7ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3222

гр. София, 02.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 1655 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни по спора – ищеца Г. П. Г. и ответниците – П. А. М., Н. А. И. – И., ИГБАЛИЕ А. И. и И. А. И., против решение № 126/30.04.2024 г. по в. т.д. № 319/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което след частични потвърждаване и отмяна на решение № 149/29.03.2023 г. по т. д. № 609/2022 г. на Окръжен съд - Варна, ответниците са осъдени на основание чл. 534 ТЗ да заплатят на ищеца сума от по 30 000 лева всеки от тях, с която неоснователно са се обогатили след погасяване по давност на исковете по запис на заповед, издаден на 24.08.2017 г. от наследодателя им А. И. М., починал на 22.12.2017 г., с падеж – 31.12.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 12.09.2022 г., до окончателното й плащане, и е отхвърлена претенцията от по 5 142,07 лева от всеки - законна лихва върху главницата за периода от 01.01.2021 г. до 09.09.2022 г.

С касационната жалба на ищеца Г. П. Г. се атакува въззивното решение в отхвърлителната част като неправилно – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на апелативния съд, че ответниците не са изпаднали в забава за дължимата главница, поради което не дължат мораторна лихва. Релевира се, че при неоснователно обогатяване в резултат на прескрибиран менителничен ефект изискуемостта настъпва от деня на обедняването, т. е. от момента на загубване правата за предявяване на менителничните искове. Уточнява се, че падежът настъпва на дата, уговорена в самата менителница (запис на заповед) и е известна на издателя, поради което, ако това вземане не бъде платено в срока по чл. 531, ал. 1 ТЗ, възниква неоснователно обогатяване. Изтъква се, че след като това обстоятелство е предварително известно на издателя, не е необходимо до него или до неговите правоприемници да се отправя изрична покана. Претендира се да бъде отменено обжалваното решение и да бъде уважен предявеният от ищеца иск за законната лихва върху главницата от 01.01.2021 г. до 09.09.2022 г., както и да му бъдат присъдени разноските за всички инстанции.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК – за точното прилагане на закона и за развитие на правото, по следния поставен от ищеца въпрос: “От кой момент изпада в забава ответникът по иск с правно основание чл. 534 ТЗ за неоснователно обогатяване в резултат на погасяване на менителничните искове по давност – от датата на поканата от ищеца или от датата на погасяване на менителничните искове?”.

Подадена е и касационна жалба от ответниците – П. А. М., Н. А. И. – И., ИГБАЛИЕ А. И. и И. А. И., срещу въззивното решение в осъдителната част, като се въвеждат оплаквания за неговата недопустимост и съответно неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т.3, предл. 1 и 2 ГПК. Счита се, че обжалваният съдебен акт е недопустим, тъй като е допуснато неправомерно изменение на първоначално предявен иск по чл. 538 ТЗ (пряк иск за плащане на вземането по запис на заповед) в такъв по чл. 534 ТЗ (менителнично неоснователно обогатяване), с мотива, че първоначално предявените искове са погасени по давност предвид релевираното от ответниците в отговора на исковата молба възражение в този смисъл. Допълва се, че така направеното изменение на иска не отговаря на предпоставките по чл. 214, ал. 1 ГПК – същото не е уместно с оглед защитата на ответниците и води до едновременно изменение на основанието и искането до съда. Изразява се несъгласие с приетото от въззивната инстанция, че оспорването на записа на заповед в заседанието, в което е представен оригиналът, е преклудирано. Сочи се, че още с отговора на исковата молба е заявено искане по чл. 190, ал. 1 ГПК за представяне на оригинала на менителничния ефект и при представянето му в съдебно заседание пред първата инстанция ответниците са оспорили подписа на техния наследодател като издател на документа, но въпреки това е оставено без уважение искането им за допускане на съдебно-графологична експертиза. Според касаторите ответници, този пропуск не е поправен и от въззивния съд, който като е приел, че оспорването на автентичността на процесния запис на заповед е преклудирано, е оставил без уважение поддържаното във въззивното производство искане за СГЕ. Релевира се, че апелативният съд неправилно е приел за преклудирано и депозираното във връзка с доклада по делото писмено доказателство – епикриза на А. И. М., установяваща причината за настъпилата на 22.12.2017 г. смърт на наследодателя – онкологично заболяване, за което той е знаел към датата на издаване на процесния запис на заповед (24.08.2017 г.). Акцентира се, че в обжалваното решение неправилно е прието, че наследниците на издателя по менителничния ефект са пасивно легитимирани да отговарят по специалния иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ. Оспорва се и заключението на втората инстанция, че независимо че ценната книга се издава заради конкретни отношения между издателя и поемателя, ищецът не е длъжен да го въвежда в процеса, тъй като каузалното правоотношение не е елемент от фактическия състав на иска по чл. 534, ал. 1 ТЗ. Уточнява се, че по този начин е отречено правото на наследниците на издателя да поискат поемателят да посочи каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден ефектът, тъй като едва след това наследниците биха могли да направят всички възражения срещу иска, с които е разполагал техният наследодател. Според касаторите ответници, въззивният съд е игнорирал твърденията на самия ищец, въведени в съдебното заседание от 10.03.2023 г. пред ОС – Варна, за наличието на каузални правоотношения между него и наследодателя им, и неправилно е приел липса на такова в случая. Счита се, че след като Г. Г. не е установил защо е бил подписан процесният запис на заповед, въпреки че е бил задължен по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК, то следвало да се приеме, че ефектът има дарствен характер, а доколкото дарението се отнася до бъдещо имущество, то е нищожно. Иска се да бъде обезсилено като недопустимо въззивното решение, съответно да бъде отменено като неправилно и делото да бъде върнато за ново разглеждане на апелативния съд, а в случай, че бъде разгледан спорът по същество – да бъдат отхвърлени изцяло предявените осъдителни искове. Претендират се разноските по делото за трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите ответници въвеждат доводи за допуск до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт. Извършването на касационна проверка се претендира и в хипотезата по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с която са поставени следните въпроси:

1. “Преклудирано ли е оспорването на запис на заповед, направено в заседанието, в което е представен оригиналът на записа на заповед?”.

По това питане се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната практика на касацията – т. 1 от Тълкувателно решение от 14.11.2012 г. по тълк. дело № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и формираната такава – решение № 154/30.11.2016 г. по т. д. № 957/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 84/01.08.2016 г. по т. д. № 3761/2014 г. на ВКС, I т. о., и определение № 50458/08.11.2022 г. по гр. д. № 1591/2022 г. на I г. о.

2. “Преклудирано ли е представянето на писмено доказателство, направено във връзка с приетия доклад по делото?”.

По същия се поддържа отклонение от практиката на касационната инстанция, обективирана в решение № 94/05.11.2020 г. по т. д. № 2009/2019 г. на ВКС, II т. о., и решение № 112/10.09.2012 г. по т. д.№ 359/2011 г., II т. о.

3. “Пасивно легитимирани по специалния иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ ли са наследниците на издателя на менителничния ефект?”.

По третия въпрос се релевира отстъпление от формираната практика на ВКС – решение № 12/02.06.2016 г. по т. д. № 3788/2014 г. на I т. о., и решение № 599/17.03.2006 г. по т. д. № 664/2004 г. на I т. о.

4. “Подлежи ли на изследване в производството по иска по чл. 534, ал. 1 ТЗ връзката между менителничния ефект и каузалното правоотношение между страните?”.

По това питане се сочи, че е налице противоречие с константната практика на касацията, намерила израз в решение № 131/30.08.2017 г. по т. д. № 557/2016 г. на ВКС, I т. о., и решение № 175/20.11.2017 г. по т. д. № 466/2017 г. на ВКС, II т. о.

5. “Носи ли страната, която е въвела твърдения за наличието на каузално правоотношение, по повод на което е издаден запис на заповед, тежестта за доказване на каузалното правоотношение, респ. и последиците от недоказването му?”.

Позовават се на отклонение на обжалваното въззивно решение от задължителната практика на касацията – т. 17 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от страните възразява по основателността на искането за достъп до касация на насрещната страна и оспорва жалбата й като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационните жалби са допустими – подадени са от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в срока по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди и отмени частично първоинстанционното решение, е приел, че са предявени в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, като с оглед възражението на ответниците за погасяване по давност на прекия менителничен иск в допълнителната искова молба ищецът е изменил иска си в такъв за заплащане на сумата на основание менителнично неоснователно обогатяване. Като несъстоятелно е преценено възражението на ответниците, че така приетото от първоинстанционния съд изменение на иска е недопустимо, тъй като в разглеждания случай първоначално предявеният иск се основава на обстоятелства, свързани със съществуването на вземане по един редовен от външна страна запис на заповед (едностранна абстрактна сделка), докато с изменението на иска се въвеждат факти относно дължимо вземане по облигационно отношение, произтичащо от менителнично неоснователно обогатяване. Съставът на апелативния съд е разяснил, че видът обаче на търсената защита не се променя, доколкото и в двата случая се иска ответниците да бъдат осъдени да заплатят сумата по менителничния ефект. Обобщил е, че не е налице едновременно изменение както на основанието на иска, така и на вида на исковата защита, поради което е приел, че се касае до изменение на иска, а не до предявяването на нов иск. Обосновал е, че изменението е предприето в предвидения за това срок по чл. 214, ал. 1 ГПК – в допълнителната искова молба.

Апелативният съд е намерил, че в случая се касае за валиден запис на заповед, който не е оспорен по предвидения за това ред и в срока по чл.367, ал. 1 ГПК. Счел е, че в отговора на исковата молба ответниците твърдят, че не им е известно техният наследодател А. М. да е издавал запис на заповед в полза на ищеца 4 месеца преди смъртта си и релевират възражение за изтекла в тяхна полза погасителна давност. В допълнителния отговор твърдят, че ищецът с нищо не е допринесъл за увеличаване на имуществото на техния наследодател, а доколкото не твърди да е давал каквито и да е суми на наследодателя им, нито представя доказателства за това, не е налице обогатяване, което да бъде компенсирано по реда на чл. 534, ал. 1 ТЗ. Преценил е, че се оспорва съществуването на записа на заповед изобщо в правния мир, както и се възразява, че между издателя и ищеца като поемател не съществува правоотношение, което да е причина за издаването му, т. е. релевирано е общо възражение на длъжника - в случая наследниците на М., че последният не е поемал задължение по ценната книга. Първото възражение е намерено за неоснователно, тъй като в съдебното заседание от 14.02.2023 г. ищецът е представил оригинала на процесния запис на заповед и съдът е констатирал идентичност с приложеното към исковата молба негово копие. Не е споделено и второто възражение с мотивите, че през целия процес, вкл. и пред въззивната инстанция, ищецът се позовава на абстрактния характер на менителничния ефект, от който черпи правата си, като въпреки усилията на ответниците в тази насока, не сочи каузално правоотношение между него и издателя, което да бъде гарантирано със същия. Въззивният съд е преценил, че след като нито ищецът, нито ответниците твърдят наличието на конкретно каузално правоотношение, по повод на което е издаден процесният запис на заповед, такова правоотношение остава извън предмета на доказване. Пояснил е, че задължение за доказване на гаранционния характер на ценната книга не може да бъде вменено на ищеца по чл. 176 ГПК, тъй като този ред се ползва за доказване на факти и обстоятелства по делото, а не за въвеждането на такива като елемент от твърдяното и претендирано субективно право.

Въззивният съд е намерил, че истинността на процесния запис на заповед не е оспорена с отговора на исковата молба, а в заседанието, в което е представен неговия оригинал, поради което оспорването е направено в условията на настъпила преклузия, както е констатирано и от първоинстанционния съд.

При това положение решаващият състав е приел, че представеният по делото редовен запис на заповед като абстрактна сделка е годно основание за присъждане в полза на поемателя на сумата, с която издателят се е обогатил за сметка на поемателя, без да е необходимо да бъдат изследвани евентуалните каузални правоотношения между страните. Незнанието на наследниците на издателя за този дълг само по себе си не предпоставя неоснователност на предявения иск, а следва да бъде разглеждано в контекста на техните права и задължения по приемане на наследството с неговите активи и пасиви, както и в контекста на правото им да ограничат своята имуществена отговорност до размера на активите на това наследство по предвидения за това ред в Закона за наследството.

Преценил е, че по делото липсват доказателства за твърдените отправени до ответниците покани за плащане, поради което акцесорната претенция за лихва за забава за периода от 01.01.2021 г. до 09.09.2022 г. в размер на по 5 142,07 лева за всеки от тях не е доказана и не следва да бъде уважена.

Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Както е прието в разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обвързаността на допускането на касационно обжалване от посочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение, като ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.

След служебно извършена проверка на обжалваното въззивно решение и предвид доводите на касаторите ответници, настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за проверка на допустимостта на атакувания съдебен акт с оглед направеното изменение на основание чл. 214, ал. 1 ГПК на предявените искове по чл. 538, ал. 1 ТЗ в такива по чл. 534, ал. 1ТЗ.

Поради допуск до касация в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК не следва да се обсъждат останалите поддържани от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК. По повдигнатите въпроси в касационните жалби, релевантни към правилността на въззивното решение и съществото на спора, съдът ще се произнася след проверка на допустимостта на обжалвания съдебен акт.

Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от всеки от касаторите, за което следва да им бъдат дадени указания.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 126/30.04.2024 г. по в. т.д. № 319/2023 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

УКАЗВА в едноседмичен срок от съобщението всеки от касаторите да внесе по сметка на Върховния касационен съд на Р. Б. държавна такса за разглеждане на касационната жалба, а именно: касаторът Г. П. Г. - 411,37 лева, а касаторите П. А. М., Н. А. И. – И., ИГБАЛИЕ А. И. и И. А. И. – от по 600 лева всеки от тях, и в същия срок да представи по делото доказателства за това. При неизпълнение в срок на дадените указания съответната касационна жалба ще бъде върната.

След изпълнение на указанията за внасяне на дължимата държавна такса, делото ДА СЕ ДОКЛАДВА на Председателя на Първо отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд за насрочване в открито заседание, или при неизпълнение на дадените указания в срок – на състава за прекратяване на делото в съответната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.