О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2975
Гр. София, 15.11. 2024г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, 2 т. о. в закрито заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. С.
ЧЛЕНОВЕ : Г. И. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
като разгледа докладваното от съдия М. К. к. т.д. № 1514 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по две касационни жалби, подадени от страните по делото, срещу въззивното решение №70/26.02.2024г., постановено по в. т.д. №428/2023г. на Апелативен съд – Пловдив.
Първата касационна жалба е подадена от „Булсатком“ ЕООД, чрез процесуалния му представител – адв. Г. К., срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено решение № 349 от 02.12.2022 г. по т. д. №1261/2021 г. по описа на Окръжен съд - С. З. в частта, с която са отхвърлени предявените от „Булсатком“ ЕООД против „Розенфелд и Ко“ АД, искове по чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД за сумите: 335 507,40лв., дължима по споразумение за прихващане от 30.06.2020г., ведно с лихва за забава в размер на 36 533,03лв. за периода от 01.07.2020г. до датата на подаване на исковата молба; за сумата 36 000лв., представляваща дължимо възнаграждение по договор за предоставяне на изключителни права върху аудиовизуални произведения от 16.06.2020г. за периода от 01.01.2020г., ведно с лихва за забава в размер на 2 080лв. за периода от 01.01.2021г. до датата на подаване на исковата молба; за сумата 30 843,75 лв., представляваща дължимо възнаграждение по договор за наем на недвижим имот от 04.01.2016г. за период от 01.01.2020г. до 31.12.2020г., ведно с лихва за забава в размер на 1782 лв. за периода от 01.01.2021г. до датата на подаване на исковата молба; за сумата 2160лв., представляваща възнаграждение по договор за наем на автомобили от 01.07.2017г. за предоставяне услуги в периода юли 2020г. - декември 2020г., ведно с лихва за забава в размер на 124,80лв. за периода от 01.01.2021г.; за сумата 1482 лв., представляващи дължими суми по издадени фактури за гориво, ведно със законната лихва върху всички главници от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, както и част от иска по чл. 55, ал.1 от ЗЗД до размера на сумата от 180 000 лв. - платени без основание, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане, като погасени чрез извършване на прихващане на насрещни ликвидни и изискуеми парични вземания на „Розенфелд и Ко“ АД към „Булсатком“ ЕООД общо в размер на 1 888 951,69 лв., и частично е отменено решението в частта, с която предявеният от „Булсатком“ ЕООД против „Розенфелд и Ко“ АД осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 180 000 лв. до предявения му размер от 216 000 лв. като погасен чрез извършено прихващане, с насрещни вземания на ответника, като искът е отхвърлен като неоснователен.
Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че въззивният съд неправилно и противно на събрания доказателствен материал е приел, че „Розенфелд и Ко“ АД има срещу касатора изискуеми парични вземания в размер на 1 888 951,69 лв., поради което е потвърдил прихващането. Счита, че договорите за разпространение от 2016г. не са били в сила през процесния период, тъй като било уговорено продължаването им само с допълнително писмено споразумение, а такова не било сключвано, а вместо това били издавани и приемани фактури, т. е. били сключени нови договори, при нови условия, считано от 31.05.2018г. Според касатора търговските отношения между страните след горепосочената дата, не били продължение на вече сключените договори, а нови такива. Касаторът изтъква, че тълкувайки допълнителните споразумения, въззивният съд е нарушил чл. 20 ЗЗД, като е игнорирал поведението на страните. При условията на евентуалност поддържа, че дори и да се възприеме противното, договорите са прекратили действието си най-късно на 27.04.2021г., за което се позовава на сключеното допълнително споразумение и в частност п. VI от преамбюла му. Счита, че с поведението си и конклудентните действия, страните са прекратили договорите за разпространение и възнаграждението, уговорено в същите, не е дължимо за процесните месеци май - юли 2021г. Наред с горното поддържа, че въззивният съд не е съобразил, че ответникът не е доказал при пълно и главно доказване предоставянето на услугите за процесния период съобразно правилата за разпространение на доказателствената тежест. Касаторът счита, че съдът неправилно е приел, че за процесния период между страните бил приложим договорът за рекламни услуги от 01.04.2020г., като сочи, че представеният с допълнителната искова молба индивидуален договор е за търговски съобщения, а не рекламни услуги, и нямало връзка между предмета на договора и издадените фактури. Изтъква и, че този договор не съдържал съществен елемент – възнаграждението, като не били приложени тарифни планове или друго, за да бъде установимо. Възразява срещу кредитирането на заключението на съдебно-техническата експертиза от въззивния съд, въз основа на което е направен извод, че ответникът е извършил рекламни услуги, тъй като то се основавало на проверка само при „Розенфелд и Ко“ АД, на база изготвени от него екселски таблици и на едностранните му действия по издаване на фактури на произволно избрани суми. Освен нарушението по чл. 202 от ГПК относно експертното заключение, касаторът сочи и че въззивният съд не е обсъдил доводите му относно злоупотреба с право от „Розенфелд и Ко“ АД, за което излага подробни аргументи, свързани с описаните действия по издаването на фактури, кредитни известия, плащания и подаването на молбата за откриване на производство по несъстоятелност. По изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение и отмяната му.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът „Булсатком“ ЕООД поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, като поставя следните въпроси:
1. „Волята за прекратяване на облигационната връзка може ли да бъде изразена чрез конклудентни действия на страните?“;
2. „При липса на въведена от закона писмена форма за действителност на договор за разпространение на телевизионни програми, възможно ли е страните да изразят волята си за неговото прекратяване с конклудентни действия?“
3. „Обстоятелството, че страните по договор за разпространение на телевизионни програми са спрели да упражняват правата и да изпълняват задълженията си, така както са договорени в договорите и са установили други облигационни правоотношения между тях, следва ли да се тълкува като изразена чрез конклудентни действия воля за прекратяване на договора за разпространение на телевизионни програми?“
4. „Следва ли при тълкуване на договорните взаимоотношения между страните да се вземат предвид други сделки между същите страни, поведението на страните, както и реално извършваните от страните действия по изпълнението на договора?“
5. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и доводи на страните?“
6. „Следва ли съдът да вземе предвид заключението на вещото лице, когато то не е достатъчно обосновано, дори и да не е било оспорено?“
7. „Задължен ли е съдът да мотивира оценката на заключението на съдебната експертиза? Може ли единственият мотив за приемане на експертизата да бъде липса на оспорване на същата?“
Касаторът „Булсатком“ ЕООД поддържа, че произнасянето на въззивния съд по първите три поставени материалноправни въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 474/13.07.2010г. по гр. д. №457/2009г., реш. №433/08.11.2011г. по гр. д.№1137/2010г., реш. №110/29.06.2017г. по гр. д.№3868/2016г.,3 г. о., реш. №39/15.05.2014г. по т. д.№1061/2013г., произнасянето по въпрос №4 е в противоречие с решение №1/24.07.2012г. по гр. д.№777/2010г., реш. №134/25.10.2018г. по гр. д. №3462/2017г., петият въпрос – в противоречие с реш. №11/01.02.2021г. по гр. д.№1745/2020г., реш. №338/27.03.2018г. по гр. д. №706/2017г., реш. № 200/02.01.2018г. по гр. д.№ 350/2017г.; реш. №98/12.07.2017г. по гр. д. №3871/2016г., а по въпроси №6 и №7 – в противоречие с реш.№108/16.05.2011г. по гр. д.№1814/2009г., реш. № 248/16.11.2015г. по гр. д.№1271/2015г.,
Ответникът по тази касационна жалба не е подал писмен отговор и не изразява становище по същата.
Втората касационна жалба с вх.№3350/18.04.2024г. е подадена от ответника по исковете - „Розенфелд и Ко“ АД, срещу въззивното решение в частта му, с която е уважен иска по чл. 55, ал.1 от ЗЗД. Касаторът поддържа, че макар да имало два варианта на допълнителното споразумение, единият - подписан от негова страна, а другият от „Булсатком“ ЕООД, въззивният съд неправилно е приел, че поради съвпадение на клаузите на чл. 2.1 и чл. 2.2, има постигнато споразумение и е изменен размера на уговореното възнаграждение. Касаторът счита, че този извод е в нарушение на чл. 20 ЗЗД, тъй като волята на страните е тълкувана неправилно, и действителната им воля била действието на това допълнително споразумение да е обвързано със сключването на нов двугодишен договор, за което се позовава на клаузите от същото. Включването на клаузи, с които „Розенфелд и Ко“ АД не е било съгласно, е довело до оттеглянето му от преговорния процес, което според жалбоподателя е видно от разменената и описана кореспонденция. Сочи, че до противния неправилен извод, въззивният съд е достигнал и поради необсъждане на всички събрани по делото доказателства и релевирани защитни доводи. С оглед горното претендира допускане до касационно обжалване на решението в обжалваната му част по изложените доводи.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът „Розенфелд и Ко“ АД поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, като поставя следните въпроси:
1. „Следва ли съдът да подложи на тълкуване уговорка в договора, която макар и ясна от външна страна, е предмет на спор между страните? Следва ли да се тълкува същата, заедно и във връзка с останалите уговорки в договора, в смисъла, който произтича от целия договор и с оглед целта на сключването му, и следва ли да отчете и съпостави свързаните със спорната уговорка факти, като изследва обстоятелствата по постигане на съгласието и поведението на страните преди и след сключването на договора?“
2. „Задължен ли е въззивният съд, като втора по ред инстанция по съществото на спора, да обсъди всички своевременно въведени от страните доводи и защитни твърдения, относими към релевираните по делото факти, както и всички събрани в първоинстанционното и второинстанционното производство доказателства във връзка с тях?“
Ответникът по тази касационна жалба – „Булсатком“ ЕООД оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 02.07.2024г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. К..
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:
Съдът намира, че касационните жалби са подадени от легитимирани страни, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че доколкото първоинстанционният съд е счел исковите претенции на „Булсатком“ ЕООД за доказани, но ги е отхвърлил поради уважено възражение за прихващане, няма спор относно дължимостта на сумите, изключая претендираната по иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Съдът е приел, че е безспорно, че ответникът има парични задължения към ищеца, както следва: задължение в размер на 335 507,40 лв. по споразумение за прихващане от 30.06.2020г.; задължение от 36 000 лв., представляващо дължимо възнаграждение по договор за предоставяне на неизключителни права върху аудио-визуални произведения от 16.06.2020 г. и изброените фактури, ведно с лихва за забава, друго задължение от 30 843,75 лв., представляващо дължимо възнаграждение по договор за наем на недвижим имот от 04.01.2016 г. за наемния период от 01.01.2020 г. до 31.12.2020 г., вземане за сумата от 2 160 лв., представляваща възнаграждение по договор за наем на автомобили от 01.07.2017 г. за предоставени услуги в периода юли 2020 г. - декември 2020 г., ведно с лихва за забава върху тази главница, както и за сумата от 1482,08 лв., представляваща дължими от „Розенфелд“ суми по издадени от „Булсатком“ фактури за гориво, описани в т. 5 от исковата молба. Въззивният съд е счел, че извън заявеното възражение за прихващане, в първоинстанционното производство ответникът е оспорил по основание само иска за заплащане на лихва за забава в размер на 36 533,03 лв. върху главницата от 335 507,40 лв. /позовавайки се на ненастъпила изискуемост на тази главница/ и иска за заплащане на главница в размер на 216 000 лв., претендирана като подлежаща на възстановяване сума, платена без правно основание от ищеца на ответника.
Въззивният съд е приел, че е спорен въпросът за дължимостта на суми по заявеното от ответника възражение за прихващане в общ размер от 2 357 687 лв. /с ДДС/, която сума представлява сбор от парични задължения на “Булсатком”ЕООД, за които са издадени от “Розенфелд и Ко” АД общо 11 броя фактури и 5 броя дебитни известия, които са за възнаграждения за разпространение на телевизионни програми за месеците май, юни и юли 2021 г. Въззивният съд е приел, че не се спори, че е сключен договор за разпространение на телевизионните програми ТВ+ и Еф+, на 01.01.2016 г. между “Розенфелд и Ко” АД в качеството му на дистрибутор и “Булсатком” ЕАД, в качеството му на оператор, като “Булсатком” ЕООД е универсален правоприемник на “Булсатком” ЕАД. Счел е, също така, че е сключен предварителен договор за разпространение на телевизионната програма с наименование “Спорт+”, на 01.02.2016 г. между същите страни, и още три предварителни договора от 28.04.2016г., сключени между същите страни, за разпространение съответно на телевизионните програми “Cinema+”,”Comedy+” и “Action+”. Съдът е приел, че съгласно последващо споразумение от 01.02.2018 г. изрично е декларирано от страните, че сключените между тях предварителни договори, описани по-горе, са трансформирани в окончателни, като по силата на същите е уговорено предоставяне от „Розенфелд“ на „Булсатком“ на неизключителното право за разпространение на съответната телевизионна програма. Въззивният съд е приел, че със споразумението /договор/ от 01.02.2018 г. страните по договорите от 2016г. са се споразумели за промяна на някои от условията, предвидени в тях, като е постигнато съгласие за срока на действие на споразумението от 01.02.2018 г. до 31.05.2018 г. „Булсатком“ да заплаща на „Розенфелд“ фиксирано месечно възнаграждение за предоставеното му право да разпространява програмите ТВ+,Еф+,Спорт+,Action+,Cinema+ и Comedy+ в размер на 500 000 лв. с ДДС, в срок до 30 дни, считано от датата на получаване на съответната фактура. АС –Пловдив е приел, че договорите за разпространение на телевизионни програми от 2016 г. не са прекратени на 31.05.2018г., когато е изтекъл срока на действие на допълнителното споразумение, а е изтекъл само срокът на уговорена промяна на възнаграждението, като е счел, че клаузата на т. 1.3. представлява само обещание на страните в бъдеще са сключат ново споразумение за преуреждане на условията по договорите от 2016 г., но тя няма такова съдържание, което да води до извода за изрично и недвусмислено изразена воля на страните за прекратяване действието на вече сключените през 2016г. договори. Апелативният съд е приел, че договорите от 2016 г. не могат да се считат за прекратени и със спорното между страните допълнително споразумение от 27.04.2021г., което има два варианта, единият от които е подписан само от “Розенфелд и Ко”АД, а другият - само от “Булсатком”ЕАД, и има различия в текста на двата варианта. Въззивният съд е счел, че по тези клаузи, по които има съвпадение в текста, има постигнато споразумение, независимо, че са подписани два варианта поотделно. АС - Пловдив е приел, че и в двата варианта има съвпадение относно предвидения срок на действие на споразумението - от 01.08.2020г. до 30.04.2021 г., поради което следва да се приеме, че е постигнато съгласие между страните споразумението да действа до 30.04.2021 г. С оглед горното съдът е заключил, че договорите от 2016г. са били действащи за периода май, юни и юли 2021 г. във вида, в който първоначално са подписани, с изключение на договора от 01.01.2016 г., към който е подписан анекс от 03.01.2018 г.
Въззивният съд е приел, че представеното писмо с изх.№160 от 30.06.2021 г., отправено от “Булсатком”ЕАД до “Розенфелд и Ко”АД, в което се съдържа изявлението на първото дружество това писмо да се счита за едномесечно предизвестие за прекратяване на договорите за разпространение на програмите ТВ+,Еф+,Спорт+,Comedy+, Cinema+ и Action+, считано от 01.08.2021 г., не е довело до прекратяването им на тази дата, тъй като в договорите липсва уговорка за едномесечно предизвестие, а същото се явява писмено уведомление на “Булсатком”ЕАД по смисъла на чл.14, ал.2, респ. чл.3, ал.2 от договорите, пораждащо действието си след изтичане на срока на договорите, мълчаливо подновявани в периода 2016-2021 г. С оглед горното е приел, че е дължимо за месеците май, юни и юли 2021 г. възнаграждение за разпространение на ТВ програми в размера, който е първоначално уговорен във всеки от договорите, а именно - 156 000 лв. гарантиран минимум /с включен ДДС/ по договора от 01.02.2016 г. и по 30 000 лв., гарантиран минимум /без включен ДДС/ по всеки от трите договора, сключени на 28.04.2016 г. или общият размер на дължимото за всеки от посочените три месеца възнаграждение по петте договора за разпространение на телевизионни програми от 2016 г. се равнява на сумата от по 764 001,20 лв.
Въззивният съд, кредитирайки заключението на съдебно-икономическата експертиза, изготвено от вещото лице Г., е счел, че на дата 27.07.2021 г. е изплатена пълната стойност от 300 000 лв. по фактура №[ЕГН]/01.06.2021 г., като самият ответник не претендира тази сума със заявеното от него възражение за прихващане. Посочил е и че ищецът “Булсатком” ЕООД е извършил частично плащане и по фактура №[ЕГН]/01.07.2021 г., също издадена за сумата от 300 000 лв., което плащане е в размер на 193 010 лв. на датата 26.07.2021 г. и е дължим неплатеният остатък по тази фактура. Отчел е, че няма плащания по двете дебитни известия. Възприемайки експертното заключение, съдът е посочил, че не се установява ищецът да е извършил каквото и да е плащане по фактура №[ЕГН]/02.08.2021 г., издадена за сумата от 748 001,60 лв. с ДДС, нито пък по дебитното известие към тази фактура №[ЕГН]/02.08.2021 г., с което данъчната основа на фактурата е увеличена със сумата от 16 000 лв. С оглед горното, апелативният съд е приел, че ответникът има ликвидни и изискуеми парични вземания към ищеца в общ размер от 1 798 951,60 лв. за неплатени му възнаграждения за м. май, юни и юли 2021 г. по процесните пет договора за разпространение на телевизионни програми. За сумата по фактура № [ЕГН]/01.12.2020г., съдът е приел, че е погасена изцяло чрез извършени плащания на дати - 17.12.2020 г.,22.12.2020 г. и 05.01.2021 г. и заявеното по нея възражение за прихващане в размер на 341 683 лв. е неоснователно.
Въззивният съд е приел, че фактурите от 29.01.2021 г., 26.02.2021 г. и 31.03.2021 г. за възнаграждението за рекламните услуги за м. януари, февруари и март 2021 г. , всяка една на стойност от 36 000 лв., са издадени въз основа на сключения на 01.04.2020 г. договор, наименован “индивидуален договор за предоставяне на програмно време на рекламодател за излъчване на търговски съобщения“, съпоставяйки уговорения предмет на договора с основанието на фактурираното парично задължение по посочените фактури “реклама по договор” и отчитайки липсата на твърдения от страните за процесния период помежду им да е имало сключен друг договор на рекламни услуги. Приел е, че договорът е бил действащ в процесния период, като сключен съгласно чл. 5 от същия за 24 месеца и при липса на доказателства за предсрочното му прекратяване. По отношение на изпълнението по този договор е кредитирал съдебно-техническата експертиза, чието заключение е изготвено от вещото лице Р. Х. В., като е възприел, че през горните периоди ответникът е излъчвал в три от каналите си /канал TV+,канал F+ и канал Sport+/ рекламни търговски съобщения, промотиращи марката Булсатком. По размерът на възнаграждението, въззивният съд е приел, че със споразумението от 27.04.2021г. страните по него са постигнали договореност с ретроактивно действие - за времето от 01.01.2021 г. до 30.04.2021 г. - Булсатком да заплаща на Розенфелд възнаграждение за реализиране на търговски съобщения /реклами, рекламни спотове и др., промотиращи дейността на Булсатком/, в размер от по 20 000 лв. на месец, без включен ДДС, както гласи точка 2.2.,б.”б” от споразумението, идентична като съдържание и в двете налични версии на споразумението. Апелативният съд е приел, че общият размер на дължимото възнаграждение за реклама за м. януари - м. април 2021 г. се равнява на сумата от 96 000 лв. с ДДС. Счел е, че на 16.07.2021 г. по банков път са били извършени плащания по фактурите с №№[ЕГН] и [ЕГН] в размер от по 24 000 лв. по всяка фактура и е погасено изцяло дължимото възнаграждение за реклама за месеците февруари и март 2021 г., като са платени и 6000 лв. по фактура №[ЕГН]/29.04.2021 г., отнасяща се за възнаграждението за реклама за м. април 2021 г., при което е налице остатъчно парично задължение за посочения месец в размер на 18 000 лв. С оглед изложеното, въззивният съд е счел, че ищецът има непогасени парични задължения по договора за реклама от 01.04.2020 г. за месеците януари и април 2021 г. в общ размер от 42 000 лв.
Относно възнагражденията за реклама по договор за месеците май, юни и юли 2021 г., апелативният съд е приел, че допълнителното споразумение няма действие и е дължима уговорената по договора сума, като в чл. 2, ал. 1 от договора е посочено, че сумите на дължимите от рекламодателя възнаграждения се определят в подписаните от страните медийни планове, съобразно действащата Тарифа на Телевизията за излъчване на търговски съобщения в телевизионните й програми, като техните окончателно дължими размери се конкретизират в съответните месечни фактури за предоставените рекламни услуги. Счел е, че от заключението на експертизата се установява, че въпросната фактура и дебитни известия не са осчетоводени от ищеца в неговото счетоводство, както е констатирало вещото лице М. Г., поради което не е налице приемане на фактурираната сума и ответникът не е установил надлежно какъв е дължимият размер на възнаграждението. С оглед недоказания размер, е приел, че се дължи само сумата от 24 000 лв. за тези месеци и като краен извод, че е основателно извършването на прихващане с сумите от 42 000 лв. и 48 000 лв., т. е. възражението е основателно общо до размер от 90 000 лв., който следва да бъде прибавен към установената сума от 1 798 951,60 лв. за неплатени възнаграждения по петте договора за разпространение на телевизионни програми.
По заявеното от ответника с възражението му за прихващане вземане по фактура №[ЕГН] от 31.05.2021 г. в размер на 13 500 лв. като “неустойка за забава за плащане по ф.[ЕГН]/01.02.2021 г. и ф.[ЕГН]/01.03.2021 г., въззивният съд е приел за недоказана ликвидността и изискуемостта му. Като заключение въззивният съд е приел, че заявеното от ответника възражение за прихващане е основателно до размера от 1 888 951,69 лв.
По насрещната въззивна жалба относно иска по чл. 55, ал.1 от ЗЗД, АС – Пловдив е приел, че спорът касае въпросното допълнително споразумение, като е установено по делото, че на 12.05.2021 г. ответното дружество е изпратило на електронна поща на „Булсатком“, подписано от негова страна допълнително споразумение с дата 27.04.2021 г., както и че на 17.05.2021 г. „Булсатком“ е върнал по електронната поща на ответника “Розенфелд и Ко”АД подписан само от негова страна документ, също наименован “допълнително споразумение“ и също така носещ датата 27.04.2021 г., но съдържащ някои различия в съдържанието в сравнение с изпратения и подписан от „Розенфелд и Ко“ АД документ. При извършеното сравнение на текста на двата документа, въззивният съд е констатирал пълно съвпадение в текстовото съдържание на клаузите на чл.2.1. и чл.2.2. от двата варианта на споразумението, като според клаузата на чл.2.1. - от 01.08.2020 г. до 31.12.2020 г. „Булсатком“ заплаща на „Розенфелд и Ко“ фиксирано месечно възнаграждение за предоставеното му право да разпространява ТВ програмите ТВ+, Еф+, Спорт+, Action+, Cinema+ и Comedy+ , в размер както следва: а/ 270 000 лв. без включен ДДС по договорите за разпространение на ТВ програми и б/ 30 000 лв. без включен ДДС,за реализиране/излъчване на търговски съобщения /реклами, рекламни слотове и др., промотиращи дейността на Булсатком/. Въззивният съд е възприел, че според клаузата на чл.2.2. страните са се споразумели, че считано от 01.01.2021 г. до 30.04.2021г. „Булсатком“ заплаща на „Розенфелд и Ко“ за предоставеното му право да разпространява ТВ програмите, фиксирано месечно възнаграждение в размер на 250 000 лв. без включен ДДС по договорите за разпространение на ТВ програми и 20 000 лв., без включен ДДС, за реализиране на търговски съобщения. Въззивният съд е приел, че волята на страните по изменение на определени условия на сключените договори съвпада и щом като самото изменение е извършено в предвидената в договорите писмена форма, то съгласие е налице и споразумението е осъществено, а относно точките от двата варианта на споразумението, където има разминаване в съдържанието, за тях следва да се счете, че страните не са постигнали съгласие, но това не елиминира наличието на съгласие по тези от точките, по които насрещните волеизявления съвпадат. Предвид горното апелативният съд е счел, че за сочения период - месеците януари, февруари и март 2021 г., дължимото от праводателя на ищеца “Булсатком” ЕАД, а след осъщественото правоприемство - дължимото и от самия ищец месечно възнаграждение за предоставеното право на разпространение на горните ТВ програми /по петте сключени през 2016 г. договори/ е било в размер на 250 000 лв., без ДДС, и на 300 000 лв. с ДДС, а дължимото през същия период възнаграждение за реклама е било в размер на 20 000 лв. без ДДС и съответно - 24 000 лв. с ДДС. Въззивният съд е приел, че за възнаграждението за реклама за месеците януари, февруари и март 2021 г. ответникът е издал фактурите с №№[ЕГН]/29.01.2021 г., [ЕГН]/26.02.2021 г. и [ЕГН]/31.03.2021 г., всяка една на стойност от 36 000 лв., като по първата фактура не се установява да е извършено плащане, а по другите две фактури са заплатени сумите от 24 000 лв., т. е. платено е това, което се и дължи за тези месеци, при съобразяване на допълнителното споразумение от 27.04.2021 г., т. е. не е доказано да има надплатени, респ. платени без основание суми за реклама за периода м. януари - м. март 2021 г. Относно месечните възнаграждения за право на разпространение на ТВ програми, отнасящи се за периода януари - март 2021 г., АС – Пловдив е приел, че ответникът не оспорва, че ищецът му е платил по 360 000 лв. на месец, но дължимото за същите месеци възнаграждение е било в размер на 300 000 лв. на месец с включен ДДС, поради действието на допълнителното споразумение, или за посочения период ищецът е надплатил на ответника общата сума от 180 000 лв., която подлежи на връщане. Предвид горното, доколкото окръжният съд е приел иска за основателен за пълния размер от 216 000 лв., а той не е, въззивният е отменил първоинстанционното решение в частта, с която иска по чл.55,ал.1,предл. първо от ЗЗД е отхвърлен поради извършено съдебно прихващане, за разликата над сумата от 180 000 лв. до предявения му размер от 216 000 лв., като вместо това за тази разлика искът е отхвърлен като неоснователен.
Настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК по следните съображения:
С решение № 300/05.09.2023г. по т. д.№234/2022г. на Окръжен съд – С. З. обявено в ТР под №20230905172412, ответникът „Розенфелд и Ко“ АД е обявен в неплатежоспособност с начална дата – 21.08.2021г., открито е производство по несъстоятелност, наложен е запор върху цялото му движимо имущество и вземания, назначен е временен синдик Р. А.. Видно от акта и датата на обявяването му в ТР, това е настъпило преди разглеждане на делото в открито съдебно заседание от въззивния съд, който е провел съдебно заседание на 18.10.2023г. и преди даване ход на устните състезания пред въззивната инстанция. Видно от справка по публичния ТР до момента няма обявено определение на съда по несъстоятелност по чл. 692 от ТЗ за одобряване на списъците на приети и неприети вземания.
Настоящият съдебен състав споделя дадените с постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 195 от 26.11.2010 г. по т. дело № 199/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 10 от 09.02.2018 г. по т. д. № 1022/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о. разрешения, според които независимо от непредставянето на доказателства, установяващи настъпване на предвидения в чл. 637, ал. 1 ТЗ факт, в изпълнение на задълженията си по чл. 23, ал. 6 /предишна, ал. 4/ ЗТРРЮЛНЦ, въззивният съд следва да извърши служебна проверка в Търговския регистър дали не е настъпило спиране на делото по силата на закона. При констатиране на такъв факт, съдът трябва да преустанови временно процесуалните действия, насочени към разглеждане и решаване на делото по същество, съответно да съобрази процесуалните си действия с оглед откритото производство по несъстоятелност. Налице е и практика на ВКС, обективирана в реш.№194/04.10.2018г. по т. д. №598/2017г., 2 т. о., че откриването на производството по несъстоятелност следва да бъде съобразено от въззивния съд, като независимо от наличието на изключенията по чл. 637 от ТЗ, задължителното участие на синдика в продължаващото производство следва от съвкупното тълкуване на разпоредбите на чл. 658, ал. 1 т. 7 ТЗ, чл. 637, ал. 3 и 4 ТЗ и чл. 691 ТЗ и необходимостта от постигане на процесуална икономия чрез неоспоримост на съдебно установеното вземане в производството по несъстоятелност.
С оглед горното настоящият съдебен състав намира, че е налице основание за допускане до касационно обжалване на процесното решение на основание чл. 280, ал.2, предл.2 от ГПК за проверка на вероятната му недопустимост с оглед гореизложените съображения.
С оглед горното на касаторите следва да бъде указано да заплатят държавна такса, съгласно чл. 18, ал.2, т.2 от ТДТССГПК, в едноседмичен срок със съответните последици.
След евентуално внасяне на държавната такса, делото следва да бъде докладвано за насрочване в открито съдебно заседание.
Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №70/26.02.2024г., постановено по в. т.д. №428/2023г. на Апелативен съд – Пловдив.
УКАЗВА на касатора „БУЛСАТКОМ“ ЕООД,[ЕИК], и му предоставя възможност в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в горепосочената й част в размер на сумата от 13 250,27 лв. / тринадесет хиляди двеста и петдесет лева и двадесет и осем стотинки/ съгласно чл. 18, ал.2 т.2 от ТДТССГПК.
УКАЗВА на касатора „РОЗЕНФЕЛД И КО“ АД, ЕИК[ЕИК], и му предоставя възможност в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в горепосочената й част в размер на сумата от 720 лв. / седемстотин и двадесет лева/ съгласно чл. 18, ал.2 т.2 от ТДТССГПК.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса съгласно указанията, делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване на делото в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.