О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№5587София,03.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА

ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 717 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1288 от 05.11.2023 г. по в. гр. д. № 1648/2023 г. на Варненския окръжен съд е отменено решение № 2115/12.06.2023 г. по гр. д. № 14909/2022 г. на Варненския районен съд и вместо това е отхвърлен предявеният от М. Р. Н. срещу [община] отрицателен установителен иск за собственост на поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], район „А.“,[жк], местност „Б.-юг“, с площ 523 кв. м., при граници: поземлени имоти с идентификатори [№]; [№]; [№]; [№] и [№].

Въззивният съд е приел, че правният интерес на ищцата от предявения отрицателен установителен иск произтича от твърденията й, че е владяла спорния имот в периода 30.04.2000 г. – 30.04.2010 г. и го е придобила по давност, като в условие на евентуалност давността е изтекла през 2022 г. Ответната община се позовава на придобивното основание по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ.

Прието е, че територията, в която попада процесният имот, е била от обобществени имоти. Процесният имот е бил предоставен от Горскостопанския комбинат В. за ползване на лицето К. Т. по реда на ПМС № 11/1982 г., а за ползване по реда на цитираното ПМС са предоставяни на граждани изоставени, нископродуктивни, маломерни, наклонени и други непълноценно използвани земи на аграрно-промишлените комплекси и на горските стопанства /чл. 15 от ПМС 11.1.9825 г. /. Имотът попада в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, за който през 2002 г. е одобрен ПНИ, в който имотът не е нанесен, а е в границите на новообразуван имот с пл. № 3089, целият с площ 3536 кв. м., записан в регистъра към плана на [община]. След изменението на ПНИ през 2008 г. процесният имот е заснет като новообразуван имот с пл. № 4164 с площ от 522 кв. м. и в регистъра към плана на новообразуваните имоти е записан на „неидентифициран собственик“. По одобрената през 2008 г. кадастрална карта имотът е заснет с идентификатор [№] , с площ от 523 кв. м. и отново е записан на „неидентифициран собственик“.

Няма данни стар имот с пл. № 1 по плана на старите имотни граници, в който попада процесният имот, да е бил заявяван за реституция по реда и при условията на ЗСПЗЗ. Няма данни за новообразуван имот с пл. № 4164 с площ от 522 кв. м. по ПНИ /след изменението на ПНИ от 2008 г. /, да са издадени заповеди по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ в полза на бивши собственици или на правоимащи по § 4а ПЗР. За имота не е съставян акт за държавна собственост, респ. същият не е бил предмет на отчуждаване и възстановяване по реда на ЗВСВОНИ по ЗТСУ, ЗПНМИ и др.

При тези данни въззивният съд е направил извод, че към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ процесният имот е имал характер на земеделска земя по смисъла на чл.2 от същия закон и с оглед обстоятелството, че е бил коопериран /за ползване по реда на ПМС № 11/1982 г. са предоставяни на граждани земи на аграрнопромишлените комплекси и на горските стопанства/ следва, че е подлежал на възстановяване по реда и при условията на ЗСПЗЗ.

Поради изложеното и предвид обстоятелството, че за процесния имот не са подавани заявления за възстановяването му в предвидения в ЗСПЗЗ срок, както и при липсата на доказателства да е придобит (целия или части от него) по реда и при условията на § 4а и сл. ПЗР на ЗСПЗЗ съдът е приел, че по отношение на този имот е налице хипотезата на чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, според която общината стопанисва и управлява земеделската земя, останала след възстановяването на правата на собствениците. След влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници земите стават общинска собственост. Ирелевантно е обстоятелството, че с включването му в селищно образувание, на основание § 4, ал.2 ЗСПЗЗ през 2000 г. с решение на ОбС – В. процесният имот вече попада в строителните граници и е със статут на урбанизирана територия. За да възникне правото на собственост на общината в посочената хипотеза е достатъчно да се установи, че имотът е земеделска земя по смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ. Настъпилите промени в предназначението на земите от приемането на ЗСПЗЗ до настоящия момент нямат отношение към процедурата по възстановяване на собствеността на бившите собственици, както и към правото на собственост на общината, произтичащо от чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ.

Прието е, че ищцата не е ангажирала доказателства, от които да се установи, че имотът никога не е бил коопериран /респ., не е отнеман от бивш собственик/ и е бил владян в реалните си граници, т. е., че имотът е извън обхвата на нормата на чл.10 ЗСПЗЗ и след като не е отнеман под каквато и да е форма, а е останал собственост на физическо лице в реалните му граници, той не е подлежал на възстановяване по реда и при условията на ЗСПЗЗ. Подобно доказване по делото не е проведено.

Прието е за неоснователно възражението на ищцата, че е придобила имота по давност с начало на владението 30.04.2000 г. до настоящия момент. След влизане в сила на ПНИ процесният имот е станал частна общинска собственост и по отношение на него е приложим въведеният с § 1 ЗД ЗС (последна ред. ДВ бр. 7/2018 г. в сила от 31.12.2017 г.) мораториум, съгласно който за периода 01.06.2006 г. – до 08.03.2022 г. /когато е влязло в сила решението № 3/24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на РБ, с което разпоредбата е обявена за противоконституционна/, давността върху имоти частна общинска собственост спира да тече. С обявяването на разпоредбата на § 1, ал.1 ЗД ЗС за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект, като последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане на решението на КС на РБ в сила – чл.151, ал.2, изр. 3 от Конституцията. При това положение давност в полза на ищцата е текла в периода 30.04.2000 г. до 31.05.2006 г. – 5 г. и един месец, както и в периода от 08.03.2022 г. до 09.10.2023 г. /приключването на устните състезания в настоящата инстанция/ - 1 г. и седем месеца, или общо срокът на давностното владение, изтекло в полза на ищцата, е 6 години и 8 месеца, което е недостатъчно за придобиването на имота по давност. Ищцата е обикновен /недобросъвестен/ владелец и срокът за придобиване на имота по давност е 10 години, който до приключването на устните състезания във въззивната инстанция (09.10.2023 г.) не е изтекъл.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от М. Р. Н..

Жалбоподателката поддържа, че в тежест на общината е да докаже придобивното основание по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. Счита, че давността остава допустим придобивен способ по отношение на земеделски земи, които реално не са били отнети от собствениците им. Такива имоти не влизат във фонд по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ и не стават собственост на общината. За тях не важи ограничението на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ и няма пречка да бъдат придобити по давност след изменението на чл.86 ЗС, ДВ, бр. 31/17.04.1990 г. Лицето К. Т. К. е владяло имота след 1992 г. до 2000 г., а след 2000 г. го завладяла жалбоподателката. Имотът е владян от частни лица в периода, в който се допуска да бъде зачетена теклата придобивна давност, дори да се приеме, че имотът попада в обхвата на чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. Периодът от 1996 г. до 01.06.2006 г., когато е наложен мораториумът за придобиване на имоти, частна общинска собственост, и след това за периода от 08.03.2022 г., когато е постановено решението на Конституционния съд, е достатъчен, за да бъдат отречени правата на [община].

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. При предявен отрицателен установителен иск за собственост с уточнение на правния интерес, че ищцата е инициирала процедура по снабдяване с нотариален акт по давност, като се е опитала да декларира имота в Дирекция „МДТ“, но по възражение на ответната община процедурата е била спряна, за основателността на предявения иск следва ли давността в полза на ищцата вече да е изтекла;

2. При наведено възражение от страна на ответната община, че имотът е земя по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, на коя от страните е доказателствената тежест да установи, че имотът никога не е бил коопериран, респ. че не е отнеман от бивш собственик, т. е. имотът е извън обхвата на чл.10 ЗСПЗЗ;

3. За задълженията на въззивния съд – основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с т.1, т.2 и т.3 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС;

4. Причисляването на един недвижим имот към фонда на селскостопанските /земеделските/ земи има ли за задължителна правна последица невъзможността той да бъде придобит по давност, в случай, че същият не е бил заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но и няма доказателства да е бил отнет фактически или юридически от собствениците му. Влизат ли такива имоти във фонд по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, има ли пречка да бъдат придобити по давност от трето лице в периода след изменението на чл.86 ЗС, съгласно публикацията в ДВ, бр. 31 от 17.04.1990 г.

5. Дори имотът да е земя по чл.19 ЗСПЗЗ, ако по делото са представени доказателства, че същият е владян от различни лица в периода, в който законът допуска да бъде зачетена текла придобивна давност и към датата на решението общо теклата давност в полза на частни лица е достатъчна, следва ли да се уважи отрицателен установителен иск срещу общината, че не е собственик на имота, ако давността на последно владелия е недостатъчна към този момент да го легитимира като собственик и дали в полза на самата ищца е изтекъл необходимият давностен срок е ирелевантно за отричане правата на ответната община, тъй като нейните права не са предмет на настоящото производство, същата е обосновала само правния си интерес, че е започнала процедура по деклариране на имота в Дирекция „ЗМД“ при [община], с оглед бъдещо придобиване на имота по обстоятелствена проверка в рамките на охранително производство по чл.587 ГПК.

Поддържа се и основанието „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК, което е обосновано с виждането, че общината носи доказателствената тежест да установи придобивното си основание по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ и че жалбоподателката не носи тежестта да установява, че имотът не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ.

Ответникът [община] оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въпрос № 1 е свързан с правния интерес от отрицателния установителен иск. По този въпрос въззивното решение е в пълно съответствие с т.1 на ТР № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, според което правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В настоящия случай е налице именно последната хипотеза. Като е приел предявения иск за процесуално допустим и го е разгледал по същество, въззивният съд е действал в съответствие с посоченото тълкувателно решение.

По втория въпрос, свързан с доказателствената тежест при отрицателен установителен иск за собственост, въззивният съд е действал в съответствие с приетото в т.1 на ТР № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, че в производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правният му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му. За да приеме, че е налице соченото от ответника придобивно основание по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, въззивният съд е изследвал събраните по делото доказателства, че спорният имот се намира в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, че този терен е представлявал обобществена земя – извод, който следва от предоставянето му от Горскостопански комбинат В. за ползване на трето лице по реда на ПМС № 11/1982 г.; че имотът не е бил възстановяван по реда на ЗСПЗЗ, нито е бил изкупен по реда на § 4а и сл. ПЗР на ЗСПЗЗ. От тези данни следва закономерен извод, че имотът представлява земя по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, която е станала общинска собственост на това основание, т. е. че ответникът е доказал придобивното си основание. Заключението на вещото лице в обратен смисъл не може да бъде зачетено по изложените съображения - че това е правен извод, който може да прави само съдът. Съдът е обсъдил и твърденията на ищцата за придобиване от нея на спорния имот по давност. Тези твърдения обосновавават правния й интерес от отрицателния установителен иск, но същевременно представляват правопогасяващо възражение срещу придобивното основание на общината. Изложени са подробни съображения за причините, по които това възражение е неоснователно. В исковата молба е направено и правоизключващо възражение – че имотът никога не е бил коопериран в ТКЗС, ДЗС или друга селскостопанска организация. По това възражение именно ищцата носи доказателствената тежест и тя правилно е била указана от първоинстанционния съд в определението по чл.140 ГПК. Ако е считала, че имотът никога не е бил отнеман фактически или юридически от неговия собственик и по тази причина не е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ, респ. не попада в обхвата на чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, ищцата е следвало да проведе насрещно доказване по този въпрос, но не го е сторила. Точно това е приел и въззивният съд, в съответствие с правилата за разпределяне на доказателствената тежест, при което решението му е в съответствие с решение № 127 от 20.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1907/2015 г., II т. о., решение № 235 от 15.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 673/2009 г., I г. о., решение № 214 от 19.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5986/2014 г., IV г. о. и др.

По същите съображения не може да се допусне касационно обжалване и по въпрос № 4. Няма проведено насрещно доказване, че имотът не е подлежал на реституция по причина, че не е бил отнеман никога фактически или юридически от неговия собственик. Напротив, данните по делото сочат точно обратното – че той е бил земя, която Горскостопански комбинат В. е предоставил ползване на трето лице по реда на ПМС № 11/1985 г. – т. е. земята преди това е била обобществена.

Въпрос № 3 отново е свързан с тезата, че съдът е допуснал процесуални нарушения във връзка със събирането на доказателства по делото и оценката на събраните доказателства, поради което достигнал до неправилен извод, че процесният имот се е включил във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ. За да обоснове тезата си, жалбоподателката се позовава на заключението на вещото лице, че имотът не представлява земя по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. По този въпрос също не може да се допусне касационно обжалване. Въззивният съд не е действал в противоречие с разясненията, дадени в т.1, т.2 и т.3 на ТР № 1/09.12.2023 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както неправилно счита жалбоподателката. Доказателствата по делото са събрани и преценени от съда в съответствие с процесуалните правила, както и с постоянната практика на ВКС, че вещото лице не може да се произнася по въпроси, които са от компетентността на съда, т. е. вещото лице не може да прави правни, а само фактически изводи. Изводът на вещото лице, че процесният имот не е земя по чл.19 ЗСПЗЗ, е правен, а не фактически, затова не може да бъде зачетен от съда.

Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпрос № 5. Този въпрос съдържа в себе си тезата, че на общината може да бъде противопоставена придобивна давност, изтекла в полза на ищцата М. Н., но при владение, осъществявано първоначално от К. Т. К. в периода 1990-2000 г., а след това от самата ищца в периода след от 2000 г. Този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Налице е ясна законодателна уредба – чл.82 ЗС, според която владелецът може да присъедини към своето владение и владението на праводателя си. Само в този случай двете владения могат да се съберат, за да настъпят последиците на придобивната давност по чл.79, ал.1 или ал.2 ЗС за последния владелец. В случая такова правоприемство между първия и втория владелец не се твърди, т. е. по аргумент на противното от чл.82 ЗС ищцата не може да присъедини към своето владение, което е недостатъчно за настъпване на последицата на чл.79, ал.1 ЗС, владението на К. Т., който не е неин праводател. По реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да се направи такова тълкуване на чл. 82, вр. чл. 79 ЗС, при което да се приеме, че владението на две различни лица, без едното да е правоприемник на другото, общо може да бъде зачетено при твърдение за придобиване по давност на имота от страна на втория по ред владелец. Такова тълкуване би противоречало на самия закон и на практиката на ВКС по прилагането му. Отделно от това – макар че предметът на делото при отрицателен установителен иск за собственост да е придобивното основание на ответника – в случая на общината, ако от своя страна ищецът се позовава на правоизключващо възражение, то също става предмет на делото. В случая ролята на такова възражение има твърдението на ищцата, че е придобила процесния имот по давност.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. При прочита на въззивното решение не се констатират груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика. Напротив, от самия прочит става ясно, че няма нарушения в разпределението на доказателствената тежест.

При този изход на делото на ответната община следва да се присъди поисканият минимален размер на юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25 от Наредбата за заплащането на правната помощ - 100 лв. за касационната инстанция. Неоснователно е другото искане на общината – за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и други разноски за предходните две инстанции. След като не променя изхода на делото, ВКС не може да присъжда разноските за предходните инстанции.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1288 от 05.11.2023 г. по в. гр. д. № 1648/2023 г. на Варненския окръжен съд.

ОСЪЖДА М. Р. Н. от [населено място], местност „Б.-юг“ № 164 да заплати на [община] 100 лв. юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: