7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №3498гр. София, 23.12.2024 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 585 по описа за 2024г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Й. К. – синдик на „Контракт инвест” ООД /в несъстоятелност/, срещу решение № 107 от 05.12.2023г. по в. т.д. № 152/2023г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 260025 от 29.03.2023г. по т. д.№ 87/2021г. на Окръжен съд Бургас, с което са отхвърлени предявените от „А и Л търговско представителство” ЕООД, от съищеца „Хирон 2004” ООД и от съищеца А. Й. К. – синдик на „Контракт инвест” ООД /н./ против „Контракт инвест” ООД /н./ и Н. А. М. искове за обявяване на недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелния длъжик на сделка, сключена между ответниците с нотариален акт за покупко-продажба № 49 от 15.11.2018г, т. IV, рег. № 17063, н. д. № 2653/2018г. на нотариус с рег. № 208 с район на действие РС – Несебър.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му при нарушение на процесуалните правила, необоснованост и незаконосъобразност. Излага доводи за необсъждане на доводите и възраженията, наведени своевременно в първоинстанционното и във въззивното производство, в това число факта, че не са представени доказателства за плащане на договорената продажна цена освен платената сума в полза на трети лица за заличаване на наложената възбрана върху недвижимия имот, предмет на процесния договор, при изрично направено от касатора с допълнителната искова молба оспорване на съдържанието на нотариалния акт в частта относно изявленията на страните за заплащане на продажната цена по банков път. В тази връзка намира за неправилен извода на въззивния съд за неотносимост на факта на заплащането на продажната цена, като излага доводи за неправилно тълкуване на разпоредбата на чл.647, ал.1, т.1, т.3 ТЗ, според която преценката следва да се извършва не на база договореното, а на реално полученото от длъжника като насрещна престация. Сочи, че в случая искът е предявен от кредитор, а синдикът е служебно конституиран като съищец, поради което при вече висящ процес с оглед процесуална икономия е недопустимо и необосновано да се предявява съпътстващо производство за прекратяване на договора, след като целите, насочени към попълване на масата на несъстоятелността, ще се постигнат и с вече предявения иск по чл.647 ТЗ. Намира още, че само с предявения иск могат да се защитят ефективно правата на кредиторите с оглед недопустимостта в това производство на възражения за форсмажор, за наличие на скрити недостатъци и др., които могат да се правят в производството по иск за разваляне на договора.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационен контрол на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправен и материалноправни въпроси:

1. Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди и да се произнесе относно всички направени от страна по делото оспорвания на достоверност на частен свидетелстващ документ; твърдения, доводи и възражения, своевременно направени в първоинстационното производство и изложени във въззивната жалба, като ги съобрази с представените писмени доказателства, относими към тези възражения и оспорвания, и обсъди всичките доказателства? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 27 от 02.02.2015г. по гр. д. № 4265/2014г. на ВКС, IV г. о., решение № 261 от 05.06.2015г. по т. д. № 2857/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 33 от 09.04.2020 по т. д. № 693/2019г. на ВКС, I т. о. и др.

2. Преценката на обективния критерий на чл.647, ал.1, т.3 ТЗ дали даденото значително надхвърля по стойност полученото следва да се извърши на база реално постъпилото в масата на несъстоятелността имуществено право /полученото/ или на база стойността на договореното такова, което би следвало да постъпи, но реално не е постъпило? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 106 от 31.05.2013г. по т. д. № 388/2012г. на ВКС и решение № 67 от 15.04.2011г. по т. д. № 746/2010г. на ВКС, II т. о.

3. За точното приложение на разпоредбата на чл.647, ал.1, т.3 ТЗ ирелевантни ли са фактите, че приобретателят на имуществото на длъжника не е изпълнил задължението си за предоставяне на насрещна престация и дали преценката за съразмерност между даденото и полученото следва да се извършва на база договорения размер на насрещната престация или съобразно размера, в който тя е изпълнена? Касаторът поддържа, че по въпроса е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради съществуването на разнопосочна съдебна практика, която е необходимо да бъде уеднаквена.

Касаторът поддържа, че е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение поради прилагане на разпоредбата на чл.647, ал.1, т.3 ТЗ противно на нейните текст, смисъл и цели.

Ответникът Н. А. М., представлявана от адв. А. П., представя отговор с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като във връзка с формулирания първи въпрос сочи, че въззивният съд е обсъдил всички твърдения и възражения на страните; във връзка с втория въпрос поддържа, че липсва противоречие с цитираната от касатора практика, тъй като тя не съдържа произнасяне в твърдения от касатора смисъл; във връзка с третия въпрос намира, че не е налице противоречива практика, която се нуждае от уеднаквяване. Излага и съображения за неоснователност на довода за очевидна неправилност на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.

Останалите страни „А и Л търговско представителство” ЕООД, „Хирон 2004” ООД и „Контракт инвест” ООД /н./ не представят отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че ищецът „А и Л търговско представителство” ЕООД се легитимира като кредитор в производството по несъстоятелност на „Контракт инвест” ООД; че искът е предявен на 19.02.2021г. в едногодишния срок по чл.649, ал.1 ТЗ от датата на откриването на производство по несъстоятелност; че на основание чл.649, ал.3, изр.1 ТЗ синдикът на „Контракт инвест” ООД е конституиран служебно като съищец и в същото процесуално качество е встъпил и кредиторът „Хирон 2004” ООД съгласно чл.649, ал.3, изр.2 ТЗ. Намерил е за безспорно, че двете дружества - съищци са титуляри на вземания, приети в производството по несъстоятелност. Посочил е, че задължителното участие на синдика като съищец санира евентуални нередовности при предявяването на иска.

Въззивният съд е констатирал, че на 28.04.2022г. синдикът К. е изпратил на електронната поща на Бургаския окръжен съд допълнителна искова молба по повод на отговора на ответницата М., която не е била администрирана, а преписи от нея са връчени на ответниците във въззивното производство. Изтъкнал е, че развитите в тази молба и в последващи заявления доводи за липса на плащане на цената по атакуваната сделка са ирелевантни, а биха били относими към иск за разваляне на договора, какъвто не е предявен. Посочил е, че от значение за основателността на иска по чл.647, ал.1, т.3 ТЗ е дали има съществено отклонение между уговорената цена и пазарната оценка на прехвърления имот. Приел е, че съгласно приложения нотариален акт от 15.11.2018г. ответникът „К. И. ООД е продал на ответницата Н. М. процесния апартамент с площ от 31 кв. м. в [населено място] за цената от 19144 евро, равностойна на 37442,41 лева (с вкл. ДДС), като в акта са удостоверени изявления на страните, че сумата е била платена изцяло. Посочил е, че данъчната оценка е възлизала на 26248 лева. Съобразил е, че според неоспореното заключение по изслушаната пред първата инстанция съдебно-оценъчна експертиза пазарната стойност на имота към датата на сделката се е равнявала на 37310 лева без ДДС, т. е. 44772 лева с ДДС, поради което е намерил, че не може да се говори за значително несъответствие между паричната и имотната престация. Добавил е, че съгласно приложената справка на СВ – Несебър върху имота е имало наложена възбрана в полза на трети лица П. К. и Б. К., за вдигането на която ищцата е трябвало да заплати отделно 4000 лева съгласно споразумение от 13.11.2018 г.. Посочил е, че възбраната е била упомената в нотариалния акт и е била заличена на 20.11.2018г. Поради това е достигнал до извод, че предявеният иск по чл.647, ал.1, т.3 ТЗ се явява неоснователен.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият процесуалноправен въпрос, формулиран в изложението, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, е релевантен. По приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1 11/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая, противно на твърденията на касатора, въззивният съд е обсъдил наведените от страните твърдения и възражения, които е приел за релевантни за основателността на предявения иск. Необсъждането на възраженията на касатора за липса на плащане на договорената с процесния договор продажна цена не представлява допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като е обусловено от извода на въззивния съд за неотносимост на тези възражения и доказателствата във връзка с тях към предмета на спора. Поради това искането за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос е неоснователно.

Останалите два материалноправни въпроса са свързани с преценката дали е относим фактът на изпълнение на престацията на приобретателя по оспорения с иск по чл.647, ал.1, т. 3 ТЗ договор за основателността на иска. Въпросът е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице обаче соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с формираната практика на ВКС. Посочените от касатора решение № 106 от 31.05.2013г. по т. д. № 388/2012г. на ВКС и решение № 67 от 15.04.2011г. по т. д. № 746/2010г. на ВКС, II т. о. не съдържат разрешение на въпроса в поддържания от него смисъл, тъй като не е изследвано дали уговорените от страните престации са изпълнени с оглед преценката за наличие на несъответствие между даденото и полученото по договора. В първото от решенията е прието, че дали неравностойността на престациите е значителна се преценява във всеки конкретен случай, като съдът задължително мотивира изводите си, и на въззивния съд са дадени указания да събере доказателства за това дали получената цена по сделката значително се надвишава от действителната средна пазарна цена на имоти от същия вид и месторазположение, предмет на продажби през същия период на други лица. Второто от посочените разрешения е постановено в хипотеза, при която е договорено като насрещна престация приобретателят да заплати цена под формата на 33 броя полици и с оглед преценката, че същите не представляват платежно средство, е формиран извод за неравностойност на престациите.

Не е налице и поддържаното от касатора по отношение на последния въпрос допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Настоящият състав констатира, че липсват твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито са посочени настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, както и не е обоснована непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. В изложението си касаторът излага твърдения за наличие на противоречива практика по поставения въпрос, който довод обаче не се подкрепя от посочените от него съдебни актове. Както е беше посочено, решение № 106 от 31.05.2013г. по т. д. № 388/2012г. на ВКС и решение № 67 от 15.04.2011г. по т. д. № 746/2010г. на ВКС, II т. о. не съдържат разрешение в посочения от касатора смисъл – че преценката относно еквивалентността на престациите следва да се извършва съобразно реално даденото по договора, а не съобразно уговорените с него престации, а според приетото в решение № 1 от 22.04.2016г. по т. д. № 2750/2014г. на ВКС, II т. о. при разпоредителни сделки с недвижим имот еквивалентността на престациите се преценява чрез съпоставяне на реалната пазарна стойност на имота към момента на сключване на договора със стойността на насрещната престация на приобретателя, уговорена при сключване на сделката. При наличие на формирана с последното решение съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и от която въззивният съд не се е отклонил, искането за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неоснователно.

Не е налице и поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора разноски не се дължат. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 107 от 05.12.2023г. по в. т.д. № 152/2023г. на Апелативен съд Бургас.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: