ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 3509

гр. София, 27.12.2024 г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо търговско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. Б.

ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ

А. Н.

разгледа докладваното от съдия Младенов ч. т.д. № 697 по описа за 2024г. и за да се произнесе, съдът взе предвид следното :

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на А. Р. Я., чрез адвокат Д. К., против определение № 89 от 07.02.2024 г. по в. ч.т. д. № 32/2024г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 1475 от 23.10.2023г. по т. д. № 315/2023 г. на Окръжен съд – Варна.

С първоинстанционното определение е прекратено като недопустимо производството по т. д. № 315/2023г. в частта на предявените искове за прогласяване за нищожен на договор за заем от 30.12.2019г., сключен между касатора и „С. К. ООД, за сумата от 50 000 лева главница и 99 761. 08 лева възнаградителна лихва, поради накърняване на добрите нрави, евентуално поради заобикаляне на закона и липса на предмет, както и в частта на евентуалните искове за унищожаване на договора като сключен при измама и заплаха.

Оплакванията на касатора са, че определението е неправилно, тъй като са налице изначални и фундаментални разлики между задължителните разпоредби на закона и начина на тълкуването им. Неправилни са изводите на въззивния съд за еквивалент между силата на присъдено нещо на стабилизираната заповед за изпълнение и съответната недопустимост на последващи искове с които дългът, предмет на стабилизираната заповед, се оспорва. Налице е пряко противоречие на обжалваното определение с Решение на Съда (голям състав) от 17 май 2022 г. (преюдициално запитване от Tribunale di Milano — Италия) — SPV Project 1503 Srl, Dobank SpA/YB (C-693/19), Banco di Desio e della Brianza SpA и др./YX, ZW (C-831/19) - съединени дела C-693/19 и C-831/19.

Касаторът поддържа, че са налице условия за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Формулираните въпроси са:

1) Длъжен ли е съдът да прилага задължителните тълкувателни решения на Върховния касационен съд, когато те противоречат на решения на Съда на Европейския съюз, особено когато решенията на ВКС са с дата, години преди решенията на СЕС?

2) След постановяване на решение на Съда на Европейския съюз, следва ли съдът, която и инстанция да е той, да се съобразява с тези решения и да не постановява актове в тяхно противоречие?

Като основание за допускане на касационно обжалване на определението е посочен и чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Ответникът по частната касационна жалба „С. К. ООД оспорва същата. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК, чрез пълномощника юрисконсулт П. К., са наведени доводи, че определението на Апелативен съд - Варна е правилно.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:

Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, както и не се установява негова вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност, за да бъде определението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 ГПК

За да постанови определението си, въззивният съд е приел за установено, че „С. К. ООД е поискало от Районен съд – Варна издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, ал. 1, т. 3, пр. 1 ГПК за изискуеми задължения на А. Р. Я. за главница, лихви и други разходи, породени от договор за потребителски заем от 30.12.2019г., обезпечен с договорна ипотека. Констатирал е, че заявлението е било уважено единствено относно сумата от 46 703 лева. С оглед качеството „потребител“ на А. Р. Я. и след направена служебна проверка на договора съставът на Районен съд – Варна е намерил договора за недействителен поради неспазени изисквания към съдържанието му. Допълнително са били констатирани нищожни (неравноправни) клаузи. Така потребителят е дължал само чистата стойност на полученото. Въззивният съд е установил още, че не са били налице данни за продължаване на защитата на кредитора по исков ред (чл. 415, ал. 1 ГПК, респективно чл. 422, ал. 1 ГПК), а само предприемане на принудително изпълнение относно сумата, инкорпорирана в издадената заповед за незабавно изпълнение. Изложил е, че са били налице опити за връчване на заповедта за изпълнение, заедно с поканата за доброволно изпълнение, чрез ЧСИ С. К. – Д., като книжата са били предадени на 02.02.2023г. на майката на длъжника А. Р. Я. по реда на чл. 46 ГПК. Отчел е, че в предявената по т. д. № 315/2023г. на Окръжен съд – Варна искова молба от 06.06.2023г. за обявяване за нищожен, евентуално за унищожаване на договор за заем, фактът на връчването на заповедта за незабавно изпълнение и поканата за доброволно изпълнение е бил признат от А. Р. Я.. Начинът на връчване на документите е бил описан в исковата молба единствено като част от действията, с които е бил поддържан психически натиск върху касатора, основание за недействителност на договора. Апелативният съд е установил също, че няма данни за подадено възражение по реда на 414 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение, нито за подадена молба по чл. 423 ГПК за възстановяване на срока за подаване на такова възражение. Поради това са били споделени изводите на първоинстанционния съд за стабилитет на изпълнителното основание, удостоверяващо чистата стойност на сумата на получения потребителски кредит. Навел е доводи, че дори майката на длъжника да не е била надлежно легитимирана да получи книжата, в хипотезата на неправилното възприемане като „домашно лице“, обитател на общо жилище с адресата, то това е следвало да бъде посочено като основание за защита по чл. 423, ал. 1, т. 1 и т. 4 ГПК, дори след срока за възражение по чл. 414 ГПК. Приел е, че пропускането на специалния ред за защита срещу издадена заповед, прави основанието и размера на вземането по нея безспорно, тъй като само чрез възражение може да се осуети стабилитета на изпълнителното основание и да се открие пътя за предявяване на иск по чл. 422 ГПК по общия исков ред. Цитирал е практика на Върховния касационен съд, съгласно която извън иска по чл. 422 ГПК, чието предявяване длъжникът следва да провокира с възражение срещу заповедта, законът не допуска пропуснатата възможност да се реализира с искове по общия исков ред, основани на вече известни на длъжника фактически твърдения. С оглед на гореизложеното, въззивният съд е приел, че е изключено правото на длъжника да оспорва дълг, установен със стабилизирана заповед за изпълнение. Налице е процесуална пречка за упражняване на право на иск от страна на неоспорилия заповедта длъжник, основано на преклудирани факти.

При горните данни, настоящият състав намира следното:

С. Т. решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в обжалваното решение, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Това тълкувателно разрешение е приложимо и в производството по селекция за допускане до касационно обжалване на частните касационни жалби, съобразно нормата на чл. 274, ал. 3 ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на направените в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение, но не е идентичен с тях (чл. 290, ал. 2, във връзка с чл. 293, ал. 2 ГПК). Във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК формулираните от касатора въпроси определят рамките, в които касационната инстанция осъществява селекцията за достъп до касационно обжалване, поради което съобразно правомощията си съдът може само да ги уточни и конкретизира, но не и да допусне касация по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но който не е посочен от касатора, нито самостоятелно да формулира такъв въпрос, вместо него, въз основа на направените в касационната жалба оплаквания.

В случая касаторът бланкетно се е позовал на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като е не е формулирал правен въпрос. Поставените въпроси са във връзка с правилността на обжалваното въззивно определение. Така не е налице нито обща, нито допълнителна предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Дори да се приеме, че допускането на касационно обжалване е обосновано с противоречие на въззивното определение с актове на Съда на европейския съюз (чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК) с оглед извода на въззивния съд за решаващото значение на сроковете по чл. 414 ГПК и чл. 423 ГПК и стабилизирането на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК при оспорване действителността на сключен от потребител договор, в какъвто смисъл да се уточнят и конкретизират въпросите на касатора, такова противоречие липсва.

Няма основание да се приеме, че въззивното определение е постановено в противоречие с принципите за равностойност и ефективност, от значение за защитата на потребителите, утвърдени в практиката на СЕС (посоченото от касатора решение, както и решения на Съда на Европейския съюз по дело С-421/14 (ECLI:EU:С:2017:60), дело С-600/19 (ECLI:EU:С:2022:394)), дело С-724/22 (ECLI:EU:С:2024:182) и др.). Това е, защото съгласно мотивите на въззивния съд издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е била единствено относно чистата стойност на получената от А. Р. Я. сума по договора, при възприемане от заповедния съд, че договорът за заем от 30.12.2019г. е недействителен. Т.е. в заповедното производство А. Р. Я., длъжник, е получил максимална защита като потребител – прогласена е била недействителността на сключения от него договор. Водените по т. д. № 315/2023г. на Окръжен съд - Варна искове за нищожност и унищожаемост на договора от 30.12.2019г., основани на общите разпоредби на ЗЗД, са целели същата правна последица.

Предвид горното, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на определението на Апелативен съд - Варна.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 89 от 07.02.2024 г. по в. ч.т. д. № 32/2024 г. на Апелативен съд – Варна.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ :