ш. против Прокуратурата на Р. Б. за обезщетяването му вследствие на нарушаване правото му на разглеждане и решаване на сл. дело с № 1/1991 г., в последствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София в разумен срок. Въззивният съд на първо място е разгледал възраженията за недопустимост на първоинстанционното решение. Отхвърлил е като неоснователни твърденията на Прокуратурата за неприложимост на нормата на чл. 2б ЗОДОВ към настоящия казус, поради това, че същата е приета и действа след изменението на закона от 15.12.2012 г. Аргументирал се е, че не е необходимо придаването на ретроактивно действие на нормата, доколкото тя изрично предвижда, че по този ред следва да се търсят обезщетения и за забавянето на висящи и неприключили производства, каквото е процесното. Като неоснователно е отхвърлено и възражението, че за допустимостта на настоящия иск е следвало първо да е изчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава III от ЗСВ.

От фактическа страна, от представените писмени и събраните гласни доказателства е установено, че ищецът е потърпевш от репресивната държавна политика през т. нар. „възродителен процес“: за периода от март 1985 г. до септември 1986 г. е бил принудително въдворен в затвора в Б., след което принудително изселен в [населено място] дол, където търпял различни ограничения – включително и не е могъл да се свърже със семейството си, като след освобождаването му през 1988 г. се прибрал в родния си край, след което бил принуден да емигрира в Р. Т. Предвид това е направен извод, че ищецът е сред пострадалите от „възродителния процес“, във връзка с който е образувано следствено дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 г. по описа на ВОП-София, а след това ДП № 11048/1999 г. по описа на ВОП-София. Последното е прекратено с постановление от 31.05.2022 г. на ВОП – [населено място], потвърдено от СГС, но прекратяването е отменено с окончателно определение от 22.12.2022 г. по ч. н. д. № 821/2022 г. на САС. Преди това прекратяване делото на два пъти е внасяно в съда с обвинителни актове за извършени престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 от НК, но е връщано за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Образуваното през 1991 г. производство и към настоящия момент, след период от над 30 години, все още е на досъдебна фаза. Съдът е приел, че е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, като независимо от неколкократното връщане на делото от съда на прокуратурата за отстраняване на допуснати на досъдебната фаза нарушения на съдопроизводствените правила, не са установени фактически и правни основания, които да обосновават продължаващо повече от 30 години наказателно производство. Съдът се е позовал на съдебната практика, според която нормата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС дава защита не само на страните в наказателното производство, но и на всяко друго лице, чиито права и задължения се засягат „пряко и решаващо“ от производството, каквито лица са и пострадалите от престъплението, претърпели имуществени или неимуществени вреди от същото. Предвид извода на съда за доказаност на иска по основание, той е изложил мотиви във връзка с дължимия размер на обезщетението. Посочил е, че относимите критерии за определянето размера на дължимото обезщетение в конкретната хипотеза са продължителността и предметът на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, възрастта на пострадалия, вкл. други факти, имащи значение за правилното решаване на спора и за прилагането на критерия за справедливост, установен от нормата на чл. 52 ЗЗД. Съдът е приел, че неразумната продължителност на производството винаги причинява неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, безпокойство за развитието на производството и неблагоприятния му изход, накърняване на чувството за справедливост и доверието в държавността. Посоченото е установено и от ангажираните по делото свидетелски показания. Като извънредно обстоятелство е отчетена продължителността на наказателното производство, надхвърляща не само законоустановените срокове, но за периода от повече от 30 години, през които делото и висящо е изтекла и абсолютната давност за деянията, за които са били повдигнати обвинение на подсъдимите, починали в хода на производството. Съдът е взел предвид още характера и продължителността на упражнената спрямо пострадалия репресия, засегнала правото му на име, на самоопределение, на свободно придвижване и избор на начин на живот, на труд, на зачитане на личния и семейния му живот, като е определил, че обезщетение в размер на 30 000 лв. съответства на изискването на чл. 52 ЗЗД.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение № 476 от 16.04.2024 г. по в. гр. д. № 326/2025 г. на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС, включително и цитираната от касатора, по втория въпрос, касаещ обстоятелствата, които съдът следва да прецени при приложение на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, когато се обезщетяват неимуществени вреди, вкл. и от нарушаване правото за разглеждане и решаване на делата в разумен срок.

Прокуратура на РБ не дължи заплащане на държавна такса, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС).

Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 476 от 16.04.2024 г. по в. гр. д. № 326/2025 г. на Софийския апелативен съд.

Делото да се докладва на Председателя на ІII г. о. на ВКС за насрочване в открито заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.