Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Акация ДПЖМ“ ООД срещу решение на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо решение на Старозагорски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените срещу длъжника „ПСК Т. С. И – С. З“ АД (н) и кредитора „Б. П. Б“ АД искове по чл. 694 ТЗ за установяване на несъществуването на произтичащи от договор за банков кредит вземания на ответника-кредитор, предявени в откритото срещу ответника-длъжник производство по несъстоятелност, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Ответникът „Б. П. Б“ АД оспорва жалбата. Ответникът-длъжник и неговият синдик не изразяват становище.

Допускането на касационно обжалване се обосновава с произнасяне на въззивния съд в противоречие с посочена практика на ВКС по въпроса длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства и да изложи мотиви по всички доводи на страните.

Значението на въпроса се обосновава с твърдението, че във връзка с предявеното от ищеца възражение за липса на усвояване на процесния кредит въззивният съд не е обсъдил установената със заключенията на графологичните експертизи неистинност на едно от нарежданията за отпускате на средства, както и възраженията, че други нареждания са били направени не от самия кредитополучател, а от трети лица. Твърди се също, че въззивният съд не е изложил и съображения по довода на жалбоподателя относно липсата на обявяване на изискуемостта на процесния кредит. Така поставеният въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не кореспондира на мотивите на въззивния съд. В обжалваното решение съдът, макар и лаконично и посредством препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, е възприел извода, че е е доказано предоставянето на средствата по процесния кредит от страна на банката, като е приел, че за самото усвояване е без значение наличието на разходооправдателни документи. Изложеното от жалбоподателя по същността си представлява подробно развити оплаквания за неправилност на въззивното решение по същество, които обаче не са предмет на разглеждане в настоящата фаза на касационното производство.

Поддържа се на второ място и произнасяне на въззивния съд по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно доказано ли се явява вземане по договор за банков кредит при което постъпилите плащания по кредита от кредитополучателите и от третите задължени лица не се отнасят за неговото погасяване, а към други техни задължения. Въпросът се поставя във връзка с доводите на жалбоподателя, че е установено от заключението на допуснатата от въззивния съд счетоводна експертиза, че от общите постъпления по процесния договор в размер на над 10000000 лв. са извършвани разплащания, различни от обслужване на кредитните задължения.

Така поставеният въпрос също не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото така формулиран, въпросът доказано ли е вземане е твърде общ, не отговаря на изискването за конкретност съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. и освен това е обусловен от конкретните факти по съответното дело, т. е. не представлява правен въпрос. Следва също да се отбележи, че според дадената от жалбоподателя формулировка въпросът съдържа в себе си и отговора, доколкото предпоставя плащанията да са извършени за погасяване на вземанията по кредита, което противоречи на отнасянето на плащанията за погашение на вземания, различни от тези по договора за кредит.

Независимо от това по този въпрос не се обосновава от страна на жалбоподателя и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция, нито във връзка с това се обосновава да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването или осъвременяването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване.

Що се отнася до поддържаната теза за очевидна неправилност на въззивното решение във връзка със същия въпрос като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, следва да се отбележи, че такава не е налице.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния.

Като второ основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставя и въпросът следва ли в производство по иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ кредиторът по оспореното вземане да установи изпълнението на задължението за обявяване на изискуемостта на вземането спрямо длъжниците и има ли значение този факт за съществуването му.

И по този въпрос не е обосновано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не са изложени аргументи да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, или да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, нито да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването или осъвременяването на съдебна практика.

Накрая, поставя се и въпросът по какъв начин се разпределя доказателствената тежест по иск по чл. 694, ал. 3 ТЗ и какъв е порокът на съдебно решение, постановено при неправилно разпределение на доказателствената тежест – недопустимо или неправилно. Поддържа се, че по този въпрос решението противоречи на установената практика на ВКС, без такава да е посочена конкретно.

Не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото и този въпрос не отговаря на изискването за конкретност. Същият е поставен общотеоретично и без да отчита, че понятието „разпределение на доказателствената тежест по иск“ е правно невъзможно – доказателствената тежест е задължение за доказване на отделни факти и във всяко производство както ищецът, така и ответникът, носят тежестта да докажат благоприятните за себе си факти, поради което доказателствена тежест за доказването на иск изобщо не съществува.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК и с оглед направеното искане жалбоподателят дължи на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 31/23.01.2019 г. по т. д. № 147/2018 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.

Осъжда „Акация ДПЖМ“ ООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], обл. Сливен, ул. „П. Е“ № 32, да заплати на „Б. П. Б“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], ул. „Околовръстен път“ № 260, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: