Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Л. С., подадена чрез адв. И. М. - АК П., против въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 66 от 08.04.2009 год., по възз. гр. д.№ 83/2009 год., с което е оставено в сила решение № 130 от 10. 12. 2008 год. на Габровския окръжен съд, по гр. д.№ 114/2008 год. и е отхвърлен като неоснователен предявения от касатора, в качеството му на ищец, отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК отм. за недължимост на парична сума по изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д.№ 37/2008 год. на Севлиевския районен съд, в общ размер от 250 000 евро, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 28.01.2008 год. до окончателното и изплащане, както и направените във въззивното производство деловодни разноски от 27 000 лева, като е изменено горепосоченото решение на ГОС, в частта относно присъдените на ответника Й. К. деловодни разноски за производството пред първоинстанционния съд от 1 720 лв. на 11 720 лв..

С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон - чл. 535, т. 1 ТЗ и на съществените процесуални правила-чл. 133, ал. 1, б.”в” ГПК отм., поради което и на осн. чл. 281, т. 3 ГПК се иска отмяната му.

Чрез подробните си аргументи, изложени в обстоятелствената част на касационната жалба касаторът възразява, както срещу процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че преценени в съответствие с изискването на чл. 136 ГПК отм. свидетелските показания са допустими за установяване на съществуващо каузално правоотношение между страните, независимо от правната характеристака на конкретната каузална сделка, така и срещу приетата действителност на издадената ценна книга, за която като ирелевантно е възприето съществуващото различие в изписване името на нейния издател на „латиница” и текста на добавката в съдържанието и”запис на заповед”- на „кирилица”.

С определение № 352/11.06.2010 год., постановено по горепосоченото дело настоящият съдебен състав е допуснал касационно обжалване по приложно поле, основано на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Счетено е, че даденото с обжалвания съдебен акт разрешение на обусловилия решаващите изводи на въззивния съд, а чрез тях и крайния правен резултат по делото въпрос на процесуалното право-

за допустимостта на свидетелските показания при установяване на неформални договори на стойност 250 000 евро, т. е. за приложението на чл. 133, ал. 1, б.”в” ГПК/ отм.

/ е в противоречие с трайната практиката на съдилищата, израз на която са конкретно посочените от касатора, влезли в сила съдебни актове на отделни състави на ВКС и на Великотърновския апелативен съд.

Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК е възразила по основателността на въведените касационни оплаквания, излагайки съображения за наличието на установено от доказателствения материал по делото каузално правоотношение между страните, породено от договор за заем, обуславящо несъстоятелност на тезата на касатора за допуснато от решаващия съд съществено процесуално нарушение, отразило се на правилността на крайния изход на спора.

Същите доводи страната е поддържала и в съдебно заседание чрез процесуалните си представители адв. М. и адв. Ж..

Настоящият състав но второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира:

За да постанови обжалваното решение по предявения от касатора, като ищец, отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК отм. въззивният съд, позовавайки се на показанията на св. Е. К., брат на ответника и отсъствието на доказателства, които да ги опровергават е приела за доказано наличието на твърдяното от Й. К. каузално правоотношение между страните по делото, породено от сключен помежду им договор за заем на сумата 250 000 евро, вземането по който е било обезпечено с издадения менителничен ефект.

Счетено е в тази вр., че макар и нормата на чл. 127, ал. 1 ГПК отм. да не вменява на ищеца доказателствената тежест относно отрицателния факт за липсата на каузално правоотношение, то само простото отричане твърденията на ответника в тази насока не са достатъчни, за да обусловят правен извод за отсъствието на валидно възникнало вземане по процесния запис на заповед, щом ищцовата страна сама е ангажирал доказателства за установяване на този отрицателен факт и те са били оборени от насрещната страна чрез допустими по действащия при разглеждане на спора във въззивното производство ГПК отм. доказателствени средства.

Като лишено от основание в закона и доказателствения материал по делото решаващата инстанция е отрекла и основателността на възражението на ищеца за недействителност на издадения запис на заповед, обосновано с отсъствие на словосъчетанието “запис на заповед” в съдържанието на текста към момента на подписването му от неговия издател и добавянето му от лице, различно от последния на език, който не е този на съставянето на документа..

Изложени са съображения, че доколкото в чл. 535 и сл. ТЗ отсъства императивно въведено изискване текстовата част на издадената ценна книга да е написана собственоръчно и единствено от нейния издател, обстоятелството, че добавката “ по този запис на заповед” не е на последния, факт безспорно установен по делото, е ирелевантно за действителността на същата, щом в хода на процеса не е доказано тя да следва подписването на ефекта и да е изготвена на език, различен от ползвания за съставянето и.

Решението, като краен резултат е правилно, независимо, че изложените от Великотърновския апелативен съд съждения във вр. с приетото за съществуващо и обезпечено с процесния запис на заповед каузално отношение между страните, не се споделят от настоящия съдебен състав.

Изводът на въззивния съд, че ищецът С., не е установил недължимост на сумата 250 000 евро, предмет на издадения от него на 28. 03.2006 год. запис на заповед с падежа 28.09.2006 год., поради отсъствие на ангажирани доказателства за липса на каузално правоотношение и връзката му с процесния менителничен ефект, при което предявеният отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК отм. се явява неоснователен, е изграден в нарушение на процесуалния закон-чл. 127, ал. 1 ГПК отм. и чл. 133, ал. 1, б.”в” ГПК отм..

Съгласно създадената от ВКС последователна практика по приложението на чл. 254 ГПК отм., израз на която са и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС - № 41 от 22.04.2010 год., по т. д.№ 575/2009 год. на ІІ-ро т. о. и № 103/24.06.2009 год., по т. д.№ 717/2008 год. на ІІ т. о., по иска за установяване несъществуване на самото изпълняемо право в тежест на взискателя, като ответник, е да докаже факта, от който вземането му произтича, а ищецът - длъжник, възраженията си срещу това вземане, като последните могат да бъдат както абсолютни, касаещи формата и/или съдържанието на изпълнителното основание, така и лични, свързани с конкретните отношения длъжник - кредитор.

Следователно възлагайки на ищеца доказателствената тежест да установи твърдяната в исковата молба

липса

на каузално правоотношение между страните, за чието изпълнение процесният запис на заповед да е бил издаден, по съображения, че излага свои доводи във вр. с конкретната твърдяна от ответника каузална сделка и сочи доказателства в подкрепа на релевирания отрицателен факт, Великотърновският апелативен съд неправилно е приложил процесуалния закон – чл. 127, ал. 1 ГПК отм.,

Допуснатото нарушение на същественото процесуално правило, свързано с разпределение на доказателствената тежест е довело и до необоснован правен извод, че вземането произтича от сключен договор за заем, по който издателят на ценната книга, в качеството си на заемател, е неизправен.

Основателно е и оплакването за допуснато нарушение на процесуалното правило на чл. 133, ал. 1, б.”в” ГПК отм..

Вярно е, че писмената форма не е задължителен елемент от фактическия състав на чл. 240 ЗЗД, поради което същата не е условие за действителност на договора за заем, но е процесуално незаконосъобразен изводът на въззивния съд, че въз основа на гласни доказателства може да бъде установено получаването на сумата от заемателя, независимо от нейния размер.

Договорът за заем по своята правна характеристика е реален договор и предаването на дадената в заем сума е елемент от фактическия състав на самата сделка. Поради това, както последователно е поддържал в практиката си ВКС, вкл. в цитираното решение № 517 от 31.05.2007 год. по т. д.№ 956/2006 год. на ІІ-ро т. о. на ВКС, което настоящият съдебен състав, на осн. чл. 291, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК

счита за правилното, свидетелските показания са недопустими, когато се касае за заем на стойност по - голяма от 1 000 лева, какъвто е и процесният – арг. от чл. 133, ал. 1, б.”в” ГПК отм..

От изложеното по - горе следва, че оплакването на касатора за допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалния закон е основателно, но то не е съществено, тъй като изградените въз основа на недопустими свидетелски показания и в нарушение на чл. 127, ал. 1 ГПК отм. правни и фактически изводи, не са се отразили на правилността на крайния правен резултат по дело, поради следното:

Няма спор в доктрината и съдебната практика, че записът на заповед е едностранна абстрактна сделка, поради което основанието за плащане, каузата, не е елемент от съдържанието на ефекта, нито е условие за действителността му.

Същевременно в трайно установената съдебна практика на ВКС, израз на която е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 121/ 2009 год., по т. д. № 55/2009 год. на ІІ-ро т. о на ВКС е прието, че абстрактният характер на менителничния ефект и самостоятелността на менителничната и основната каузална сделка, като правни актове, не трябва да се абсолютизира и записът на заповед винаги да бъде разглеждан извън всякакво каузално отношение между страните.

Следователно ефектът би могъл да е издаден и с гаранционни функции - като обезпечение на друга, предходна или съпроводителна каузална сделка.

Несъмнено, в тази хипотеза длъжникът разполага с процесуалната възможност в производството по предявен иск за изпълнение по менителничния ефект, респ. по иск за установяване несъществуването на изпълняемото право да противопостави на ремитента възраженията си, извлечени и от основното правоотношение по каузалната сделка, вкл. за липса на основание,

но това не е разглежданият случай.

Видно от съдържанието на исковата молба, предмет на предявения от Л. С. установителен иск по чл. 254 ГПК отм. е оспорване вземането на поемателя по записа на заповед Й. Х. К., поради нищожност на издадената от ищеца ценна книга и поради липса на каузална сделка между страните/ т. 2/, т. е. отсъствие на основание, обуславящо издаването и като гаранция.

Следователно обстоятелството, че ищецът, който в производството по чл. 254 ГПК отм., поради невъзможност, да оспорва изпълняемото право, въз основа на факти, предхождащи постановеното съдебно решение, е длъжен да изчерпи всичките си възражения срещу вземането на ответника, въобще не е твърдял в процеса наличие на каузално правоотношение, изпълнението на задължението по което да е обезпечено с процесния запис на заповед, нито е изложил конкретни факти за съществуването му, обосновава правен извод, вкл. по съображения, черпени от диспозитивното начало, че осъществяваната от решаващия съд проверка на материалноправното вземане е била дължима

единствено и само в рамките на въведените от длъжника абсолютни менителнични възражения,

но не и относно твърдяната от ответника каузална сделка.

Именно в посочения по - горе смисъл е не само трайната съдебна практика, обективирана в решение на ВКС, ТК № 666/ 2007 год., по т. д.№ 387/2007 год., на която касаторът се позовава, но и задължителната съдебна практика на ВКС, израз на която е постановеното по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение на ВКС, ТК по т. д.№ 901/2009 год.. Според възприетото със същата разрешение твърдението за липса на каузално правоотношение от страна на длъжника, по същността си представлява отричане на изпълнителното основание на кредитора, без да е конкретизирано възражение по реда на чл. 254 ГПК, срещу материализираното в ценната книга вземане, поради което в тази хипотеза, ответникът по иска с правно основание чл. 254 ГПК отм. е освободен от необходимостта да доказва наличието на вземане по каузална сделка, което да е обезпечено с ефекта.

Поради това и допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение, не е основание за касиране на обжалвания съдебен акт.

Неоснователни са и останалите оплаквания на касатора за материална и процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение, поради приетата от въззивния съд редовност и действителност на процесния запис на заповед.

При категоричните доказателства по делото за авторството на ищеца, като издател на менителничния ефект и за момента на извършената от ответника по спора добавка в съдържанието на текста ”запис на заповед”, като предхождаща подписването на документа, законосъобразно Великотърновският апелативен съд е счел, че формата и съдържанието на ценната книга са в съответствие с лимитативно установените от законодателя с чл. 535 ТЗ задължителни реквизити, поради което е изградил верен правен извод, че не е налице порок, опорочаващ действителността и.

Вярно е, че записът на заповед е формална сделка, за действителността на която законодателят е посочил изрични условия, но доколкото в нормата на чл. 535 ТЗ отсъства императивно въведено изискване, както за начина на изписване на текста, така за идентичност между издателя на ефекта и лицето, което попълва изброените в посочената разпоредба части, то обстоятелството, че авторът на визираната добавка е различен от ищеца, не опорочава ценната книга, отнемайки менителничния и характер.

В тази вр. настоящата инстанция счита за лишено от основание в данните по делото, оплакването на жалбоподателя за допуснато от решаващата инстанция процесуално нарушение при преценка на ангажираните доказателства и въведените доводи от страните.

Предявеният иск е по чл. 254 ГПК отм., поради което, съгласно чл. 127, ал. 1 ГПК отм., в тежест на ищеца е възложена доказателствената тежест относно фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици, т. е. тези, които с оглед характера на исковата му претенция изключват, унищожават или погасяват спорното право.

Поради това при безспорно установената автентичност на записа на заповед и липсата на доказателства, оборващи показанията на св. К. -брат на ответника, относно времето на извършената добавка на израза ”по този запис на заповед”, вкл. показанията на св. Г., служител на ищеца, правилно въззивният съд, след като е взел предвид и обсъдил и обяснението на ищеца, дадено по реда на чл. 114 ГПК отм., е кредитирал същите - арг. от чл. 136 ГПК отм..

Следва да бъдат споделени, като основани на закона и доказателствения материал по делото и изводите на въззивния съд за отсъствие на порок, отразяващ се на действителността на ефекта, поради различие в езика, на който ценната книга е написана с този на извършената в съдържанието и добавка ”запис на заповед”.

Фактът, че името на издателя на процесния запис на заповед, както и мястото на изпълнение са изписани с латински букви, с каквито букви е отразена словом и подлежащата на плащане парична сума, означена и с цифри, правилно е счетено за ирелевантно за действителността на документа, предвид езика на който е съставен.

Освен, че в случая се касае единствено до използване на различна от кирилицата азбука, при изписване на българските наименования–

„С.”

и „двеста и петдесет хиляди евро”, както и на името на издателя на ефекта, с което същите не са терминологично променени в смисъла поддържан от касатора, то обстоятелството, че законодателят не е въвел забрана за изготвяне на менителничния ефект на чужд език, стига употребените в него наименования, да са точни аналози на изискуемите от българския закон термини, само по себе си изключва правната състоятелност на това становище.

С оглед гореизложеното следва да се обобщи, че въз основа на съвкупната преценка на доказателствения материал по делото, осъществена в съответствие с изискванията на процесуалния закон, въззивният съд е изградил обосновани и законосъобразни правни изводи, поради което не е налице визираното в касационната жалба основание за касиране на обжалвания съдебен акт.

Ответникът е претендирал заплащане на деловодните разноски за настоящето производство, които му се следват на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК в размер на сумата 11800 лв., реално заплатено, съгласно представения договор за правна защита и съдействие, адвокатско възнаграждение на адв. М.М..

Водим от тези съображения и на осн. чл. 293, ал. 1 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС

РЕШИ:

ОСТАВЯ

в сила въззивното решение на В.

апелативен съд

№ 66 от 08.04.2009 год., по възз. гр. д.№ 83/2009 год..

ОСЪЖДА

Л. С.

с

ЕГН:

да заплати на Й. Х. К. от [населено място] сумата 11 800 лв./ единадесет хиляди и осемстотин лева/, деловодни разноски за касационната инстанция.

РЕШЕНИЕТО

е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ

: