Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 262761/8.03.2021 г. на Е. Ш. А., чрез адвокат К. К., и касационна жалба вх. № 263495/24.03.2021 г. на К. П. Б., подадени срещу решение № 260011 от 3.02.2021 г. по гр. д. № 458/2020 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 1362 от 3.04.2019 г. по гр. д. № 3325/2018 г. на Районен съд – Варна. С първоинстанционното решение е уважен предявен иск по чл. 108 ЗС, като е признато за установено по отношение на ответниците Е. Ш. А. и К. П. Б., че ищците А. Л. Щ., П. И. Щ. и „Приморска популярна бизнес-кооперативна организация“ са собственици на следните недвижими имоти и при следните части: 1/2 ид. ч. в съпружеска имуществена общност за А. Л. Щ. и П. И. Щ., придобита на основание договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка от 21.06.2006 г., и 1/2 ид. ч. за „Приморска популярна бизнес-кооперативна организация“, придобита на основание постановление за възлагане на недвижим имот от 8.07.2016 г., от еднофамилна жилищна сграда, с идентификатор ****, находяща се в [населено място], [улица], състояща се от две стаи и антре, две изби и избен коридор, със застроена площ от 52 кв. м, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, както и на 1/4 ид. ч. в съпружеска имуществена общност за А. Л. Щ. и П. И. Щ., придобита на основание договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка от 21.06.2006 г., и 1/4 ид. ч. за „Приморска популярна бизнес-кооперативна организация“, придобита на основание постановление за възлагане на недвижим имот от 8.07.2016 г., от поземлен имот, с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 471 кв. м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване, при съседи: ***, ***. ***, ***.**** и ***, и са осъдени Е. Ш. А. и К. П. Б. да предадат на А. Л. Щ., П. И. Щ. и „Приморска популярна бизнес-кооперативна организация“ владението на следните недвижими имоти: еднофамилна жилищна сграда, с идентификатор ****, находяща се в [населено място], [улица], състояща се от две стаи и антре, две изби и избен коридор, със застроена площ от 52 кв. м, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, както и на 1/2 ид. ч. от поземлен имот, с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 471 кв. м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване, при съседи: ***, ***, ***, ***,*** и ***.

Въззивният съд е посочил в решението си, че делото пред първоинстанционния съд е образувано по искове с правно основание чл. 108 ЗС, предявени от А. Л. Щ., П. И. Щ. и „Приморска популярна бизнес-кооперативна организация“ срещу Е. Ш. А. и К. П. Б. - за приемане за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици, при части: 1/2 ид. ч. в съпружеска имуществена общност за А. Л. Щ. и П. И. Щ. и 1/2 ид. ч. за „Приморска популярна бизнес - кооперативна организация“, на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], а именно: жилище, състоящо се от две стаи и антре, две изби и избен коридор, със застроена площ от 52 кв. м, представляващо самостоятелен обект с идентификатор ****, разположено в поземлен имот с идентификатор ***., че ищците са собственици, при части: 1/4 ид. ч. в съпружеска имуществена общност за А. Л.Щ. и П. И. Щ. и 1/4 ид. ч. за „Приморска популярна бизнес-кооперативна организация“, на следния недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица]: поземлен имот, целият с площ от 471 кв. м, представляващ поземлен имот с идентификатор ***, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване, с номер по предходен план: 009, при съседи: ***, ***, ***, ***, *** и ***, и за осъждане на ответниците да предадат на ищците владението на гореописаните имоти. Направено е и искане да се отмени нотариален акт № 25, том I, рег. № 749, д. № 17/2018 г. на нотариус Л. Г., на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. В исковата молба се излага, че с договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен на 21.06.2006 г. с нотариален акт № 173, том II, вх. peг. № 5214, д. № 280/2006 г. на нотариус П. С., А. Л. Щ. и сестра й Н. Л. Б. придобили собствеността при равни части върху жилище с идентификатор **** и при равни части върху 1/2 ид. ч. от поземления имот с идентификатор ***, находящи се в [населено място], [улица]. Към датата на прехвърляне на собствеността А. Л. Щ. била в граждански брак с П. И. Щ. и върху придобитата от нея част от жилищната сграда и поземления имот възникнала съпружеска имуществена общност. Сочи се, че „Приморска популярна бизнес-кооперативна организация“ станала собственик на 8.07.2016 г. на 1/2 ид. ч. от жилището и на 1/4 ид. ч. от поземления имот с постановление от 8.07.2016 г. за възлагане на недвижим имот от съдебен изпълнител Н. Д. по изп. дело № 201287040054. Имотите били продадени на публична продан по изпълнителното дело за задължение на ответницата К. П. Б. и на нейната майка Н. Л. Б.. На 1.02.2018 г. Е. Ш. А. се снабдил с нотариален акт за собственост по давност № 25, том I, peг. № 749, д. № 17/2018 г. на нотариус Л. Г.. Ищците намират, че ответникът А. не е придобил правото на собственост по давностно владение, тъй като не е осъществявал владение върху жилището и поземления имот в продължение на повече от 10 години. Същият заживял в жилището едва през 2010 г., заедно с К. П. Б., но не е осъществявал владение, тъй като не е манифестирал по отношение на собствениците, че владее имота като собственик. На двамата ответници били известни провежданите изпълнителни действия по отношение на 1/2 ид. ч. от жилището и по отношение на 1/4 ид. ч. от поземления имот - опис, оценка и публична продан за задължения на втората ответница и на майка й Н. Б.. Срещу втория ответник и майка й били образувани изпълнителни дела № 2012807040052 и № 2012807040054 по описа на ЧСИ Н. Д., по които взискател била „Приморска популярна бизнес-кооперативна организация“. През 2017 г. Е. Ш. А. подал жалби до Районна прокуратура - Варна срещу „Приморска популярна бизнес - кооперативна организация“, по които били образувани преписки № 9433008872/2017 г. и №433012985/2017 г. по описа на I РУП - Варна, но по същите било отказано да се образува досъдебно производство, поради липса на престъпление. Ищците намират, че владението на Е. Ш. А., дори и той да е имал намерение да свои имота, не е било осъществявано спокойно, необезпокоявано и без претенции от страна на трети лица. Сочи се, че ответниците владеят жилището и поземления имот без правно основание и отказват да предадат владението на ищците.

С отговора по чл. 131 ГПК Е. Ш. А. е изразил становище за недопустимост, евентуално за неоснователност на предявените искове. Намира, че предаването на владение на идеална част от спорната идеална част от недвижими имот по реда на чл. 108 ЗС не би могло да се претендира, докато не се разреши начина на ползване на имота между различните съсобственици. Сочи, че до подаване на исковата молба К. П. Б. не се е легитимирала като владелец или държател на имотите. По тази причина тя не е била призната за собственик в изготвения и вписан нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност, а е била свидетел по нотариално дело № 17/2018 г. по описа на нотариус Л. Г.. Е. А. не е имал възможност да манифестира пред „Приморска популярна бизнес-кооперативна организация“, през периода 10.01.2007 г. - 10.01.2017 г., тъй като през този период не се легитимирал като собственик на спорните имоти. През м. юли 2017 г. А. Л. Щ. завела жалба до ВРП за самоуправни действия срещу Е. Ш. А. и К. П. Б.. По случая била образувана прокурорска преписка с № 9849/2017 г. по описа на ВРП и полицейско производство с № 433000-15833/2017 г. по описа на І-во РУП - Варна, разпитани били Е. Ш. А., К. П. Б. и А. Л.Щ.. Именно показанията на А. Щ., дадени на 30.08.2017 г., доказвали неоснователността и неверните обстоятелства, изложени в исковата молба. На 21.03.2017 г. Е. Ш. А. завел жалба против представителите на ППБКО - П. Д. и П. П., и била образувана ПП № 3518/2017 г. по описа на ВРП и полицейско производство №433008872/2017 г. по описа на І-во РУП - Варна. Следващата прокурорска преписка № 7828/2017 г. била образувана по жалба до ВРП на 16.06.2017 г. от страна на Е. Ш. А. срещу В. А. Д.. По този начин била образувана преписка № 7828/2017 г. по описа на ВРП и полицейско производство №433012985/2017 г. по описа на І-во РУП - Варна. Подадените и образувани преписки били след момента на вече изтеклата десетгодишна придобивна давност в полза на Е. Ш. А., така че за смущаване и обезпокояване по време на периода 10.01.2007 г. - 10.01.2017 г. нямало как да става дума. Е. А. не бил завладял с насилие или чрез принуда имота, а това се случило по покана на ползвателя и предходен владелец Д. Р. А.. След смъртта на Д. А. на 6.07.2011 г. владелецът продължил необезпокоявано да обитава и да владее имота, без да е нарушавано владението му до подаване на исковата молба. През годините на осъществявано от него владение върху имота Е. Ш. А. извършил серия от подобрения върху същия, което доказвало, че е имал господстващо положение и отношение спрямо имота и го е своял напълно. Твърди се, че никой друг освен Е. Ш. А. и К. П. Б. не е гледал и не се е грижил за покойната Д. Р. А. и по този начин А. е встъпил в правата им, тъй като те са обитавали имота, в който се е намирал предходния собственик. От друга страна, владението на Е. А. започнало от 10.01.2007 г. и било непрекъсвано, несмущавано, продължаващо повече от 10 години, като се е трансформирало в право на собственост. Молбата за образуване на изпълнителното дело и налагане на възбраната върху недвижимия имот била подадена на 10.02.2012 г. от взискател „ППБ-КО“, а владелецът на имота Е. Ш. А. установил владението си цели 5 години преди тази дата. Вписването на възбраната в имотния регистър имало правоохранително действие спрямо разпореждането с даден недвижим имот, но нямало уведомителен и охранителен характер спрямо трето лице, владелец на определен недвижим имот. Срещу ответника никога не били водени искове или завеждани дела.

В отговора на исковата молба от К. Б. се излага становище за недопустимост и неоснователност на предявения срещу нея ревандикационен иск. Същата твърди, че не е владяла или държала имота за себе си и никога не е предявявала собственически права спрямо него. Излага, че не е вписана като собственик в издадения нотариален акт за собственост на процесния имот. Сочи, че до м. март 2017 г. не е коментирала с Е. А. факти и обстоятелства за изпълнителното дело, образувано при ЧСИ Н. Д..

Варненският окръжен съд е приел за установено следното:

От договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен на 21.06.2006 г., обективиран в нотариален акт № 173, том II, вх. peг. № 5214, дело № 280/2006 г. на нотариус П. С., се установява, че Д. Р. А. е прехвърлила на своите дъщери А. Л. Щ. и Н. Л. Б. правото на собственост на по 1/2 ид. ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ жилище, състоящо се от две стаи и антре, две изби и избен коридор; 1/2 ид. ч. от дворен тоалет и 1/2 ид. ч. от дворно място, с площ от 478 кв. м, представляващо имот *, в кв. 211, 12 м. р., при съседи: улица, имот *, имот *, имот *, имот *5, срещу задължението им да поемат гледането и издръжката на прехвърлителката. Д. А. си е запазила правото на ползване на имота до нейната смърт.

С постановление за възлагане на недвижим имот от 8.07.2016 г., влязло в сила на 28.12.2016 г., издадено от ЧСИ Н. Д. по изпълнително дело № 20128070400054, на „Приморска популярна бизнес-кооперативна организация“ е възложено правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от къща с идентификатор ****, с площ от 52 кв. м, находяща се в [населено място], [улица], състояща се от две стаи и антре, две изби и избен коридор, 1/4 ид. ч. от дворен тоалет, 1/4 ид. ч. от дворно място с идентификатор ***, в което е построена къщата, с площ от 478 кв. м, а по скица - с площ от 471 кв. м, имот № *, кв. 211, 12 м. р., при граници: улица, имот *, имот *, имот *, имот *, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, **** и ***.

С нотариален акт № 25/1.02.2018 г., т. І, peг. № 749, д. № 17/2018 г. на нотариус Л. Г. е признато правото на собственост по давност на Е. Ш. А. върху следния недвижим имот: сграда с идентификатор ****, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ от 52 кв. м, с един етаж, състояща се от две стаи и антре, две изби и избен коридор, разположена в дворно място с идентификатор ***, както и 1/2 ид. ч. от двора, с площ от 471 кв. м, имот № *, кв. 211, съседи: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, *** и ***.

От удостоверение за сключен граждански брак се установява, че П. И. Щ. и А. Л. Щ. са съпрузи от 24.06.1984 г. От представеното препис-извлечение от акт за смърт № I-1060/8.07.2011 г. е видно, че Д. Р. А. е починала на 6.07.2011 г., в [населено място].

Съгласно приетата по делото справка от НБДН, Е. А. е със заявен постоянен и настоящ адрес: [населено място], [улица], считано от 6.02.2018 г., като видно от АУАН, към 5.04.2017 г. адресът му по лична карта е бил в [населено място].

От представения по делото АУАН се установява, че ответникът е посочил, че никой от собствениците на имота не му е давал разрешение за адресна регистрация на [улица], [населено място].

От представена приходна квитанция се установява, че данъците и таксите смет за процесния имот за десет години назад (от 2007 г. до 2017 г.) са платени в един ден - на 30.08.2017 г., от Е. А., в размер на 1 473.11 лв., ведно с дължимата лихва за забава.

От представените фактури и фискални бонове за заплащане на вода и ел. енергия е видно, че партидата за процесния имот се води на името на Д. А..

По делото са представени и покана за доброволно изпълнение до К. Б. от 20.11.2012 г., молба от К. Б. до ЧСИ Н. Д., молба от „Приморска популярна бизнес-кооперативна организация“ до ЧСИ Н. Д., справка от НБДН за адреса и семейното положение на К. П. Б., решение от 4.12.2017 г. на Административен съд – Варна, протокол за въвод от 10.05.2017 г., постановление за отказ да се образува наказателно производство, обяснения по преписка № 433000-15833/2017 г. по описа на Първо РУ – Варна, жалби от Е. А. до ВРП, протокол от 1.02.2018 г. на нотариус Л. Г..

Въззивният съд е изложил подробно показанията на разпитаните по делото свидетели: М. А., Д. П., Я. М., Й. Ж., Н. И. и И. И., като е отбелязал, че водените от ответниците свидетели (последните трима) са били свидетели и по обстоятелствената проверка на нотариуса.

Окръжен съд – Варна е направил следните правни изводи:

Основателното провеждане на ревандикационния иск е обусловено от установяване по пътя на пълното и главно доказване на елементите от фактическия състав на приложимата разпоредба на чл. 108 ЗС, а именно: право на собственост на ищеца, придобито на твърдяното основание, упражнявана фактическа власт от ответника върху спорния имот с намерение за своене, както и липса на правно основание за това. Наведените твърдения за това, че ищците са съсобственици на имота, който се владее без правно основание от ответниците, обуславят извод за допустимост на предявените осъдителни искове за собственост.

В хода на първоинстанционното производство ищците са ангажирали убедителни доказателства в подкрепа на релевираните от тях твърдения за собственост върху процесния имот, въз основа на прехвърлителна сделка при условията на СИО за първите двама и въз основа на постановление за възлагане за третия ищец.

Между страните липсва спор, че към датата на приключване на съдебното дирене процесният недвижим имот се владее от ответниците по исковата молба. Спорът пред въззивната инстанция е съсредоточен върху третата предпоставка за основателността на ревандикационнния иск, а именно налице ли е правно основание за Е. А. и К. Б. да владеят процесния недвижим имот. Е. А. се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност.

Основание за придобиване на правото на собственост по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтичането на 10-годишен срок на необезпокоявано, трайно и явно владение на имота. Съобразно нормата на чл. 68 ЗС установилият владение, за да е то явно, трайно, несъмнено, следва да отблъсне владението на действителния собственик на имота, спрямо който го свои. В конкретния случай Е. А. твърди да е владял имота от началото на 2007 г. до предявяване на иска срещу него (2.03.2018 г.).

Окръжен съд – Варна е съобразил, че събраните по делото гласни доказателства са противоречиви по отношение началния момент, от който А. е започнал да живее в имота. Свидетелите на ищците сочат, че К. и Е. са заживели в имота в края на 2009 г. или началото на 2010 г., докато според свидетелите на насрещните страни това е станало в началото на 2007 г., като няма спор между страните, че и към двата момента в имота е живяла баба Д., която с прехвърлителната сделка от 2006 г. в полза на двете й дъщери А. и Н. срещу гледане и издръжка е запазила правото си на ползване и обитаване на имота, докато е жива. Варненският окръжен съд е посочил, че ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо, като абсолютно субективно материално право, на всеки, в т. ч. и на собственика на имота и изключва възможността на новия собственик да упражнява правомощието си да ползва собствеността, тъй като е придобил така наречената гола собственост. Същевременно, запазилият правото на ползване разполага с възможността за лично ползване на имота и да събира гражданските плодове от него. В случая по делото се установява, че баба Д. е допуснала внучката си К. и приятелят й Е. да живеят в имота. Въззивникът Е. А. твърди да е установил владение върху имота, докато върху него право на ползване е упражнявала бабата на К. Б., вкл. и до предявяване на исковете срещу тях. Въззивният съд е приел, че от анализа на доказателствата по делото и на така установеното обитаване на имота следва извод, че Е. А. и К. Б. са били държатели, но не и владелци на имота. Те са били допуснати в него от бабата на Б. в рамките на упражняваното от нея вещно право на ползване по смисъла на чл. 56 ЗС. Става дума за упражняване на търпими действия от ответниците по исковата молба върху имота, основани на лични и родствени отношения между тях и носителя на ограниченото право на ползване. Едва след прекратяването на това право със смъртта на Д. А. през 2011 г. е било възможно превръщането на установеното държане във владение. До снабдяването с констативния нотариален акт от Е. А. на 1.02.2018 г. и завеждане на исковата молба на 2.03.2018 г. не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен давностен срок и Е. А. не е могъл да придобие имота по давност. Що се отнася до К. Б., не се установява същата да е упражнявала фактическа власт върху имота с намерение за своене в нито един момент от нейното обитаване на имота.

Изложеното е дало на въззивния съд да направи извод за основателност на ревандикационния иск и на искането по чл. 537, ал. 2 ГПК.

Жалбоподателят Е. Ш. А. счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви към решението си, в които да посочи всички доводи, искания и възражения на страните и да направи преценка на доказателствата, като ги обсъди в мотивите си, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. По този въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 33/9.04.2020 г. по т. д. № 693/2019 г., I т. о., решение № 139/ 17.07.2019 г. по гр. д. № 4375/2018 г., III г. о., решение № 403/23.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014 г., IV г. о., решение № 212/1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., II т. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г., I г. о.

Жалбоподателят заявява, че въззивният съд не се е произнесъл по доводи във въззивната му жалба, свързани със следните въпроси, визирани по-долу:

Направено възражение по доклада на първоинстанционния съд, предвид обстоятелството, че само Е. А. се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност, докато К. Б. е заявила изрично, че нито владее, нито държи процесния имот. Въпреки това, с въззивното решение, потвърждаващо първоинстанционното, К. Б. е осъдена да предаде владението на ищците.

Въпросите, свързани с ползването на процесния имот от Д. А. и нейното отношение към владението, осъществено от Е. А., не са били повдигани от ищците нито в исковата молба, нито в хода на процеса, поради което произнасянето от страна на съда по тези въпроси и посочването им като основен мотив за постановеното обжалвано решение се явява недопустимо. В хода на делото е установено по категоричен начин, че А. Щ. и П. Щ. никога не са изпълнявали и практически не са изпълнили задълженията си по договора за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка, сключен на 21.06.2006 г. Счита този факт за такъв от ключово значение за правилното решаване спора по същество, тъй като именно той стои в основата на завладяването от страна на Е. А. през 2007 г. на процесния имот - А. е влязъл в имота по молба на ползвателя Д. А. 6 месеца след като алеаторният договор не е произвел никакво действие от страна на проиобретателите по него.

Трайно установената съдебна практика приема, че ограждането на имота, благоустрояването му и ползването му за задоволяване на жилищни нужди (както е в настоящия казус) в продължение на повече от 10 години са явни действия, които обективират намерението на владелеца да държи имота като свой и са от естество да стигнат до знанието на собственика.

Фактът на установеното владение нито противоречи, нито се противопоставя на гледането и издръжката на възрастния ползвател. Напротив - гледането служи като мотив на владелеца да установи фактическата си власт върху имота, в който полага грижи и издържа стар човек. Липсата на противопоставяне от страна на гледания и издържан човек е в унисон с намерението на владелеца да свои за себе си.

Когато става дума за владение върху чужд имот, при липса на заявени претенции от трети лица, упражняващият фактическата власт върху имота като свой няма по отношение на кого да демонстрира намерението си да свои имота за себе си.

Тъй като Е. А. е знаел много добре, че към момента на съставяне на АУАН №433а-102 е необходимо да притежава валиден документ за собственост, за да направи адресна регистрация, е записал по този начин заявлението си в съставения АУАН.

В нито един момент нито един от ищците не е оборил презумпцията по чл. 69 ЗС, като не е доказал А. да е държал имота за другиго.

2. Представляват ли „държане“ по смисъла на чл. 76 ЗС фактически състояния, при които се упражнява власт върху вещ, но които не произтичат от договор между собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие, или това са търпими действия.

Жалбоподателят сочи, че основният аргумент на въззивния съд да постанови обжалваното съдебно решение е свързан с правото на ползване върху процесния имот, което Д. А. е запазила за себе си през 2006 г.

Като изразява несъгласие с мотивите на решението, заявява, че търпими са онези действия, които са извършени с изричното или предполагано съгласие на владелеца. Твърди, че по делото не е установено баба Д. да е допуснала внучката си и приятеля й да живеят в имота, а е доказано, че Е. А. е гледал и издържал Д. А. през цялото време, от началото на 2007 г. до нейната смърт през 2011 г., като е поел и разходите за нейното погребение и паметника на гроба й. Визира, че според правната доктрина и практиката на ВКС търпими са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. Счита, че в случая не се касае за търпими действия, основани на лични и родствени отношения, нито поради любезност, добронамереност и гостоприемство. Състоянието на Д. А. е изисквало постоянна грижа за нея, респективно разходи, които самата тя не е била в състояние да си позволи; нито една от двете й дъщери, А. и Н., не е изпълнила задължението си по договора от 2006 г., нито я е посещавала в продължение на пет години до смъртта й през 2011 г. Сочи, че носителят на вещно право на ползване не е владелец, въпреки че в правото на ползване се съдържа правомощието владение. Правото на ползване е непротивопоставимо на юридически факт, какъвто е владението. В хипотезата, при която ползвател и владелец обитават един и същи имот, не е налице съвладение, тъй като ползвателят не е владелец по смисъла на чл. 68 ЗС.

Жалбоподателят твърди, че поради състоянието, в което се е намирала, Д. А. не е упражнявала правомощието си владение, докато той самият е упражнявал фактическа власт върху процесния имот още от началото на 2007 г., като го е своил за себе си.

По този въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС: решение № 122/3.12.2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г., І г. о. и решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г., І г. о.

3. Противопоставимо ли е едно ограничено вещно право на един юридически факт.

Е. А. излага, че правото на ползване, като вид ограничено вещно право, е непротивопоставимо на един юридически факт, какъвто е владението. Владелецът свои имота за себе си, докато не се докаже, че е владял за другиго. Ако по време на упражняване на факта на владението върху един недвижим имот от едно лице ползвателят на същия имот не се е възползвал от правото си на иск, владението не е нарушено, нито се е превърнало в държане.

По този въпрос жалбоподателят се позовава на наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на задължителна практика на ВКС, като намира въпроса за такъв от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото.

4. Налице ли е гола собственост у владелец, установил своето владение върху имот, в който има ползвател, и изключва ли запазеното право на ползване възможността ползваният имот да бъде завладян чрез своене.

По този въпрос се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на практика на ВКС.

5. Субективно и обективно идентични ли са понятията „държане” и „търпими действия”.

По този въпрос се твърди противоречие на приетото от Окръжен съд – Варна с решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. на ВКС, І г. о.

Е. А. визира приетото във въззивното решение, че той и К. Б. са били държатели, но не и владелци на имота, както и че в случая се касае за упражняване на търпими действия от тях върху имота, основани на лични и родствени отношения между тях и носителят на ограниченото право на ползване, като счита този извод за неправилен. Сочи, че с оглед липсата на доказателства за наличие на облигационни отношения между владелеца и собствениците, от една страна, и от друга страна - между владелеца и ползвателя на имота, от мотивите на обжалваното решение не става ясно в периода 2007 г. – 2011 г. за кого е държал той процесния имот - за ищците-собственици или за ползвателя Д. А.. Счита, че не е държал за никого.

Излага, че търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт, и по това трябва да се различават както от държането, така и от владението, поради което и не могат да служат за основание за придобиване на владение. Тези действия се различават от държането и по това, че държането се упражнява по силата на съгласие със собственика (носителя на вещното право) или владелеца, т. е. по силата на договор.

6. Задължен ли е въззивният съд да отстрани посочените във въззивната жалба съществени нарушения на съдопроизводствените правила, допуснати от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото и приложението на презумпцията по чл. 69 от ЗС.

Жалбоподателят твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по възражение във въззивната му жалба по доклада на първоинстанционния съд в частта му, в която по реда на чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, последният не е указал на ищците да оборят презумпцията на чл. 69 ЗС.

Позовава се на противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обективирана в: решение № 91/4.04.2019 г. по гр. д. № 3595/2018 г., ІV г. о., решение № 31/8.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г., І г. о. и решение № 559/11.01.2011 г. по гр. д. № 281/2010 г.

Жалбоподателката К. П. Б. счита решението на въззивния съд за незаконосъобразно и необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, по отношение на които се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. Може ли трета страна в процеса, която не е собственик на недвижимия имот, да бъде привличана като подпомагаща страна; 2. Каква е силата на пресъдено нещо за третата страна при постановяването на такова съдебно решение. Твърди, че не е установено тя да е страна в настоящия процес и от събраните по делото гласни и писмени доказателства е видно, че спрямо нея никой не е заявил, че е собственик или владелец. Никога не е имала претенции за имота на баба си, поради което въззивното решение следва да бъде обезсилено.

От ответниците по касационната жалба А. Л. Щ. и П. И. Щ., и „Приморска популярна бизнес-кооперативна организация“ са постъпили отговори, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбите.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Основният и решаващ довод, с който въззивният съд е обосновал извода си, че Е. А. не е придобил спорните имоти по силата на давностно владение е, че в тях е живеела Д. А., със запазено вещно право на ползване, която е допуснала внучката си К. и приятеля й (настоящите жалбоподатели) да живеят в имота. Ето защо К. Б. и Е. А. се явяват държатели на имота. Едва след смъртта на Д. А., това държане на А. се е превърнало във владение. Изложил е и доводи за упражняване от ответниците по исковата молба на търпими действия върху имота.

Горните съображения на Окръжен съд – Варна не противоречат на практиката на ВКС в тълкувателни решения и такива по чл. 290 ГПК.

Възможно е, докато един имот се обитава от притежателя на ограничено вещно право на ползване, върху него да бъде установено владение от трето лице. Такава правна възможност принципно е призната, например, в решение № 65/13.07.2018 г. по гр. д. № 2424/2017 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 196/18.03.2018 г. по гр. д. № 137/2018 г. на ВКС, І г. о.

Същевременно, съгласно решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. на ВКС, І г. о., решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 133/2017 г. и решение № 122/3.12.2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г. на ВКС, І г. о., държането се упражнява по силата на съгласие със собственика (носителя на вещното право) или владелеца, т. е. по силата на договор; търпимите действия са фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, без те да произтичат от договор със собственика или владелеца, но с неговото изрично или предполагаемо съгласие, тъй като почиват на близки приятелски или други лични отношения. И държателят, и извършващият търпими действия, за да се превърнат във владелци, следва да демонстрират по отношение на собственика настъпилата промяна – че започват да осъществяват фактическа власт с намерение да своят вещта.

В случая с отговора на исковата молба Е. А. е признал, че е бил „поканен“ да живее в имота от страна на ползвателя Д. А., което сочи на договорни отношения помежду им. В този смисъл са събрани и писмени и гласни доказателства, включително писмено обяснение от К. Б. по преписка № 433000-15-833/2017 г. по описа на Първо РПУ – Варна, в което е отразено, че двамата с Е. били поканени от Д. А. да живеят в къщата и да се грижат за нея. Това съответства на изводите на въззивния съд, че в момента, в който А. е заживял в имота, същият е имал качеството на негов държател.

Съгласно ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. по начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено, т. е. докато държателят с едностранни недвусмислени действия превърне държането във владение. Именно в този смисъл е и постановеното въззивно решение, като съдът е приел, че докато Д. А. е била жива, Е. А. не е трансформирал държането на имота във владение. В настоящия казус, предвид спецификата му – направено възражение за завладяване на имота и изтекла придобивна давност при наличие на носител на вещно право на ползване в него, превръщането на държането във владение следва да е било демонстрирано по отношение на собствениците с изрични и недвусмислени действия, които да не оставят съмнение у последните и те да са в състояние да разграничат завладяването от упражняваното вещно право на ползване.

Предвид изложеното, не следва да бъде допуснато касационно обжалване по въпроси №№ 2-5 от изложението към касационната жалба на Е. А.. Не са налице сочените от жалбоподателя основания за това (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК).

Относно шестия въпрос настоящият съд счита, че ако тежестта за оборване презумпцията по чл. 69 ЗС е била на ищците и съдът не им е указал това с доклада, единствено те, но не и насрещната страна (каквато е Е. А.) може да се позове на такова процесуално нарушение. Същевременно въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС, като не е приложил презумпцията на чл. 69 ЗС. Това е така, защото в атакуваното решение е направен извод, че жалбоподателят до смъртта на Д. А. е бил държател, а не владелец на имотите. Относно държателя презумпцията на чл. 69 ЗС не намира приложение. В този смисъл е и визираното от самия жалбоподател решение № 196/18.03.2019 г. по гр. д. № 137/2018 г. на ВКС, І г. о., в което, както и в решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, І г. о., е визирано и че презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение, само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. Визираната от Е. А. практика на ВКС по чл. 290 ГПК във връзка с шестия въпрос има предвид други хипотези и твърдяното противоречие не е налице. Следователно и този въпрос не обуславя допускане на касационно обжалване.

Що се отнася до първия въпрос, формулиран в същото изложение, настоящият съд намира, че въззивният съд е спазил изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е отговорил на въпросите по съществото на спора и е аргументирал крайните си изводи.

Въпросите в изложението към касационната жалба на К. Б. са изцяло неотносими към атакуваното решение. В случая Б. е ответник по ревандикационния иск, а не трето лице, подпомагаща страна. Процесуалното й качество на ответник ищците са обосновали с твърдението, че същата владее без основание спорните имоти. Дали такова владение е налице е въпрос по съществото на спора и няма отношение към допустимостта на въззивното решение. Самата К. Б. е признала в отговора на исковата молба, че живее в спорния имот.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд – Варна.

А. Щ. има право на направените от нея разноски за адвокат пред ВКС в размер на по 400 лв. от всеки от жалбоподателите. Е. А. е направил възражение за прекомерност на претендираните разноски, което в случая се явява неоснователно, предвид размера им, съотнесен към цената на иска и фактическата и правна сложност на делото.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260011 от 3.02.2021 г. по гр. д. № 458/2020 г. на Окръжен съд – Варна.

ОСЪЖДА Е. Ш. А. да заплати на А. Л. Щ. разноски за адвокат пред ВКС в размер на 400 лв. (четиристотин лева).

ОСЪЖДА К. П. Б. да заплати на А. Л. Щ. разноски за адвокат пред ВКС в размер на 400 лв. (четиристотин лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: