РЕШЕНИЕ
№ 668
гр. София, 18.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Блага Иванова
Членове: Мая Цонева
Бонка Янкова
при участието на секретаря Невена П. Ангелова
в присъствието на прокурора С.Г.Милева
като разгледа докладваното от Б. И. К. наказателно дело от общ характер № 20248002201003 по описа за 2024 година Касационното производство е образувано по жалба на частния обвинител и граждански ищец В. М. В., депозирана чрез неговия повереник, срещу нова въвзивна присъда на Окръжен съд, Монтана, № 13 от 10.06.2024 г, по ВНОХД № 92/24.
С въззивния акт е отменена присъда на Районен съд, Монтана, № 13 от 13.03.2024 г, по НОХД № 816/23, в наказателно-осъдителната й част, и в частта относно дължимите разноски, и подсъдимият М. Й. Й. е признат за невиновен, в това, че на 31.12.2017 г в гр. Б. противозаконно е повредил чужда движима вещ, собственост на В. М. В., с което е причинил щета, на стойност 591, 20 лв, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК, е оправдан по обвинението по чл. 216, ал. 1НК, а присъдата е потвърдена в гражданската й част.
С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 31.12.2017 г в гр. Б. противозаконно е повредил чужда движима вещ, собственост на В. М. В., с което е причинил щета, на стойност 591, 20 лв, с оглед на което и на основание чл. 216, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б.“б“ НК, е осъден на „пробация“, включваща мерките „задължителна регистрация по настоящ адрес“, с периодичност два пъти седмично, за срок от шест месеца, и „задължителни периодични срещи с пробационен служител“, за срок от шест месеца, а е отхвърлен гражданския иск, предявен от В. М. В., обезщетение за имуществени вреди, в размер на 591, 20 лв. Със същата присъда, подсъдимият е осъден да заплати сторените по делото разноски.
С жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Излагат се следните съображения: Мотивите на окръжния съд влизат в противоречие с аргументите на същия съд, залегнали в определение от 29.10.2020 г, с което е отменено постановление от 26.05.2020 г на Районна прокуратура, Берковица за прекратяване на наказателното производство.
Самопризнанието на подсъдимия е подкрепено от гласните доказателства, изводими от показанията на свидетелите, пред които подсъдимият е описал механизма на деянието и мотива за извършване на престъплението.
Окръжният съд е констатирал, че на досъдебното производство са допуснати съществени процесуални нарушения, и в същото време, е посочил, че те са несъществени. Окръжният съд е коментирал, че по делото са назначени две СОЕ-зи, което е счел за процесуално нарушение, без да съобрази кое от двете заключения е ползвано от прокурора при изготвяне на обвинителния акт. Не е взето предвид от съда, че защитната теза на подсъдимия, а именно: че по време на деянието е бил извън гр. Б. е опровергана от писменото доказателство, представено от неговия работодател. За първи път във въззивното производство съдът е обсъдил въпроса относно механизма на деянието, без да е наведен довод в тази насока, което е довело до неравнопоставеност на останалите страни в процеса. С жалбата са представени три броя цветни снимки, за които се прави искане да бъдат приети и ползвани при решаване на делото.
С жалбата се прави искане за отмяна на оправдателната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. В съдебно заседание на ВКС жалбоподателят частен обвинител и граждански ищец пледира за уважаване на жалбата.
Защитата изразява становище за неоснователност на жалбата. Подсъдимият моли оправдателната присъда да бъде оставена в сила.
Представителят на ВП счита, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато.
При решаване на наказателно дело съдът обсъжда съвкупността от доказателства и формира вътрешното си убеждение по релевантните факти, като спазва чл. 14 НПК и правилата на формалната логика, и се ръководи от закона. Всеки съдебен състав при решаване на казуса, с който е сезиран, е суверенен да формира вътрешното си убеждение по релевантните факти.
Липсва законова възможност за „пренасяне“ на изразено от определен съдебен състав становище по даден казус към становището на друг съдебен състав, макар и по същия или сроден казус, тъй като това би било в противоречие с правомощията на съда да формира суверенно вътрешното си убеждение. Ето защо, недопустим е довода на защитата, че при произнасянето си по настоящия казус, съставът на О. М. не се е съобразил със становището на друг състав от същия съд, съдържащо се в определение, с което е проверена законосъобразността на постановление за прекратяване на наказателното производство.
На следващо място, неоснователно се сочи, че е допуснато съществено процесуално нарушение от окръжния съд, обсъдил кръг от въпроси, за които не е имал наведени доводи. В тази насока следва да се имат предвид правомощията на въззивната инстанция, уредени в чл. 314, ал. 1 и ал. 2 НПК, за това, че контролният съд е задължен да извърши цялостна проверка на присъдата, като има право служебно да се произнесе и по доводи, които не са релевирани от страните, с което изпълнява и задълженията си на втора „първа инстанция“. На посоченото процесуално основание, съдът може служебно да се произнесе по въпроса дали на досъдебното производство и в производството пред първата инстанция са допуснати процесуални нарушения, да определи кои от тях са съществени, да обсъди всестранно казуса, като изложи съображения относно авторството, относно деянието и неговия механизъм, респективно, относно обстоятелствата, при които е извършено престъплението. Въззивният съд е задължен да анализира доказателствата, като обсъди тяхната процесуална годност, и след като направи такава преценка, да посочи кои доказателства кредитира и по какви съображения, а в случаите на осъдителна присъда, да прецени дали е спазен стандарта на доказване, залегнал в чл. 303, ал. 1 и 2 НПК.
По настоящето дело, въззивният съд е изпълнил в пълнота процесуалните си задължения по чл. 314, ал. 1 и ал. 2 НПК, като се е произнесъл по всички въпроси, касаещи правилното решаване на делото, достигайки до верни изводи по релевантните факти. По делото липсва самопризнание на подсъдимия, дадено по реда и при условията на НПК, а в обясненията на подсъдимия пред първата инстанция се съдържа твърдение, че той не е извършил инкриминираното деяние. Не може да бъде поставен знак за равенство между самопризнание, дадено в обяснения на обвиняемия / подсъдимия /, и негово извънпроцесуално изявление с характер на „признание“, тъй като доказателствено значение на самопризнание в процесуален смисъл има единствено самопризнанието, дадено в процесуалното качество на обвиняем или подсъдим. От друга страна, дори да е налице годно самопризнание, ако не са събрани и други доказателства, които го подкрепят, следва да бъде постановена оправдателна присъда, тъй като осъдителна присъда не може да почива само на самопризнанието на обвиняемия, респективно, подсъдимия / чл. 116, ал. 1 НПК /. Правилно е становището на съда, че показанията на св. Б. служител на МВР, провел „разузнавателна беседа“ с подсъдимия, са негоден доказателствен източник и не могат да бъдат ползвани в подкрепа на обвинителната теза, тъй като, в противен случай, би се стигнало до игнориране на забраната по чл. 118, ал. 2 НПК. Не може да се цени и извънпроцесуалното изявление на подсъдимия, изводимо от показанията на св. Н., установил, че след деянието, М. Й. е поднесъл извинение на пострадалия, с което е „признал“ за стореното. Както вече беше отбелязано, такова изявление, направено не по реда и при условията на НПК, няма доказателствена стойност. Практически, по делото са налице сигурни доказателства само относно факта на извършеното престъпление, но липсват доказателства за неговия автор и за механизма на деянието, откъдето може да бъде направен извод, че деянието е извършено от неизвестен извършител. Верен е изводът на съда, че въпросът за наличието на съществени процесуални нарушения, допуснати на досъдебното производство, губи правното си значение с оглед изхода на делото: отмяна на осъдителна присъда и постановяване на оправдателна такава. Що се отнася до това: дали към момента на деянието подсъдимият се е намирал в населеното място, където е извършено престъплението, или е бил извън гр. Б. при липсата на доказателства за авторство на деянието в негово лице, е безпредметно да бъде обсъждана достоверността на версията, изводима от показанията на св. С., създаваща евентуално „алиби“ на подсъдимия.
Настоящето производство е редовно касационно такова, при което не се събират доказателства. Ето защо, не е допустимо да бъдат приемани и ползвани приложените към жалбата снимки, а същите биха могли да останат само като приложени към материалите на делото.
ВКС намери, че не е допуснато и нарушение и по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Това е така, защото осъдителната присъда е отменена на процесуално основание поради липса на доказателства за авторство на деянието в лицето на подсъдимия. Доколкото съвкупността от доказателства не обвързват подсъдимия с инкриминираното деяние, не е налице хипотезата на допуснато нарушение на материалния закон при постановяване на оправдателна присъда, която би могла да послужи като основание за отмяна на обжалваната присъда и за връщане на делото за ново разглеждане.
По тези съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, РЕШИ:
ОСТАВЯ в СИЛА нова въззивна присъда на Окръжен съд, Монтана, № 13 от 10.06.2024 г, по ВНОХД № 92/24.
Решението не подлежи на обжалване.