Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

С решение № 164 от 25. 02. 2022 г. по в. гр. д. № 723/2021 г. на ОС – Бургас, IV възз. гр. състав, е отменено решение № 160 от 08. 08. 2019 г. по гр. д. № 622/2018 г. на РС – Несебър и са отхвърлени предявените от Национална спортна академия „В. Л“, гр. София, като процесуален субституент на държавата, и от държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, против Д. В. Д., искове с правни основания чл. 108 ЗС, за признаване за установено по отношение на ответника, че държавата е собственик, на основание чл. 92 ЗС, на апартамент с площ от 59, 35 кв. м., нанесен като самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***по КККР на [населено място], м. „А.“, и за осъждане на ответника да предаде на държавата, чрез НСА „В. Л.“, владението върху описания жилищен имот.

Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от държавата, чрез ст. юрисконсулт Н. М., упълномощена от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Твърди се недопустимост на решението по следните съображения: а/. нарушаване забраната за пререшаване на правен спор, разрешен със сила на пресъдено нещо, установена в чл. 299 ГПК – с твърдения за липса на идентичност между недвижимите имоти, предмет на решението, постановено по иска на НСА „В. Л.“ срещу възстановените собственици по ЗСПЗЗ, и решението, постановено по иска на НСА „В. Л.“ срещу „Спектър“ ООД, придобило имота от възстановените собственици по ЗСПЗЗ, липса на идентичност между заявените придобивни основания по двете дела, както и предвид обстоятелството, че решението по първото дело е влязло в сила след влизане в сила решението по второто. При условията на евентуалност се твърди неправилност на решението по следните съображения: а/. постановяването му в нарушение на материалния закон - чл. 10Б ЗСПЗЗ, чл. 11, ал. 4, чл. 13, ал. 4, 5 и 6 и чл. 13а ППЗСПЗЗ, чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ; б/. необоснованост на фактическите изводи за идентичност на имотите, предмет на делата, по които са постановени противоречивите решения и на заявените и разгледани по двете дела придобивни основания; в/. допуснати съществени процесуални нарушения: недопустимо обсъждане на доказателства, представени по друго дело, неправилно прилагане на чл. 266 ГПК, неприлагане на чл. 299 ГПК, въпреки липсата на идентичност на имотите и на придобивните основания, заявени по двете влезли в сила решения; нарушение на чл. 17, ал. 2 и чл. 302 ГПК и прилагане на неотносима задължителна съдебна практика – с твърдения, че ТР № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС в случая е неприложимо, тъй като в производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ е участвала държавата, но не и НСА „В.Л Поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

Решението е обжалвано и от ищеца НСА „В. Л“. Твърди се недопустимост на същото, поради постановяването му по незаявено придобивно основание – твърди се, че заявеното придобивно основание е по чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ, а съдът е обсъждал и има ли данни за отчуждаване на имота по ЗПИНМ отм. от ТКЗС. Развити са и съображения за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на материалния закон - чл. 10б ЗСПЗЗ, чл. 14 ЗСПЗЗ, чл. 47а от Закона за физическото възпитание и спорта отм., чл. 103, ал. 4 от действащия ЗФВС, чл. 89, ал. 2 ЗВО. Твърди се и необоснованост на извода за наличие на идентичност между предявените и разгледани придобивни основания и между имотите по двете влезли в сила противоречиви решения, на извода за идентичност на страните и праводателите им по двете дела и на извода за недоказаност от ищците на заявеното придобивно основание по чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ (твърди, че същото е установено с представените актове за държавна собственост, заключението на експертизата и скиците към него). Изложени са оплаквания и за неправилност на решението, поради допуснати съществени процесуални нарушения – неправилно прилагане на чл. 17 и на чл. 302 ГПК, необсъждане на всички събрани по делото доказателства и неправилна преценка на обсъдените, недопускане на относими и необходими доказателства. Твърди се, че съдът не е следвало да съобразява указанията, дадени с ТР № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, тъй като дори да се приеме, че решението по чл. 14, ал. 3 ГПК обвързва държавата, то не обвързва НСА „В. Л.“, тъй като последното е висше учебно заведение, а не държавен орган. Иска се допускане касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК.

Подадени са отговори на касационните жалби от ответника по иска Д. В. Д., чрез адв. М. Г., с които са развити съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценката за наличие на основания по чл. 280 ГПК, съобрази следното:

Делото има за предмет предявен от НСА „В. Л.“, като процесуален субституент на държавата, и от държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, против Д. В. Д. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване за установено по отношение на ответника, че държавата е собственик, на основание чл. 92 ЗС, на недвижим имот – апартамент с площ от 59, 35 кв. м., нанесен като самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***по КККР на [населено място], м. „А.“, и за осъждане на ответника да предаде на държавата, чрез НСА „В. Л.“, владението върху описания жилищен имот. Твърди се, че апартаментът е придобит от държавата по приращение, тъй като се намира в жилищна сграда, построена в имот публична държавна собственост.

Относно имота е заявено, че с влязло в сила решение по гр. д. № 332/2004 г. на РС-Несебър е уважен предявеният от НСА „В. Л.“ срещу „Спектър“ ООД, праводател на ответника Д., иск по чл. 108 ЗС за поземления имот, върху който е построена сградата, в която се намира процесният апартамент. С решението е признато за установено, че държавата е придобила собствеността върху процесния имот на основание отреждането му за изграждане на Учебна водна спортна база на ВИФ „Г.Дпо плана на крайбрежието от 1957 г., заплащането му на ТКЗС и реализиране на мероприятието – изграждане на спортната база за нуждите на НСА „В. Л.“ (ВИФ „Г. Д.“), предоставена за стопанисване и управление на висшето учебно заведение. Твърди се, че ответникът Д. е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението, признаващо собствеността на държавата върху поземления имот, тъй като през време на висящността на делото е купил от дружеството-ответник по иска процесния апартамент, намиращ се в сграда, построена в поземления имот – предмет на уважения иск по чл. 108 ЗС.

Ответникът е оспорил иска като неоснователен. Заявил е, че ползва имота като негов собственик, придобит на основание договор за покупко-продажба със „Спектър“ ООД, сключен с н. а. № 53/26. 04. 2005 г., което е купило имота от А. С. Р. и С. С. Ч., на които собствеността е била възстановена с влязло в сила съдебно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Твърди, че с влязло в сила решение по гр. д. № 753/2005 г. на РС – Несебър са отхвърлени искове по чл. 108 ЗС, предявени от НСА „В. Л.“, като процесуален субституент на държавата, срещу Община – Несебър и множество физически лица – възстановени собственици по ЗСПЗЗ, за поземлени имоти, включени според ищеца в базата на НСА, като сред отхвърлените искове е и искът срещу А. С. Р. и С. С. Ч., наследници на С. Р., за имоти, включени в поземлен имот ***, в който е построен апартаментът, предмет на настоящия иск. Прието е в решението, че собственици на тези имоти са А. С. Р. и С. С. Ч., на основание наследяване на С. Р. и влязло в сила решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, а не държавата, тъй като не е доказано процесният имот да е отчужден в полза на държавата, нито да е обхванат от проведено мероприятие по чл. 10Б ЗСПЗЗ. Ответникът се е позовал и на придобивна давност, с твърдения за упражнявано владение върху апартамента от 26. 04. 2005 г. (сключването на договора за покупко-продажба със „Спектър“ ООД) до предявяване на иска.

С решение № 160 от 08. 08. 2019 г. по гр. д. № 622/2018 г. на РС – Несебър, потвърдено с решение № III-19 от 06. 03. 2020 г. по в. гр. д. № 1950/2019 г. на БОС, искът е бил уважен. Прието е, че с решение № 214 от 15. 01. 2009 г. по в. гр. д. № 706/2007 г. на БОС, недопуснато до касационно обжалване с определение от 31. 07. 2009 г. на ВКС, е отменено решение № 101 от 25. 05. 2005 г. по гр. д. № 332/2004 г. на НРС и са уважени предявените от НСА „В. Л.“ срещу „Спектър“ ООД искове с правни основания чл. 108 ЗС. Това решение разпростира силата си на пресъдено нещо и по отношение на ответника Д. Д., тъй като същият е купил апартамента от „Спектър“ ООД по време на висящността на делото. Собствеността на държавата е установена и от събраните по делото доказателства. Била е налице пречка за възстановяване на собствеността по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ – реализирано от държавата мероприятие, поради което постановеното в полза на наследниците на Ст. Р. решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ е незаконосъобразно.

Така постановеното въззивно решение е отменено с решение № 36 от 26. 04. 2021 г. по гр. д. № 1974/2020 г. на ВКС, 2 г. о. и делото е върнато за ново разглеждане от въззивния съд, с указания за изискване и прилагане на гр. д. № 753/2005 г. на РС – Несебър, по което е постановено влязло в сила решение, отхвърлящо иска на НСА „В. Л.“ срещу възстановени собственици по ЗСПЗЗ, както и за назначаване на експертиза или събиране на други доказателства, които да изяснят дали разрешеният правен спор засяга и процесния недвижим имот. Посочено е, че ако след събиране на доказателствата се окаже, че са налице две влезли в сила решения по един и същи правен спор, които си противоречат, то съдът не би могъл да се позове на силата на пресъдено нещо на което и да е от двете решения, а следва да разреши отново преюдициалния спор относно собствеността на поземления имот въз основа на преценка на събраните по делото доказателства.

При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел от правна страна, че предявеният иск по чл. 108 ЗС е неоснователен по следните съображения:

Държавата не е придобила собствеността върху процесния апартамент на основание чл. 92 ЗС, тъй като не е собственик на имота, върху който е построена жилищната сграда, в която обектът се намира.

Прието е, че решение № 214 от 15. 01. 2009 г. по в. гр. д. № 706/2007 г. на БОС, недопуснато до касационно обжалване с определение от 31. 07. 2009 г. на ВКС, с което е уважен предявеният от НСА, като процесуален субституент на държавата, срещу „Спектър“ ООД иск по чл. 108 ЗС, за поземлен имот с идентификатор ***, противоречи на решение № 159 от 25. 07. 2007 г. по гр. д. № 753/2005 г. на НРС, потвърдено с решение № III-137 от 24. 06. 2008 г. по гр. д. № 912/2007 г. на БОС, недопуснато до касационно обжалване с определение № 644 от 27. 09. 2009 г. по гр. д. № 100/2009 г. на ВКС, 2 г. о., с което са отхвърлени предявените от НСА „В. Л.“ срещу Община-Несебър и възстановените собственици по ЗСПЗЗ А. С. Р. и С. С. Ч., праводатели на „Спектър“ ООД, искове за собственост на имоти, от които е образуван поземлен имот с идентификатор ***. Поради това и с оглед указанията, дадени с отменителното решение на ВКС, е прието, че съдът не би могъл да се позове на силата на пресъдено нещо на никое от решенията.

Прието е, че събраните доказателства са недостатъчни, за да обосноват извод, че поземлен имот с идентификатор ***по одобрената кадастрална карта на [населено място] е станал държавна собственост – нито на основание проведено отчуждително производство за изграждане на Учебна спортна база на ВИФ „Г. Д“ (не е доказано процесният имот да е бил част от терена, отреден за изграждане на учебната спортна база), нито на основание реализирано мероприятие по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ (не е доказано имотът да е обхванат от проведеното комплексно мероприятие – изградена учебна водна спортна база). Прието е, че имотът е бил възстановен на наследниците на С. А. Р. с решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Държавата е обвързана от съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, тъй като е участвала като страна по делото чрез ОСЗ, издала оспорения административен акт, поради което е недопустимо в настоящото производство да се преценява налице ли са били предпоставките за възстановяване на собствеността на наследниците на С. Р., в какъвто смисъл е и формираната задължителна съдебна практика - ТР № 5/14. 01. 2013 г. по т. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС.

Тези правни изводи са базирани на следните факти, приети за установени от въззивния съд:

С влязло в сила решение от 12. 02. 1999 г. по гр. д. № 196/1998 г. на РС – Несебър, постановено в производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, е възстановено правото на собственост в стари реални граници на наследниците на С. А. Р., върху лозе от 2, 8 дка, находящо се в землището на [населено място], м. „К.“ (носеща и наименованието „А.“), съставляващо имот пл. № ***по плана на крайбрежието от 1956 г.

На основание съдебното решение, със заповед № 72 от 31. 10. 2000 г. на кмета на Община – Несебър, е одобрено попълването на кадастралния план на [населено място] с възстановения имот, който е нанесен като имот пл. № ***, в кв. ***, от 2800 кв. м., записан в разписния лист като имот на наследници на С. А. Р..

Със заповед № 90/22. 04. 2002 г. на кмета на Община – Несебър е одобрен ПУП, съгласно който за имот пл. № ***са отредени 6 бр. урегулирани поземлени имоти с обща площ 2, 8 дка: УПИ *** с площ 500 кв. м., УПИ *** с площ 400 кв. м., УПИ *** с площ 400 кв. м., УПИ*** с площ 500 кв. м., УПИ *** с площ 500 кв. м., УПИ *** с площ 500 кв. м., в кв. ***. В същия квартал *** са образувани и 5 бр. УПИ общинска собственост: УПИ***-общ., ***-общ., ***-общ., ***-общ и ***-общ.

През 2003 г. и 2004 г. са одобрени частични изменения на ПУП, както следва: а/.със заповед от 30. 07. 2003 г. УПИ ***с площ 500 кв. м. и УПИ *** с площ 500 кв. м. са обединени в общ новообразуван УПИ*** с площ 1000 кв. м.; б/. със заповед № 557/6. 11. 2003 г. УПИ *** с площ 400 кв. м., УПИ *** с площ 400 кв. м. и УПИ ***-общински от 600 кв. м. се обединяват в УПИ *** с площ 1400 кв. м. в/. със заповед № 247 от 30. 04. 2004 г. е одобрено обединяване на УПИ*** и УПИ *** в общ УПИ ***, с площ от 2400 кв. м. Извън този УПИ остават реституираните УПИ *** с площ 500 кв. м. и УПИ *** с площ 500 кв. м.

По одобрената със заповед от 2. 10. 2003 г. кадастрална карта първоначално образуваните 6 бр. УПИ в кв. *** са нанесени като поземлени имоти както следва: УПИ *** с площ 500 кв. м. – като ПИ ***, УПИ *** с площ 400 кв. м. – като ПИ ***, УПИ ***с площ 400 кв. м. – като ПИ ***, УПИ *** с площ 500 кв. м. – като ПИ ***, УПИ ***-общ от 600 кв. м. – като ПИ ***, УПИ*** с площ 500 кв. м. – като ПИ *** и УПИ *** с площ 500 кв. м. – като ПИ ***.

През 2006 г. поземлени имоти с идентификатори ПИ ***, ПИ ***, ***, ***и ***(последният общински) са обединени в един поземлен имот с идентификатор ***, съответстващ на УПИ ***, с площ от 2400 кв. м. по изменението на ПУП, одобрено със заповед № 247 от 30. 04. 2004 г. Извън този имот остават реституираните поземлени имоти ***и ***.

С решение № 214 от 15. 01. 2009 г. по в. гр. д. № 706/2007 г. на БОС, недопуснато до касационно обжалване с определение от 31. 07. 2009 г. на ВКС, е отменено решение № 101 от 25. 05. 2005 г. по гр. д. № 332/2004 г. на НРС и са уважени предявените от НСА „В. Л.“ срещу „Спектър“ ООД искове с правни основания чл. 108 ЗС – за недвижим имот, съставляващ УПИ ***, в кв. *** по ПУП на м. „А.“ съгласно изменението на ПУП, одобрено със заповед № 247 от 30. 04. 2004 г., нанесен като поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място] и чл. 109 ЗС – за осъждане на дружеството да почисти описания имот, като премахне всички строителни и други материали. Правото на собственост на държавата е признато на основание чл. 10б, ал. 5, вр. ал. 1 ЗСПЗЗ - построяване от държавата на Учебна водна спортна база за нуждите на ВИФ „Г. Д.“ върху бивш земеделски имот, отчужден от ТКЗС. Прието е, че се касае за бивш земеделски имот, включен в ТКЗС, върху който е било реализирано от държавата мероприятие по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, непозволяващо възстановяването му на наследниците на С. Р. – А. С. Р. и С. Ст. Ч.. В протокола за въвод във владение на недвижим имот от 14. 08. 2013 г., съставен от ЧСИ Т. Д., е констатирано, че в имота има построена четириетажна сграда, която се ползва, както и че според представител на длъжника „Спектър“ ООД, самостоятелни обекти в сградата са прехвърлени на различни лица.

С решение № 159 от 25. 07. 2007 г. по гр. д. № 753/2005 г. на НРС, потвърдено с решение № III-137 от 24. 06. 2008 г. по гр. д. № 912/2007 г. на БОС, недопуснато до касационно обжалване с определение № 644 от 27. 09. 2009 г. по гр. д. № 100/2009 г. на ВКС, 2 г. о., са отхвърлени предявени от НСА „В. Л.“ срещу Община - Несебър и множество физически лица – възстановени собственици по ЗСПЗЗ искове по чл. 108 ЗС за имоти, попадащи според ищеца в терена на НСА. Отхвърлен е и иск срещу А. С. Р. и С. С. Ч. за поземлени имоти ***и ***, включени в поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място]. Имотите, предмет на делото, са изобразени на скицата на л. 191 от гр. д. № 912/2007 г. на БОС, изготвена от вещото лице М. Г. и подписана от състав на ВКС при допускане на обезпечение с определение № 1 от 09. 01. 2009 г. по ч. гр. д. № 2052/2008 г. на ВКС. Прието е, че тези имоти нито попадат в отчуждения от ТКЗС терен за построяване на Учебна водна спортна база на ВИФ „Г. Д.“, нито попадат в обхвата на реализираното мероприятие по чл. 10б ЗСПЗЗ, както и че собствеността върху същите е възстановена на наследниците на С. Р. с влязло в сила решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Прието е, че без основание имотите са оградени към терена на учебната спортна база на НСА „В. Л.“.

Със заповед № 101 от 16. 01. 1956 г. е утвърден план на крайбрежието, с който са заснети съществуващи земеделски имоти, включително и имот пл. № ***. С протокол № 7 от 11. 03. 1959 г. ИК на ОНС – гр. Несебър е взето решение да бъде отреден за нуждите на ВИФ „Г. Д.“, София, за изграждане на учебна водна база, терен западно от нос „А.“ по генералния план на [населено място], собственост на Обединено ТКЗС – Несебър, на което теренът следва да се заплати. С протокол от 23. 04. 1959 г. на комисия по ППЗПИНМ отм. е взето решение отреденият терен за водна база на ВИФ „Г. Д.“ да включва редица имоти, сред които не фигурира имот пл. № ***. С АДС № № 382/20. 01. 1974 г. и 383/20. 01. 1974 г. са актувани като държавна собственост хранителен блок – столова за студентите от ВИФ, представляващ монолитна двуетажна сграда със застроена площ 976, 914 кв. м., както и жилищно-битов блок за студентите от ВИФ „Г. Д.“, включващ триетажна и двуетажна сгради, застроена площ 1630 кв. м., включваща 174 стаи с дневна, с 350 легла. С решение № КЗ-3/19. 05. 1977 г. на комисия по земята е утвърдена окончателната площадка за изграждане на учебен спортен комплекс в гр. Несебър с размер до 150 дка обработваема земеделска земя с посочени приблизителни граници по скица, но скица не е представена и не може да се установи местоположението на тези 150 дка. Посочено е, че земите по протокола са заплатени на ТКЗС с платежно нареждане № 894/14. 05. 1959 г., но имот № ***не е сред тях. Няма данни за отчуждаване на терен за строителна площадка за изграждане на учебния спортен комплекс.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустроството, подадена чрез упълномощен от министъра старши юрисконсулт Н. М., се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

„1. Допустимо ли е по идентични дела, по които страна е НСА, касаещи самостоятелен обект в сграда, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, да има противоречиви решения по отношение собствеността на земята, когато има влязло в сила решение, разрешило спора за собственост със сила на пресъдено нещо?“

2. „Длъжен ли е въззивният съд, при новото разглеждане на делото, да се позовава само на доказателства по друго дело, за които не е твърдяно, че от тях произтича собствеността на държавата?“

3. „Длъжен ли е въззивният съд, след като за пръв път се установява ново обстоятелство от значение за изхода на делото, ползващо ответника, да допусне събирането на нови доказателства?“

Относно първия въпрос се твърди, че същият е разрешен в противоречие с определение № 469 от 30. 10. 2020 г. по гр. д. № 972/2020 г. на ВКС, 2 г. о., и определение № 473 от 09. 12. 2020 г. по гр. д. № 1359/2020 г. на ВКС, 1 г. о., както и че отговорът на същия ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Относно другите два въпроса се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с твърдения, че вторият е разрешен в противоречие с решение № 116 от 14. 07. 2014 г. по т. д. № 2072/2013 г. на ВКС, а третият – в противоречие с решение № 203 от 19. 12. 2013 г. по гр. д. № 1758/2013 г. на ВКС, 2 г. о., и решение № 939 от 21. 01. 2010 г. по гр. д. № 4962/2008 г. на ВКС, 4 г. о.

Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по посочените въпроси.

Въпросите не покриват критериите на общо основание за допускане касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и указанията по тълкуването и прилагането му, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.

На първо място, въпросите не съответстват на фактите по делото, на извършените от съда и страните процесуални действия и не са свързани с решаващите изводи на въззивния съд. По-конкретно:

Първият въпрос не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд. В мотивите към решението е прието, че има две противоречиви решения досежно собствеността на имота, върху който е построена сградата, в която се намира процесният апартамент: едното е постановено между НСА „В. Л.“ и реституираните собственици по ЗСПЗЗ А. Р. и С. Ч. (наследници на С. Р.) и със същото е отречено правото на собственост на държавата по съображения, че имотът е бил придобит от физическите лица по наследство от С. Р. и реституция по ЗСПЗЗ; другото решение е постановено между НСА „В. Л.“ и „Спектър“ ООД и със същото е признато правото на собственост на държавата и е отречена собствеността на дружеството върху имота, придобило същия от възстановените собственици по ЗСПЗЗ. Съдът е приел, че и двете решения са влезли в сила и са формирали сила на пресъдено нещо между страните по тях относно разрешения материалноправен спор за собствеността върху земята, както и че предвид противоречивото разрешаване на спора, съдът не може да се позове на силата на пресъдено нещо на никое от тях и следва да извърши собствена преценка относно собствеността на терена, върху който е построен спорният обект на собственост. При тези изводи от значение би бил въпросът следва ли по висящо дело да бъде зачетена силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, постановено по преюдициален спор и разпростиращо силата си на пресъдено нещо и по отношение на страните по висящото дело, ако е налице и друго влязло в сила решение, постановено между същия ищец и праводател на праводателя на ответника по висящото дело (материално правоприемство), с което същият преюдициален материалноправен спор е разрешен по различен начин. Зададеният въпрос – допустимо ли е, при наличие на влязло в сила решение относно собствеността върху земята, същият спор да се разрешава противоречиво с последващи решения, няма връзка с решаващите изводи на въззивния съд.

Вторият въпрос не съответства на извършените от съда процесуални действия при разглеждане на делото и при решаване на спора. Въззивният съд не се е позовал само на доказателства по приложено гр. д. № 753/2005 г. на НРС, а е обсъдил всички останали събрани по делото доказателства.

Третият въпрос касае оплакването на касатора за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в неуважаване на доказателственото искане на държавата да се изиска преписката по заявление вх. № Ж 753/1998 г. на наследниците на С. А. Р. за възстановяване на собствеността върху процесния имот по ЗСПЗЗ. Този въпрос също не е от обуславящо значение за изхода на делото, с оглед решаващия извод на въззивния съд, че държавата е обвързана от влязлото в сила реституционно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и е недопустимо да прави възражение за наличие на пречки по чл. 10Б ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността, тъй като е участвала като страна в съдебното производство чрез ОСЗ, издала оспорения административен акт, в какъвто смисъл са и указанията, дадени с ТР № 5/14. 01. 2013 г. по т. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС.

На следващо място, по съществото си въпросите, особено първият от тях, представляват преформулирани оплаквания за неправилност на въззивното решение, съставляващи касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, и даването на отговори на същите изисква извършването на преценка за правилността на обжалвания съдебен акт – на установените по конкретното дело факти и на основателността на въведените от страните в спорния предмет доводи и възражения. Основанията за достъп до касационен контрол по чл. 280 ГПК се различават от касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи правилността на въззивното решение, извършването на каквато преценка във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо.

В останалите си части изложението съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение.

Съгласно ТР № 1/2010 г., т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 или 3 ГПК.Липсата на поставен от касатора правен въпрос като общо основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 или 3 ГПК

Независимо от това, за пълнота на изложението следва да се посочи, че не са налице и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на виззъвното решение, по следните съображения:

Във връзка с първия въпрос като противоречива практика се сочат две определения по чл. 288 ГПК, в които поставеният въпрос не е обсъждан. А и определенията по чл. 288 ГПК не се включват в категорията „практика на ВКС“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като с тях се извършва единствено преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение, но не се изразява становище по даден правен въпрос, не се преценява правилността на въззивното решение и съдържащите се в мотивите му изводи, нито се разглежда по същество правния спор. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се посочи, че обсъждането на първия въпрос не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Във връзка с тълкуването и прилагането на чл. 297-299 ГПК и чл. 226 ГПК има формирана богата практика на ВКС, която е непротиворечива и липсва необходимост от промяната й.

Вторият въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор, а не само писмените доказателства към приложеното гражданско дело.

Относно третия въпрос – действията на съда са съобразени със задължителната съдебна практика, формирана с ТР № 5/14. 01. 2013 г. по т. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, както и с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС. При спор за собственост съдът е оправомощен да извършва косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на влязло в сила решение за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ на общинската служба по земеделие, от което една от страните по иска за собственост черпи права, когато същото се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му и е въвела довод/възражение за незаконосъобразността му. Държавата не е участник в административното производство по възстановяване на собствеността върху земеделски земи и гори по ЗСПЗЗ (общинската служба по земеделие е орган, пред който същото се развива и който не е натоварен с представителни функции по отношение на държавата). Затова както държавата, така и правните субекти, придобили правото на собственост от държавата, не са обвързани от влезлия в сила като необжалван административен акт за възстановяване на собствеността и е допустимо, по тяхно искане или възражение, да се упражни косвен съдебен контрол за законосъобразността му. Когато обаче върху акта на ОСЗ е упражнен пряк съдебен контрол по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, постановеното в производство на пряк съдебен контрол съдебно решение е задължително за държавата и косвеният съдебен контрол е изключен. Това следва и от разпоредбата на чл. 177, ал. 1 изр. 2 АПК, според която решенията по административен спор, с които се изменя, или отменя административен акт имат действие за всички, както и от разпоредбата на чл. 302 ГПК, според която влязлото в сила решение на административен съд е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на НСА „В. Л.“, гр. София, се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

I.1. Допустимо ли е решение, в което съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала?“

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 2 от 04. 03. 2014 г. по гр. д. № 2968/2013 г. на ВКС, 3 г. о., решение № 16 от 24. 03. 2011 г. по т. д. № 354/2010 г. на КС, 1 т. о., решение № 116 от 14. 07. 2014 г. по т. д. № 2072/2013 г. на ВКС, 1 т. о., решение № 306 от 29. 06. 2011 г. по гр. д. № 961/2010 г. на ВКС, 1 г. о.

Противоречие не е налице.

Въззивният съд е разгледал спорното материално субективно право, предявено за съдебна защита с иска по чл. 108 ЗС, индивидуализирано от ищците по основание и петитум. Разгледал е заявеното придобивно основание – приращение към собствен недвижим имот (чл. 92 ЗС), както и заявеното придобивно основание относно поземления имот – отреждане на имота за построяване на Учебна водна спортна база за нуждите на ВИФ „Г. Д.“ и реализиране на мероприятието, което е пречка за възстановяване на собствеността върху имота, съгласно чл. 10б ЗСПЗЗ. Приел е, че държавата не е придобила собствеността върху апартамента на заявеното основание, тъй като не е била собственик на имота, върху който жилищният обект е построен. Приел е, че не е доказано нито провеждане на отчуждително производство върху процесния имот, нито е доказано имотът да е обхванат от реализираното мероприятие. Имотът е бил земеделски, подлежал е на реституция по ЗСПЗЗ и е възстановен на наследниците на С. Р. с влязло в сила решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Това решение е задължително за държавата и за правните субекти, придобили правото на собственост от държавата, поради което е недопустимо обсъждането на довода на ищците за незаконосъобразност на съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, тъй като са били налице пречки за реституция по смисъла на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ.

I.2. „В кои случаи е налице идентичност в предмета на две влезли в сила съдебни решения по един и същ правен спор между едни и същи страни, които взаимно си противоречат, с които съдът не е длъжен да се съобрази, а следва да даде свое разрешение на преюдициалния спор?“

Твърди се разрешаването му в противоречие с ТР № 7/2014 г. по т. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 715 от 10. 10. 2008 г. по т. д. № 359/2008 г. на ВКС, 2 т. о.

Противоречие не е налице.

В тълкувателното решение е прието, че идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения като основание за отмяна на неправилно решение по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4, във връзка с чл. 307, ал. 4 ГПК, е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато разрешаването на спора по обусловената претенция имплицитно съдържа в себе си произнасяне по обуславящата претенция и разрешенията по обуславящия спор си противоречат. В този случай обективният идентитет не се изразява в еднакъв предмет на делата, но предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото. Въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение, по силата на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив.

В случая въззивният съд е приел, че преюдициалният спор за колизията между правата на държавата по чл. 10б, ал. 5, вр. ал. 1 ЗСПЗЗ и правата на възстановените собственици по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ върху поземления имот, в който е построен процесният апартамент, са решени противоречиво. С влязлото в сила решение между НСА, като процесуален субституент на държавата, и възстановените собственици по ЗСПЗЗ – наследниците на С. Р., правото на собственост на държавата върху процесния имот, предявено на основание чл. 10б, ал. 5, вр. ал. 1 ЗСПЗЗ – реализиране на комплексно мероприятие върху земеделски земи, отчуждени от ТКЗС, са отречени, а с влязлото в сила решение между НСА, като процесуален субституент на държавата, и „Спектър“ ООД, частен приобретател на имота от наследниците на С. Р., правата на държавата, заявени на същите основания, са зачетени. Доводът на касатора, че заявеното от ищеца по двете дела и разгледано от съда придобивно основание е различно е необоснован - не се подкрепя от данните по двете дела и мотивите към решенията, постановени по същите.

Следва да се посочи, че изводите на въззивния съд по поставения въпрос съответстват на решение № 60159 от 09. 12. 2021 г. по гр. д. № 1328/2021 г. на ВКС, 1 г. о., постановено по аналогичен казус, в който е коментиран въпросът как следва да се прилага чл. 92 ЗС, когато върху земята, върху която е построена спорната сграда, има конкуриращи претенции от възстановени собственици по ЗСПЗЗ и от държавата, както и следва ли да бъде зачетена силата на пресъдено нещо на решенията, постановени по гр. д. № 332/2004 г. на НРС и гр. д. № 753/2005 г. на НРС. Прието е, че съгласно чл. 92 ЗС собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако не е уговорено друго. За да приложи тази презумпция, съдът следва да разреши преюдициалния спор между страните по делото за собственост на земята, върху която е построена сградата. Когато една от страните претендира права, възникнали от реституция по реда на ЗСПЗЗ, а другата страна се позовава на пречката по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността и черпи права от чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ, съдът трябва предварително да разреши възникналия спор и след като установи кой е действителният собственик на земята – държавата или възстановените собственици, да приложи презумпцията на чл. 92 ЗС. Когато спорът за собственост на земята е разрешен с две влезли в сила решения в едно от които правата на държавата са отречени по отношение на възстановените собственици, а с другото правата на държавата са признати по отношение на правоприемник на възстановените собственици, съдът, който разглежда последващ спор за собственост на сграда или обект в сграда, построена върху същата земя, възникнал между държавата и последващ приобретател на сградата или обект в нея, не може да основе решението си на нито едно от двете противоречиви решения. Налице е обективен и субективен идентитет на делата, които са разрешени от съда по противоположен начин. В този случай съдът следва да разреши самостоятелно спора за собственост на земята, без да се позовава на сила на пресъдено нещо на нито едно от двете решения, и едва тогава, в зависимост от изхода на този спор, да приложи презумпцията на чл. 92 ЗС. С решението са дадени указания на въззивната инстанция, че съдът не може да зачете силата на пресъдено нещо, формирана с решенията по р. д. № 332/2004 г. на НРС и по гр. д. № 753/2005 г. на НРС, ако при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция се установи идентичност между имотите, относно които са постановени решенията по тези две дела. Изводите на въззивния съд напълно съответстват на тази практика.

I.3. „Длъжен ли е съдът да формира убеждението си по правнорелевантните факти само въз основа на доказателства, които са събрани в проведеното пред него производство или може да стори това и на базата доказателства събрани в друго производство, делото по което е приложено към разглежданото от съда по указание на ВКС?“

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 66 от 12. 03. 2015 г. по гр. д. № 5839/2014 г. на ВКС, 4 г. о., решение № 1967 от 29. 11. 1984 г. по гр. д. № 1016/1984 г. на ВКС, 2 г. о., решение № 84 II от 05. 05. 1983 г. по гр. д. № 263 II/1982 г. на ВС, 2 г. о.

Въпросът не е решен в противоречие с цитираната практика на ВКС. Въззивният съд е формирал фактическите си изводи само въз основа на доказателства, събрани в настоящото исково производство. Такива са и писмените доказателства, съдържащи се в гр. д. № 753/2005 г. на НРС, приложено към настоящото. Принципът на непосредственост, установен в чл. 11 ГПК, не се нарушава тогава, когато се ползват писмени доказателства, намиращи се в друго приключило дело, приобщено към висящото чрез прилагането му по същото. Тази хипотеза не е коментирана в посочените и представени от касатора решения на ВКС и на ВС.

I.4. Точки I.4, I.5 и I.6 от изложението съдържат цитати от тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС и от постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС (решение № 203 от 19. 12. 2013 г. по гр. д. № 1758/2013 г., решение № 403 от 25. 05. 2010 г. по гр. д. № 5024/2008 г. на ВКС, 1 г. о., решение № 142 от 06. 01. 2015 г. по гр. д. № 3121/2014 г. на ВКС, 2 г. о.), както и развити оплаквания за неправилност на решението, представляващи касационни основания за отмяната му по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Не са формулирани правни въпроси (материални или процесуални), обусловили решаващите изводи на въззивния съд и от значение за изхода на делото. Както бе посочено по-горе, във връзка с касационната жалба на държавата, касационната инстанция няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на насрещната страна, в какъвто смисъл е формираната задължителна съдебна практика – ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.

II.1. „Когато делото е върнато за ново разглеждане с указания за обсъждане на твърдения и събиране на доказателства, които не са били допуснати при първото разглеждане на делото, респ. относно които не е разпределена доказателствената тежест с доклада по делото, следва ли съдът да даде възможност на страната, на която тези твърдения/доказателства се противопоставят, на свой ред да ги оспори и да представи допълнителни доказателства във връзка с оспорването им?“

Твърди се, че обсъждането на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросът е поставен във връзка с оплакването на жалбоподателя за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в неуважаване на доказателственото искане на НСА да се изиска преписката по заявление вх. № Ж 753/1998 г. на наследниците на С. А. Р. за възстановяване на собствеността върху процесния имот по ЗСПЗЗ.

По съображения, изложени по-горе, във връзка с касационната жалба на държавата, настоящият състав намира, че въпросът не е от обуславящо значение за изхода на делото, с оглед решаващия извод на въззивния съд, че държавата е обвързана от влязлото в сила реституционно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и е недопустимо да прави възражение за наличие на пречки по чл. 10Б ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността, тъй като е участвала като страна в съдебното производство чрез ОСЗ, издала оспорения административен акт. В този смисъл са и указанията, дадени с ТР № 5/14. 01. 2013 г. по т. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, с които въззивният съд се е съобразил.

Следва да се добави, че това се отнася и за лицата, които черпят права от държавата, тъй като те не могат да имат повече права от праводателя си (решение № 67 от 10.04.2014 г. по гр. д. № 5615/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 195 от 10.11.2016 г. по гр. д. № 2396/2016 г. на ВКС, I г. о. и цитирани в последното решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК).

II.2. „При твърдение за постановени противоречащи си съдебни решения по един и същи въпрос по две различни дела с идентичен предмет, страни и основание, задължен ли е съдът, пред който това твърдение е направено, да изследва основателността на твърдението за идентичност, съобразявайки само обстоятелствата от значение за делото, посочени в съдебните решения по тези дела или е длъжен да приложи в цялост двете дела, по които са постановени тези решения? Ще допусне ли съдът при подобно твърдение за идентичност на две противоречиви съдебни решения процесуално нарушение от значение за решаване на делото, ако приложи само едното от посочените дела и обоснове решението си с доказателствата, събрани в приложеното дело, като не съобрази събраните непосредствено от него доказателства?“

Въпросът не представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславящо допускане касационно обжалване на въззивното решение. Не би могло да се отговори еднозначно дали изводът на съда за наличие на идентичност между две дела следва да се основава само на решенията по тези дела или е необходимо прилагане в цялост и на двете дела, по които са постановени решенията и събрани по висящото дело доказателства, тъй като отговорът зависи от редица конкретни обстоятелства – съдържанието на двете решения (диспозитивите) и на мотивите към тях, събраните по висящото дело доказателства, касаещи този въпрос (заключения на съдебнотехнически експертизи, писмени доказателства и др.), въведени от страните доводи, възражения и оспорвания и т. н.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателите основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение и проверка на правилността му.

При този изход на делото държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, и НСА „В. Л.“ следва да бъдат осъдени, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплатят на Д. В. Д. общо сумата 3000 лв. (по 1500 лв. всеки от жалбоподателите) разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение за подаване на отговори на двете касационни жалби и процесуално представителство на ответника пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 164 от 25. 02. 2022 г. по в. гр. д. № 723/2021 г. на ОС – Бургас, IV възз. гр. състав.

ОСЪЖДА държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, и Национална спортна академия „В. Л“, София, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплатят на Д. В. Д. по 1500 лв. всеки от тях (общо 3000 лв.) разноски, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: