Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на А. М. А. и С. Е. А. – двамата с адрес в [населено място], обл. Р., представлявани от адв. В. З., против въззивното решение № 172 от 28 декември 2018 г., постановено по в. гр. д. № 505/2018 г. по описа на апелативния съд в гр.Варна, с което е потвърдено решение № 25 от 5 юли 2018 г., постановено по гр. д. № 238/2017 г. по описа на окръжния съд в гр.Разград за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито от А. А. имущество: суми в размер на 87963, 44 лева и два недвижими имота, и на незаконно придобито от С. А. имущество: суми в размер на 9955, 67 лева, три недвижими имота и два леки автомобила, и в полза на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество са присъдени разноски.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 763 от 25 октомври 2019 г. по настоящото дело, за да се провери нарушена ли е практиката на ВКС по въпросите за служебните задължения на съда във връзка с доклада по делото и даване на указания на страните за разпределение на доказателствената тежест, както и за задължението на въззивния съд в решението си да обсъди сторените с въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения на страните. Основанието за допускане на касационното обжалване е намерено в разрешенията, дадени от ВКС в т. 2 от ТР № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 97 по гр. д. № 3224/2017 г., IV г. о., решение № 192 по т. д. № 44/2017 г., I т. о. В сочената съдебна практика, прилагана и в съдебните актове на настоящия съдебен състав, се възприема разбирането, че регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК, в доклада съдът трябва да посочи правната квалификация на всички претендирани от страните права и на всички направени възражения, реплики, дуплики и т. н. След като посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, съдът посочва съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника и им указва съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените или отричани от тях факти не сочат доказателства. Едва след това страните са длъжни да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, ако прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени.

Касационната жалба е основателна.

Във връзка с основния спорен въпрос по делото – как следва да се определят разходите на касаторите за периода 2012-2014 г., в който те са работили в Германия, в обжалваното решение се приема, че първоинстанционният съд, приемайки като база статистическите данни от Евростат, е процедирал в съответствие с § 1, т. 5 ДР ЗОПДНПИ отм., предвиждащ приложението на данните от статистиката при определяне обичайните потребителски разходи на домакинството, доколкото съгласно Регламент (ЕО) № 223/2009 г. на Европейския парламент и на Съвета на Европа от 11.03.2009 г. Евростат е органът, който разработва, изготвя и разпространява европейска статистика, а Националният статистически институт е органът, който координира всички дейности на национално равнище, касаещи разработването, изготвянето и разпространението на европейска статистика, определени в Европейската статистическа програма.

В доклада по делото, при допускане изготвянето на счетоводна експертиза за установяване несъответствието на имуществото на касаторите, на вещото лице е дадена задача да определи какви са обичайните разходи за издръжка на домакинството, съобразно броя на членовете на семейството по години съобразно данните от Националния статистически институт, както и на нетните им доходи, като съобрази писмени доказателства за реализирани доходи от трудово правоотношение във ФР Германия. При разпределяне на доказателствената тежест, на касаторите е указано, че следва да докажат възраженията си, че доходите, с които е придобито имуществото, са от законен източник. Ищецът е поискал допускане на допълнителна задача на вещото лице да бъдат включени разходите за издръжка по Евростат за периода 10.01.2012 г. – м. юли 2014 г., за който ответниците по иска твърдят, че са пребивавали и работили в Германия. Към искането е представено фотокопие от интернет източник, и съдът е допуснал тази допълнителна задача. Изрично във въззивната жалба се твърди, че единственият измерител за „обичайни разходи“ по смисъла на § 1, т. 6 ДР ЗОПДНПИ отм., са данните на Националния статистически институт, и те не могат да се определят по данни на Евростат, и се сочи, че на ответниците по иска не е указано събиране на доказателства за „обичайни разходи“, а съдът е приел, че ответниците не са представили доказателства за твърденията си, че са живели в Германия при много по-нисък от обичайния за страната стандарт. Искането за допускане на гласни доказателства в тази връзка е оставено без уважение от въззивния съд по съображение, че е несвоевременно.

Допуснато е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразило се в липса на указание до касаторите, че тяхна е доказателствената тежест да установят обстоятелствата относно техния стандарт на живот за времето на пребиваването им в Германия (указано е на ответниците, че в тяхна тежест е да установят законния произход на получените доходи), респективно – да се съберат съответните доказателства, за да може да се съпоставят тези данни с установените статистически данни за разходите на домакинство при пребиваване в Германия за съответния период. В нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е приел наличието на преклузия по смисъла на чл. 266, ал. 1 ГПК за събиране на доказателства, след като първата инстанция е мотивирала решението с липсата на доказателства за твърдението за живот при много по-нисък от обичайния за Германия стандарт и без лицата да извършват обичайно необходимите разходи за живот, и при посочено оплакване в този смисъл пред въззивния съд. Въззивният съд е трябвало да прецени, че поради непълнота на доклада на страните следва да се укаже възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, тъй като е налице извинителна причина по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК за допускане на съответните доказателства за първи път във въззивното производство. Едва след събиране на доказателствата, съдът следва да пристъпи към постановяване на решение и даване на отговор на оплакванията и възраженията на страните. Ето защо се налага обжалваното решение да бъде отменено при условията на чл. 293, ал. 3 ГПК, и делото се върне на въззивния съд за ново разглеждане.

По исканията за разноски и по дължимите държавни такси ще се произнесе въззивният съд в съответствие с чл. 294, ал. 2 ГПК.

Мотивиран от изложеното, Върховния касационен съд, състав на IV г. о.,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 172 от 28 декември 2018 г., постановено по в. гр. д. № 505/2018 г. по описа на апелативния съд в гр.Варна.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния апелативен съд в гр.Варна.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: