Производството е по реда на § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218а, ал. 1, б.”а” от ГПК отм.,

Образувано е по касационна жалба на „Д” А., гр. Д. против решение № 389 от 26.11.2007 г., постановено по гр. д. № 236 по описа за 2007 г. на Окръжен съд Д., Гражданска колегия в частта, с която е оставено в сила решение № 134 от 13.11.2006 г. по гр. д. № 91 от 2001 г. на Районен съд Г. Т. за отхвърляне на предявения от „Д” А., гр. Д. против „А” О., гр. Т. ревандикационен иск по отношение на недвижим имот, находящ се в гр. Г. и представляващ дворно място с площ от 17000 кв. м., съставляващо имот пл. № 2* по плана на П. зона на гр. Г., ул.”В”, ведно с построеното в това дворно място складово помещение с площ от 952.9 кв. м.

В жалбата са изложени твърдения, които по същество се свеждат до довод за необоснованост на извода на съда за проведена тръжна процедура, допуснати съществени нарушения на правилата за събиране и обсъждане на доказателства и неправилно приложение на материалния закон по отношение на изводите за действителност на договора от 19.05.1997 г. Касаторът иска да се отмени атакуваното решение и делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд или да се постанови решение за уважаване на ревандикационния иск.

Ответникът по касационната жалба „А” О., гр. Т. оспорва същата, като претендира направените разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като прецени допустимостта и разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед посочените касационни основания за отмяна и съобразно изискванията на чл. 218а и сл. ГПК отм., намира следното:

Ищецът е основал иска си на твърденията, че имота е бил предоставен за стопанисване и включен в капитала на праводателя му към момента на преобразуването му, като договора за продажба от 19.05.1997 г. е нищожен, поради липса на нотариална форма, липса на разрешение на принципала за разпореждане с недвижим имот, нарушение на установения в ЗППДОП отм. ред за разпореждане с обособена част, както и действия на представляващия във вреда на дружеството на основание чл. 40 от ЗЗД.

Добричкият окръжен съд е приел, че процесният имот е бил включен в баланса на Д. фирма „Д” към момента на преобразуването й в еднолично дружество с ограничена отговорност-държавна собственост, като ищцовото дружество е негов правоприемник. На 19.05.1997 г. между праводателя на ищеца и ответника е сключен договор за покупко-продажба на имота, оформен в писмен вид. Договорът е сключен при условията на § 10, ал. 2 и 3 от ЗППДОбП отм. въз основа на проведен на два етапа търг – през м. юни 1996 г. за терен от 5 дка и склад и през 1997 г. за останалите 12000 кв. м. – който търг е спечелен от ответника, като е налице разрешение на министъра на икономическото сътрудничество управителя на дружеството да се разпореди с терена от 12000 кв. м. след провеждане на търг на дълготрайни активи. Балансовата стойност на имота към общата балансова стойност на дълготрайните материални активи на „Д” ЕО. към 31.12.1996 г. е 4.71 %.правителят на това дружество е имал право да се разпорежда с дълготрайни активи при условията на § 10, ал. 2 от ЗППДОбП отм. съгласно чл. 11 от договора за възлагане на управление.

При горните фактически изводи е прието, че към момента на сключване на сделката – 19.05.1997 г. – ищцовото дружество е било със 100 % държавно участие, като по отношение на него не е била очертана приватизационна стратегия /което е станало през декември 1998 г./, а следователно процесният имот не е можел да бъде предмет на приватизационна сделка по смисъла на гл.VІ от ЗППДОбП отм., поради което неотносим е въпросът дали имотът има качеството на „обособена част” по смисъла на § 2 от ПЗР на същия закон. След като балансовата стойност на имота е под 5 % от общата балансова стойност на дълготрайните материални активи към 31.12. на предходната година, то не е било необходимо съгласие на принципала за извършената продажба, поради което неоснователен е довода за липса на съгласие. Приложимата процедура за разпореждането е била провеждане на търг по Наредба за търговете /ДВ бр. 50/1992 г./, където специалния ред предвиден в чл. 16 във вр. с чл. 18 от ЗС е писмена форма на договорите и доколкото процесния договор е сключен в тази форма, е произвел прехвърлително действие. Счетено е, че представените по делото доказателства не установяват договаряне на управителя във вреда на дружеството и в противоречие с правомощията му по договора за възлагане на управление, поради което неоснователно е позоваването на недействителността по чл. 40 от ЗЗД.

Въззивното решение е постановено при правилно приложение на материалния закон, обосновани изводи и при липса на допуснати съществени процесуални нарушения.

Неоснователни са твърденията за необоснованост на извода за проведен търг на два етапа, тъй като липсват доказателства – обявление, тръжен протокол и т. н. В хода на делото пред инстанциите по същество не са били наведени доводи, касаещи липса или нарушения на тръжната процедура. Напротив доводите на ищеца, вкл. и във въззивната жалба са били в насока, че начина на продажба – чрез две отделни тръжни процедури, при които се продават различни части от имота – подкрепя твърдението, че управителят е договарял във вреда на дружеството. Преценявайки липсата на спорове относно посочените факти, въззивният съд в съответствие с процесуалните правила и обосновано, ги е приел за установени и е основал на тях правните си изводи.

Неоснователна е тезата на касатора за нищожност на процесния договор, поради противоречие със закона, липса на форма и липса на съгласие. Към момента на сключването му за търговското дружество-праводател на ищеца не е била открита процедура по приватизация и доколкото продадения обект попада в изключението по § 10, ал. 2 от ПЗР на ЗППДОбП отм. /дълготраен материален актив, чиято балансова стойност е под 5 % от общата балансова стойност на дълготрайните материални активи на дружеството към 31.12. на предходната година/, то приложимия ред за продажбата му е по действалата към момента Наредба за търговете от 1992 г. съгласно изричния текст на чл. 1, ал. 3 от същата и то независимо дали предмета на сделката би могъл да съставлява „самостоятелен обект” по смисъла на § 2 от ПЗР на ЗППДОбП отм. В тази хипотеза съгласие на принципала не е необходимо, поради което неотносим е факта, че е дадено разрешение за продажба само на терен от 12 дка. С чл. 16 от посочената наредба е въведена писмена форма на договорите за прехвърляне на вещни права, а следователно процесния договор е сключен в изискуемата от закона форма.

С оглед на приложимата нормативна уредба следва да се приеме, че съдът правилно е изтълкувал и правомощията, предоставени на управителя на търговското дружество с чл. 11 и чл. 13 договора за възлагане на управление – да се разпорежда с дълготрайни активи при условията на чл. 10, ал. 2 от ПЗР на ЗППДОбП, т. е. без съгласието на принципала, ако балансовата им стойност е под 5 % от общата балансова стойност и само с негово разрешение, ако е над 5 %, а съответно неоснователно е твърдението на касатора за неправилно приложение на чл. 20 от ЗЗД.

Неоснователна е и тезата на касатора, че договорът следва да бъде признат за нищожен при условията на чл. 40 от ЗЗД. Дори и да се възприеме тезата му, че представителят на търговското дружество-продавач е действал в негова вреда /тъй като първоначално се продава склада с част от терена, като е уговорено разрочено плащане в период с изключително висока инфлация без да се предвидят защитни клаузи за продавача – валутна клауза или уговорка за компесаторни лихви, а впоследствие е продадена и останалата незастроена част от терена, като по този начин е ограничен кръга от потенциални купувачи и са създадени пречки за постигане на максимална цена/, то по делото липсват каквито и да било данни, че представителят на търговското дружество-купувач е съзнавал и е бил съгласен с твърдените увреждащи действия, а недействителността по чл. 40 от ЗЗД предпоставя споразумение между представителя и третото лице.

В обобщение не са налице релевираните основания за касиране на атакуваното решение и същото следва да бъде оставено в сила, като касаторът възстанови направените от ответното дружество разноски за касационното производство в размер на 4500 лв., представляващи заплатено възнаграждение за процесуално представителство от адвокат И.

По изложените съображения и на основание чл. 218ж от ГПК отм., Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 389 от 26.11.2007 г., постановено по гр. д. № 236 по описа за 2007 г. на Окръжен съд Д., Гражданска колегия в АТАКУВАНАТА му част, с която е оставено в сила решение № 134 от 13.11.2006 г. по гр. д. № 91 от 2001 г. на Районен съд - Г. Т. за отхвърляне на предявения от „Д” А., гр. Д. против „А” О., гр. Т. ревандикационен иск по отношение на недвижим имот, находящ се в гр. Г. и представляващ дворно място с площ от 17000 кв. м., съставляващо имот пл. № 2* по плана на П. зона на гр. Г., ул.”В”, ведно с построеното в това дворно място складово помещение с площ от 952.9 кв. м.

ОСЪЖДА „Д” А., гр. Д., ул.”А” № 6, рег. по ф. д. № 890/2001 г. на Окръжен съд - Д. да заплати на „А” О., гр. Т., ул.Раковска” № 3, рег. по ф. д. № 878/1994 г. на Окръжен съд - Т. разноски за касационното производство в размер на 4500 /четири хиляди и петстотин/ лева.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: