Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Р. (България)” ЕАД, [населено място] срещу определение № 11782 от 16.08.2010 г. по ч. гр. д. № 8783/2010 г. на Софийски градски съд, ІV Г състав. С обжалваното определение е потвърдено постановеното от Софийски районен съд, 37 състав разпореждане от 27.04.2010 г. по гр. д. № 17356/2010г.

в частта

, с която е отхвърлено подаденото от банката - частен касатор заявление по чл. 417, т. 2 ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист против [фирма], [населено място], Н. В. А., Н. Б. А., П. А. П. и М. Н. Ж.

за сумата 3 313.36 лв.

– вземане за лихви по договор за банков кредит № 700101 от 28.05.2007 г. и анекс № 1 към него от 26.08.2009 г.

В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно, поради което се иска неговата отмяна. Развити са подробни съображения относно същността на лихвите, уговоряни по договорите за банков кредит, както и относно задължението на съда в заповедното производство да вземе предвид единствено данните, съдържащи се в документа по ч. 417, т. 2 ГПК – извлечение от счетоводните книги на банката.

Допускането на касационното обжалване е аргументирано с твърдението, че атакуваното определение съдържа произнасяне по значим процесуалноправен въпрос /без същият да е посочен конкретно/, който е решен в противоречие с практиката на съдилищата /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/ - Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС; решение от 31.03.2006 г. по т. д. № 911/2005 г. на ВКС, ІІ т. о. и определение № 4 от 19.01.2009 г. по ч. т. д. № 1/2009 г. на Силистренски окръжен съд.

Ответниците по частната касационна жалба не заявяват становище по същата.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да потвърди разпореждането на първоинстанционния съд, с което подаденото от „Р. (България)” ЕАД, [населено място] заявление е отхвърлено

частично

– за сумата 3 313.36 лв., претедирана като лихва по приложения договор за банков кредит, въззивният съд е приел, че е налице нередовност на заявлението по смисъла на чл. 410, ал. 2 във връзка с чл. 127, т. и т. 5 ГПК, тъй като не са посочени основанието на това вземане /възнаградителна лихва, мораторна лихва или неустойка за забава/ и периодът, за който същото е изчислено, както и че липсват данни за неговата изискуемост.

Настоящият състав намира, че въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Макар да не е изрично формулиран, с оглед твърденията в изложението по чл. 284, ал. 3,, 1 ГПК, би могло да се приеме, че поставеният от частния касатор въпрос е свързан с редовността на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК. Безспорно, в случая този въпрос е значим за конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото обуславя изхода му, но по отношение на него не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Два от цитираните от частния касатор актове са напълно неотносими към заповедното производство, а съответно и към поставения въпрос за редовността на заявлението, с което същото се инициира – Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС касае издаването на изпълнителен лист по чл. 237, б. „в” ГПК отм., но не съдържа указания във връзка с редовността на молбата, а решението по т. д. № 911/2005 г. на ВКС, ІІ т. о. съдържа произнасяне относно характера и дължимостта на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Приложеното определение на Силистренски окръжен съд също не доказва твърдяното противоречие в практиката, тъй като липсва идентичност на разрешения с него въпрос и този, поставен като значим за настоящото дело – в посочения акт е разрешен въпросът следва ли със заявлението, освен извлечението от сметка по чл. 417, т. 2 ГПК, да бъдат представени копия и от самите счетоводни книги.

Независимо от изложеното, следва да се посочи, че по въпроса за редовността на заявлението за издаване на заповед за изпълнение вече е създадена и задължителна съдебна практика. В множество постановени от ВКС определения /определение № 431 от 09.12.2008 г. по ч. т. д. № 414/2008 г. на ІІ т. о.; определение № 37 от 19.01.2009 г. по ч. т. д. № 286/2008 г. на ІІ т. о.; определение № 126 от 15.02.2010 г. по ч. т. д. № 815/2009 г. на ІІ т. о.,; определение № 509 от 24.06.2010 г. по ч. т. д. № 172/2010 г. на І т. о.; определение № 744 от 28.10.2010 г. по ч. т. д. № 731/2010 г. на ІІ т. о. и др./ е подчертана необходимостта от надлежно индивидуализиране на претендираното вземане чрез посочване на неговите страни, основание и размер, обоснована с препращането в чл. 410, ал. 2 ГПК към изискванията за редовност на исковата молба по чл. 127, ал. 1 ГПК. Обжалваното определение е изцяло в съответствие с цитираната практика, поради което липсва основание за касирането му.

С оглед недопускане на частната касационна жалба до разглеждане по същество внесената от частния касатор държавна такса в размер на сумата 18.13 лв. /разликата над дължимата такса в размер на 15 лв./ следва да му бъде върната.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ

на определение № 11782 от 16.08.2010 г. по ч. гр. д. № 8783/2010 г. на Софийски градски съд, ІV Г състав.

ОСВОБОЖДАВА

внесената от „Р. (България)” ЕАД, [населено място] по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 18.13 лв.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО

не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: