Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Х. Б. от [населено място] срещу въззивно решение № 428 от 28.05.2015 г., постановено по в. т. д. № 598/2015 г. на Варненски окръжен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след отмяна на решение № 166 от 09.01.2015 г. по гр. д. № 5627/2014 г. на Варненски районен съд е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че В. Х. Б. дължи на [фирма] сумата 6 357.23 евро - просрочена главница по договор за кредит № 050-510454/17.04.2009 г., материализиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 57/17.04.2009 г., т.І, рег. № 2002, н. д. № 53/2009 г. на нотариус Я. Н., ведно със законната лихва от 07.01.2014 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 6 ГПК по ч. гр. д. № 4636/2013 г. на Варненски районен съд, и с оглед изхода на делото са присъдени разноски на ищеца по чл. 78, ал. 1 ГПК. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК по отношение на законната лихва върху главницата по договора за кредит за периода от 03.04.2013 г. до 07.01.2014 г., въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила съгласно чл. 296, т. 2 ГПК.

Касационната жалба е подадена като бланкетна и съдържа немотивирани оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон. В изпълнение на дадени от въззивния съд указания жалбата е поправена с молба вх. № 23506/27.07.2016 г., в която са посочени основанията за неправилност на обжалваното решение. В молбата се поддържа, че договорът за цесия, с който ищецът се е легитимирал като кредитор на вземането по заповедта за изпълнение, не съдържа индивидуализация на основанието и размера на прехвърлените вземания, което го прави недействителен и въззивният съд не е следвало да го приема за действителен, респ. да прави изводи, че цесията е съобщена на ответницата - касатор в качеството й на длъжник по договора за кредит. Излагат се твърдения, че по делото липсват доказателства цесията и представеният от ищеца анекс към договора за цесия да са съобщени на ответницата и кредитът да е обявен за предсрочно изискуем, както и твърдение, че договорът за цесия е недействителен, тъй като е уговорен като възмезден, а в съдържанието му не е посочена цена.

В срока за поправяне на касационната жалба е представена и уточнителна молба, в която е обосновано приложното поле на касационното обжалване с позоваване на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

Ответникът по касация [фирма] - [населено място], е депозирал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. В отговора е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба и е поискано присъждане на разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да отмени първоинстанционното решение и по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК да признае за съществуващо вземането на [фирма] към В. Б. за просрочена главница в размер на 6 357.23 евро по договор за кредит от 17.04.2009 г., за която е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 6 ГПК, Варненски окръжен съд е приел, че от доказателствата по делото е установено наличието на непогасена главница в посочения размер по сключен между „П. Б. /България” ЕАД и В. Б. договор за кредит и валидното прехвърляне на вземането от първоначалния кредитор на ищеца [фирма], извършено с договор за цесия от 17.04.2009 г. Въззивният съд е направил извод, че като длъжник по договора за кредит ответницата е уведомена надлежно за извършената цесия и е признала това обстоятелство, учредявайки ипотека в полза на цесионера. По отношение на спорния по делото факт дали ответницата е уведомена за обявената от кредитора предсрочна изискуемост на кредита, релевирана в заявлението по чл. 417 ГПК, въззивният съд не е възприел изводите на първата инстанция, че уведомяване не е извършвано до датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК и че с оглед на това искът по чл. 422, ал. 1 ГПК за главницата по кредита е неоснователен. Позовавайки се на т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съставът на Варненски окръжен съд е изразил становище, че уведомяването може да бъде извършено и с връчване на исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК. Съдебният състав е аргументирал становището си с разясненията в т. 9 от цитираното тълкувателно решение, според които при постановяване на решението по чл. 422, ал. 1 ГПК съдът взема предвид всички факти от значение за спорното право, които са се осъществили от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /спрямо който се установява съществуването на вземането/ до приключване на съдебното дирене. С оглед на тези разяснения е направен извод, че след като ответницата е уведомена за обявената предсрочна изискуемост с връчване на препис от исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, уведомяването следва да се вземе предвид съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК и съобразно него да се приеме, че към момента на предявяване на иска вземането на кредитора съществува и е изискуемо.

По допускане на касационното обжалване:

В молбата - уточнение на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката е обосновала приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по значими за изхода на делото правни въпроси, по отношение на които са осъществени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Първият въпрос, за който се твърди, че е решен в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е настъпва ли уговорената в договора за банков кредит предсрочна изискуемост на цялото вземане с връчване на препис от исковата молба, подадена по реда на чл. 422 във вр. с чл. 417, т. 2 ГПК вр. с чл. 62, ал. 2 от Закона за кредитните институции. Вторият въпрос, за който се сочи бланкетно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и се поддържа противоречие с решения на други съдилища в страната, е дали следва предявеният иск по чл. 422 във вр. с чл. 417, т. 2 ГПК да бъде отхвърлен при условие, че е безспорно установено, че преди подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК банката - кредитор не е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.

Поставените в изложението въпроси отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване, тъй като разрешаването им от въззивния съд е обусловило уважаването на предявения срещу касаторката установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК. По отношение на тези въпроси е осъществена и допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото изводът в обжалваното решение, че предсрочната изискуемост на кредита като предпоставка за успешно провеждане на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК може да бъде съобщена на длъжника и с връчване на препис от исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, е в противоречие със задължителните указания в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според тези указания и дадените във връзка с тях разяснения в съобразителната част на тълкувателното решение, в хипотезите на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка за предсрочна изискуемост, вземането става изискуемо, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила предсрочната изискуемост на кредита, като в хипотезата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ правото следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и кредиторът да е уведомил длъжника за предсрочната изискуемост на кредита; Ако фактите, относими към настъпването и обявяването на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание. Предвид постановеното тълкувателно решение по въпросите за предсрочната изискуемост на вземане, произтичащо от договор за банков кредит, и значението й за производството по чл. 422, ал. 1 ГПК не се налага обсъждане на съдебната практика, представена от касатора за доказване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и бланкетно поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Независимо от наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска поради липса на въведени с касационната жалба оплаквания срещу изводите на въззивния съд относно настъпването на предсрочната изискуемост на кредита и уведомяването на ответницата - касатор. Основанията за неправилност на въззивното решение са посочени в уточнителната молба от 27.07.2015 г., в която не се съдържат доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, относими към решаващите изводи на съда относно предсрочната изискуемост. Касационните доводи в молбата са насочени изцяло срещу изводите на въззивния съд за действителност на договора за цесия и за уведомяване на касаторката за извършената цесия. Съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, в случай на допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд проверява правилността на въззивното решение само на посочените в жалбата основания. След като в жалбата не са посочени основания за неправилност на решението досежно изводите на въззивния съд във връзка с предсрочната изискуемост на кредита, по отношение на които е проявено противоречието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, Върховният касационен съд не би разполагал с правомощия след допускане на касационно обжалване да проверява правилността на тези изводи и да пререшава спора по делото в съответствие със задължителните постановки в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.

По изложените съображения постановеното от Варненски окръжен съд въззивно решение по в. т. д. № 598/2015 г. не следва да се допуска до касационно обжалване.

В отговора на касационната жалба ответникът по касация е поискал присъждане на разноски за производството по чл. 288 ГПК, като е представил списък по чл. 80 ГПК за извършени разноски в размер на 541.80 лв. - адвокатски хонорар, и фактура № [ЕГН]/14.09.2015 г. за сумата 541.80 лв., представляваща адвокатски хонорар на адв. А. Б. за изготвяне на отговор на касационна жалба и за процесуално представителство пред ВКС в производството за обжалване на въззивното решение. Във фактурата е отразено, че адвокатското възнаграждение ще бъде заплатено в брой по посочена банкова сметка, но по делото не са представени доказателства за извършване на банковия превод и за заверяване на сметката на процесуалния представител - адвокат със сумата 541.80 лв. При тези обстоятелства и предвид указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се приеме, че извършването на разноските не е доказано, с оглед на което разноски не следва да се присъждат.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 428 от 28.05.2015 г., постановено по в. т. д. № 598/2015 г. на Варненски окръжен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: