10О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 3496
гр. София, 23.12.2024 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 517 по описа за 2024г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „ИЛ БЕ СА” ЕООД, представлявано от адв. С. И., и на СУ „Н. Й. В.”, представлявано от адв. Д. Д., срещу решение № 172 от 13.10.2023г. по гр. д. № 128/2023г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 260025 от 29.11.2022г. по гр. д. № 389/2020г. на Окръжен съд Шумен.
Касаторът – ищец „ИЛ БЕ СА” ЕООД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на СУ „Н. Й. В.” сумата 30 000 лева /частично от 77 231 лева/, представляваща обогатяване за сметка на ищеца от изсечени кайсиеви дръвчета, ведно със законната лихва от 06.11.2020г.
Касаторът – ответник СУ „Н. Й. В.” обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е осъден да заплати на „ИЛ БЕ СА” ЕООД сумата 40 000 лева /частичен иск от 100 000 лева/, представляваща обогатяване за сметка на ищеца, изразяващо се в увеличаване стойността на поземлен имот с № 027019 и № 027021, находящи се в землището на [населено място], вследствие подобренията на ищеца, ведно със законната лихва, считано от 05.10.2020г.
Касаторът – ищец „ИЛ БЕ СА” ЕООД поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Намира за необоснован извода на въззивния съд, че дружеството е получило дървен материал от изсечените кайсиеви градини, като сочи, че към момента на предаване на двата поземлени имота в тях не е имало гора или годна дървесина, която да бъде извозвана, и това е било потвърдено от събраните по делото доказателства – свидетелски показания и писмени доказателства, които са останали необсъдени от двете инстанции. Поддържа, че най-обективно и пълно е заключението на вещото лице инженер лесовъд от Варна, според което е невъзможно добиване на търсените от училището количества дървесина, като въззивният съд не е изложил съображения защо избира една от трите експертизи, а не приема тази на вещото лице инженер лесовъд от друг съдебен район – Варна. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната от него част на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:
1. Може ли съдът да не възприеме заключението на съдебните експертизи, без да се мотивира защо, в съответствие с нормата на чл.202 ГПК и трябва ли съдът независимо дали възприема или не експертното заключение да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 241 от 23.10.2013г. по гр. д. № 3194/2013г. на ВКС, I г. о., решение № 60 от 25.03.2013г. по т. д. № 475/2012г. на ВКС, II т. о., решение № 108 от 16.05.2011г. по гр. д. № 1814/2009г. на ВКС, IV г. о., решение № 118 от 15.05.2012г. по гр. д. № 588/2011г. на ВКС, II г. о. и др.
2. Длъжен ли е съдът при наличие на противоречиви експертни заключения на вещи лица да изложи мотиви по какви съображения възприема едното, а не кредитира другото заключение? По въпроса се твърди противоречие с решение № 58 от 08.05.2014г. по гр. д. № 7493/2013г. на ВКС, II г. о., решение № 324 от 13.07.2011г. по гр. д. № 378/2009г. на ВКС, I г. о.
3. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Твърди се противоречие с решение № 24 от 28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, I г. о. и т.10 от ТР № 1/2001г. на ОСГТК на ВКС
4. Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение, с което уважава предявения насрещен иск на ищеца, въпреки че в съдебния си акт не е обсъдил всички доказателства? Касаторът поддържа, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
СУ „Н. Й. В.” не представя отговор на касационната жалба на касатора-ищец.
Касаторът-ответник СУ „Н. Й. В.” поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички доводи на страните и събрани по делото доказателства. Намира, че изводът на въззивния съд се явява и материално незаконосъобразен поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 28.05.1979г. и постановени по реда на чл.290 ГПК решения. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната от него част на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:
1. Налице ли е неоснователно обогатяване в хипотеза, в която лице ползва чужд имот без наличие на основание, противопоставимо на собственика? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 1 от 28.05.1979г., решение № 135 от 25.09.2017г. по т. д. № 512/2016г. на ВКС, II т. о., решение № 251 от 04.04.2017г. по т. д. № 1023/2015г. на ВКС, II т. о., решение № 398 от 06.08.2014г. по гр. д. № 1933/2013г. на ВКС, IV г. о.
2. Налице ли е неоснователно обогатяване в хипотеза, в която ищецът претендира за увеличаване на стойността на имота на ответника, изразяващо се в изсичане и фризоване на кайсиевите насаждения на собственика на имота без разрешение на собственика с разрешително за сеч, което не е изискано от собственика на имота, без извършване на задължително маркиране на дървесината с марката на общината и кубиране на дървесината и без издаване на превозни билети за дървесина, добита извън Държавния горски фонд? Касаторът намира, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
„ИЛ БЕ СА” ЕООД представя отговор, с който оспорва касационната жалба на ответника. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни - подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за безспорно и установено от събраните доказателства, че с договор за аренда от 30.08.2017г., сключен между Съвета на настоятелите към училищното настоятелство при СУ „Н. В.“ в качеството му на арендодател, и „Ил Бе Са“ ЕООД като арендатор, на последното е била предоставена за срок от 20 стопански години земя с кайсиеви насаждения, бракувани съгласно протокол от 21.06.2021г. на Комисия по Заповед № РД 27-144/2012г., съставляваща по плана за земеразделяне на землището на [населено място] имот № 027021 с площ от 173.881 дка и имот № 027019 с площ от 137.899 дка, както и че с влязло в сила в хода на настоящото производство решение по в. гр. д. № 95/2020г. на ОС – Шумен, постановено по предявен иск с правно основание чл.108 ЗС, е прието в отношения между страните, че училището е собственик на процесните имоти, възстановени му по реда на ЗСПЗЗ, а сключеният договор за аренда му е непротивопоставим, поради което и арендаторът е осъден да му предаде владението. Приел е за установено, че след сключване на процесния договор за аренда в изпълнение на уговореното в чл.4 от него „Ил Бе Са“ ЕООД е предприело фактически действия по промяна начина на ползване на земята от „овощна градина“ в „земеделска земя“ - имотите са били изчистени от наличната в тях растителност, извършени са съответните мероприятия по обработване на земята, като били извършени и действия от страна на училищното настоятелство по провеждане на съответната административна процедура. Приел е за установено въз основа на събраните писмени доказателства за промяна на предназначението, заключенията на САЕ и събраните гласни доказателства, че към 2018г. и към настоящия момент процесните имоти съставляват обработваема земеделска земя.
Въз основа на съвкупния анализ на ангажираните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено, че към 30.08.2017г. процесната овощна градина е била пустееща и неподдържана, с обрасли храсти и дървесни израстъци, а преобладаващата част от кайсиевите дръвчетата са били с изтекъл амортизационен срок. Обсъдил е показанията на свидетелите Рубил Х., Б. Ф. и С. С., според които още към 2012г. имотът е бил обрасъл с храсти като гора, плододаващите дръвчета са били съвсем малко - по едно-две на 100 метра, повечето били изсъхнали, до представянето на инвестиционното намерение от страна на Ил Бе Са ЕООД и сключването на договора за наем никой не се е грижил за градината. Приел е, че тези показания изцяло кореспондират и на установеното състояние на имота от вещите лица Ж. И. и С. Н. към релевантния период въз основа на използваните от тях данни - изображения от Google Earth, а от в. л. Н. и ортофотоснимки, находящи се в ОД Земеделие – Шумен, според които градината е създавана в период до 1994г., впоследствие не са извършвани действия по нейното поддържане, констатират се самоизрасли храсти и други дървесни видове. Посочил е, че в този смисъл са и показанията на свидетеля Д. Д., както и че индиция за състоянието на имота е и отразеното в Протокол от 21.06.2012г. на комисията, назначена със Заповед № РД-27-44/20.06.2012г. на Директора на Областна дирекция Земеделие, [населено място], с който е констатирано, че насажденията от кайсии в имоти №№ 027021 и 027019 са с изтекъл амортизационен срок на годност, не е получавана продукция през последните три години и с оглед на това е взето решение за тяхното бракуване. Намерил е за неотносимо за спора обстоятелството, че искането за бракуване не е било направено от собственика, доколкото по аргумент от чл.18, ал.2 ЗСПЗЗ вр. чл.14, т.49 от Устройствения правилник на ОД Земеделие /ред. ДВ бр.21/2012г./ именно съответната областна дирекция е компетентният орган да постанови бракуване на трайни насаждения с изтекъл амортизационен срок.
Въззивният съд не е кредитирал показанията на ангажирания от ответната страна свидетел О. К., като е изложил съображения, че същият е заинтересован от изхода на спора в качеството му на работещ в ответното училище и съпруг на настоящата директорка на училището и показанията му не кореспондират на останалия доказателствен материал и са вътрешно противоречиви. Изтъкнал е, че представените по делото доказателства за проведена тръжна процедура от [община] през 2008г. и сключен договор за наем с ЕТ Т. Т. - И. Ж. относно процесната градина не сочат на извод за състоянието й към 2017г., различен от направения по-горе. Съобразил е показанията на собственика И. Ж., че няма никаква представа от въпросната градина и оспорва подписът в договора за наем да е негов.
Въз основа на съвкупния анализ на събраните по делото доказателства за установяване на твърденията относно направените разходи от страна на Ил Бе Са ЕООД /договор от 18.09.2017г., сключен между Ил Бе Са ЕООД и П.-Ка ЕООД, протокол от 02.04.2021г. за приемане на работа по договора, споразумение за прихващане от 09.05.2021г., фактура от 05.04.2021г. с вписано основание /услуга/ - механизирана обработка – имот 027019, платежно нареждане от 11.05.2021г., показанията на свидетеля К. Б. – управител на „П.-Ка“ ЕООД/, въззивният съд е достигнал до извод за доказаност на твърденията на ищцовото дружество за направени разходи - заплатено възнаграждение по договор за възлагане извършването на дейности по прочистване на процесните имоти и подготовка на земята за земеделски нужди в размер на сумата от 48 000 лева с вкл. ДДС.
Въззивният съд е посочил, че съгласно заключението на в. л. Н. по първата САЕ превръщането на процесната земя от пустееща в обработваема земеделска площ е увеличило стойността й със сумата от 108 524.50 лева, съизмерима със стойността на направените разходи за тази промяна, както и че близка до тази стойност е и приетото в заключението на в. л. С. Н. по последната САЕ, според което увеличената стойност на двата имота е 132 500 лева, също съизмерима със стойността на разходите за дейностите, които следва да се направят за почистване и рекултивиране на терена. Въззивният съд е кредитирал именно посочената от тази експертиза увеличена стойност, като е изложил съображения, че заключението е компетентно и обосновано, при отчитане на обстоятелството, че в. л. Н. по първата САЕ е изготвяло частна експертиза в полза на ответника, а в. л. Ж. И. по втората САЕ е взела за отправна точка цената на затревена площ, каквато характеристика към 2017г. отдадената под аренда овощна градина е нямала.
Приел е, че увеличаването стойността на имота, собственост на училището, и обстоятелството, че разходите за това са извършени от ищеца Ил Бе Са ЕООД, обуславя извода за осъществяване на фактическия състав на чл.59 ЗЗД. Посочил е, че е налице неоснователно обогатяване за СУ Н. В. за сметка обедняването на дружеството, поради което за неоснователно обогатилия се е възникнало задължението да заплати на обеднелия сумата, с която се е обогатил до размер на обедняването. Приел е, че претендираната от Ил Бе Са ЕООД сума от 40 000 лева, съставляваща направен и доказан разход за част от извършените мероприятия, довели до увеличаване стойността на имота, не надвишава размера на обогатяването, поради което и предявеният частичен иск за нейното заплащане е основателен и следва да бъде уважен.
По предявения насрещен иск въззивният съд е изложил съображения, че установеното състояние на отдадената под аренда овощна градина не изключва възможността наличната в нея дървесина да бъде реализирана като дърва /материал/ за огрев, в каквато насока са и изводите на вещите лица по трите САЕ. Приел е, че стойността й като такава суровина безспорно съставлява имуществено благо, което собственикът на земята не е могъл да получи. Намерил е, че въпреки липсата на ангажирани доказателства за осъществявани продажби на остатъците от отсечените дървета и коренища, то при отчитане площта на имота и промененото му предназначение е логично, че този материал не е останал там. За определяне обема и стойността на добитата дървесина въззивният съд е кредитирал заключението на последната САЕ, изготвено от в. л. Н., като е изложил съображения, че същата като лицензиран оценител на трайни насаждения притежава необходимата квалификация, заключението й е пълно и обосновано, основано на допълнителен снимков материал /за разлика от заключението на в. л. И./ и използване на сравнителен аналог на кайсиеви дръвчета на възраст над 15 години. Съобразил е, че съгласно това заключение при норма на засаждане по 50 дръвчета на декар, след приспадане на съответните проценти поради изтичане на амортизационния срок на част от тях и за неправомерно изсичане/увреждане, към 2017г. броят на кайсиевите дръвчета в двата имота /цялата градина/ е бил по 15 бр./дка или общо 4 680 бр., а приблизителният обем на дървесината от трупи, корени и клони, която би могъл да се добие от тях, е 856 куб. м., което по средни цени за дърва от склад в гората е на стойност 40 660 лева, без ДДС. Поради това е достигнал до извод, че в този размер е налице обедняване от страна на СУ Н. В. за сметка обогатяването на Ил Бе Са ЕООД, и предявеният частичен иск за заплащане на сумата от 30 000 лева следва да бъде уважен изцяло.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на ищеца:
Първите два процесуалноправни въпроса са свързани със задълженията на въззивния съд при обсъждане на прието по делото заключение на вещо лице. Въпросите са релевантни, но по отношение на тях не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно формираната във връзка с приложението на чл.202 ГПК трайна практика на ВКС, в това число посочените от касатора решение № 241 от 23.10.2013г. по гр. д. № 3194/2013г. на ВКС, I г. о., решение № 60 от 25.03.2013г. по т. д. № 475/2012г. на ВКС, II т. о., решение № 108 от 16.05.2011г. по гр. д. № 1814/2009г. на ВКС, IV г. о., решение № 118 от 15.05.2012г. по гр. д. № 588/2011г. на ВКС, II г. о., решение № 58 от 08.05.2014г. по гр. д. № 7493/2013г. на ВКС, II г. о., решение № 324 от 13.07.2011г. по гр. д. № 378/2009г. на ВКС, I г. о., решение № 57 от 08.05.2014г. по гр. д. № 7493/2013г. на ВКС, II г. о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, I т. о., съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице във всички случаи, когато не е оспорено от страните, независимо от неговата пълнота, неяснота или необоснованост, а следва да го обсъди с всички останали доказателства, като оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. При наличие на противоречиви експертни заключения на вещи лица съдът е длъжен да изложи мотиви по какви съображения възприема едното, а не кредитира другото. Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като, противно на твърдението на касатора, е обсъдил всички заключения на вещите лица в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства и е изложил съображения кое от тях кредитира и защо. Несъгласието на касатора с тези изводи на въззивния съд представлява оплакване за необоснованост, по което касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
Третият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, е релевантен. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал. 2 и чл.236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупост, като е изложил подробни мотиви кои от тях кредитира и по какви съображения. Поради това доводът на касатора, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС по поставения въпрос, е неоснователен.
Четвъртият процесуалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, представлява оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната от касатора-ищец част поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на всички събрани по делото доказателства. Поради това въпросът не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационен контрол. Не е налице и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по въпроса, отнасящ се до задължението на въззивния съд по чл.236, ал.2 ГПК да обсъди всички събрани по делото доказателства, е формирана постоянна практика, която не се нуждае от промяна и осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил.
По касационната жалба на ответника:
Поставеният от касатора-ответник първи материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1, т.1 ГПК да е обусловил изхода на спора. По делото са предявени първоначален частичен иск на „Ил Бе Са“ ЕООД против СУ „Н. В.“ за заплащане на сумата от 40 000 лева, основан на твърдения за извършени от ищеца дейности по превръщане на собствени на ответника имоти от пустеещи в обработваеми земи и формулирано искане за присъждане на по-малката сума измежду увеличената стойност на имотите и направените разходи, и насрещен частичен иск на ответника за сумата от 30 000 лева, представляваща стойността на изсечената в двата процесни имота дървесина, с която сума се твърди, че „Ил Бе Са“ ЕООД неоснователно се е обогатило. В настоящото производство не е предявен иск за неоснователно обогатяване поради ползване на чужд имот без наличие на основание, поради което въззивният съд не е обсъждал предпоставките за уважаване на такъв иск.
Вторият въпрос по начина, по който е формулиран, също не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е предпоставен от възприемане на съдържащите се в него твърдения, които не съответстват на приетото за установено от въззивния съд. Поставеният въпрос няма характера на правен, тъй като произнасянето по него е обусловено от обсъждане на събраните по делото доказателства и преценка на правилността на изводите на въззивния съд по твърдените от касатора и въведени с въпроса факти, което е извън предмета на селективния стадий на касационното производство.
Поради това искането на касатора-ответник за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната от него част по предявения първоначален иск е неоснователно.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на страните разноски не се дължат. В отговора си на касационната жалба на ответника ищецът „ИЛ БЕ СА” ЕООД е направил искане за присъждане на разноски, но не е представил доказателства за такива, поради което искането му се явява неоснователно. Ответникът СУ „Н. Й. В.” не е представил отговор на касационната жалба на ищеца и не е направил искане за присъждане на разноски за защита срещу тази жалба.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 172 от 13.10.2023г. по гр. д. № 128/2023г. на Апелативен съд Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: