О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 201

София, 12.04.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Марков

ЧЛЕНОВЕ: Ирина Петрова

Д. Д.

при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Е. М. т. д. № 740 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба с вх. № 263664/22.ХІІ.2020 г. на адвоката от САК С. Е. Б., осъществяващ функцията на постоянен синдик на пловдивското „С. И. ЕООД (в несъстоятелност), ЕИК[ЕИК], подадена против решение № 260056 на Пловдивския апелативен съд, ГК, ІІІ-и с-в, от 29.Х.2020 г., постановено по т. д. № 318/2019 г., с което – като процесуално недопустимо – е било обезсилено първоинстанционното решение № 96/21.ІІ.2019 г. на ОС-Пловдив по т. д. № 264/2016 г.: за отхвърляне на предявените от учреденото в Р. П. на 19.ІІІ.2010 г. „Т. У. Корп“ и при участието на настоящия касатор Б. /като съищец/ искове срещу „Първа инвестиционна банка“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ и несъстоятелния длъжник, чийто предмет е било признаването за относително недействителни по отношение на чуждестранния търговец сключените на 22.ІІ.2012 г. в нотариална форма два договора за учредяване на договорни ипотеки върху 1/2 ид. част от УПИ ІІІ-1045 от кв. 32 по плана на [населено място], местност „Витоша - ВЕЦ „С.“, както и върху 1/2 ид. част от построената в този терен с пространство от 1 026 кв. м. жилищна сграда от етаж и полуетаж с обща застроена площ от 90 кв. м. и за прекратяване на исковото производство. Това решение на първостепенния съд е било обезсилено и в имащата характера на определение негова част, с която „С. И. ЕООД (в несъстоятелност) е било осъдено да заплати „в полза на Държавата, по бюджета на съдебната власт, Бюджетна сметка на ВСС“, държавна такса в размер на 2 070.58 лв.

Оплакванията на касатора постоянен синдик на „С. И. ЕООД (н.) са както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното въззивно решение: предвид неговата необоснованост и незаконосъобразност. Поради това Б. претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който двата кумулативно съединени иска с правно основание по чл. 135 ЗЗД, във вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ, да бъдели уважени.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба синдикът неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърденията си за вероятна недопустимост и за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение (основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК за директен достъп до касационно обжалване), още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт, преграждащ по-нататъшното развитие на делото, Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение № 948/15.ХІІ.2016 г. на състав на І-во т. о. по т. д. № 3634/2015 г., по процесуалноправен въпрос, явяващ се и такъв, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: „Има ли синдикът или кредитор на дружество в несъстоятелност правен интерес да води иск по чл. 647, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 4 ТЗ и чл. 135 ЗЗД за обявяването за недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на договори за учредяване на ипотеки в случай, че обезпеченото с ипотеките вземане е погасено или не е предявено в производството по несъстоятелност?“

Ответното по касация „Трансатлантик уърлд корп“, дружество учредено в Р. П. на 19.ІІІ.2010 г., което е инициирало прекратеното производство по двата кумулативно съединени отменителни иска, не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията на синдика Б. за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение.

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Първа инвестиционна банка“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ писмено е възразила чрез свой юрисконсулт /Хр.П./ както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията на синдика Б. за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 450 лв. (четиристотин и петдесет лева).

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на постоянния синдик на „С. И. ЕООД (в н.), ЕИК[ЕИК], а именно С. Е. Б., ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:

1. По твърдението на синдика настоящ касатор за вероятна недопустимост на атакуваното въззивно решение, чиято отменяване (не и обезсилване) той претендира:

Обезсилването - като процесуално недопустимо, на първоинстанционното решение и прекратяването на производството, заведено по иска с правно основание по чл. 135 ЗЗД, във вр. (чл. 649, ал. 1 ТЗ, само по себе си не е, на свой ред, процесуално недопустим съдебен акт. Това разбиране пряко следва от правомощието на въззивния съд по чл. 270, ал. 3, изр. 1-во ГПК. Оплакването на касатора Б., действащ като постоянен синдик на пловдивското „С. И. ЕООД (н.), за наличието на евентуален порок на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК е въведено от него бланкетно. Поради това не може да се констатира вероятност, вкл. и по реда на служебната проверка, осъществявана от ВКС, същото въззивно решение, да е процесуално недопустимо.

2. Относно липсата на селективните критерии по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК /при релевирания от касатора единствен процесуалноправен въпрос/:

При обезсилване на решението на първостепенния съд и прекратяване на производството по двата отменителни иска с правно основание по чл. 135 ЗЗД, във вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ, въззивната инстанция е могла да констатира, вкл. и след служебна справка в търговския регистър, че вземанията на ответната „ПИБ“ АД (Fibank), които са били обезпечени с процесните две договорни ипотеки, не са били надлежно предявени в производството по несъстоятелност на пловдивското „С. И. ЕООД, а след като това обстоятелство a priori изключва възможността тези две сделки да бъдат приети за увреждащи масата на несъстоятелността, решаващият правен извод на Пловдивския апелативен съд е бил за липса на правен интерес от воденето на тези два конститутивни иска. Аргументацията за това в мотивите към атакуваното въззивно решение е била, че доколкото вземанията, произтичащи от двата договора за банков кредит /№ 006 LD-S-000083 от 29.12.2011 г. и № 006 LD-S 000085 от 27.01.2012 г./ не са предявени в производството по несъстоятелност на „С. И. ЕООД, то дори и при уважаване на предявения от чуждестранния /панамския/ търговец иск по чл. 135 ЗЗД, във вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ, това не би се отразило на разпределението на масата на несъстоятелността.

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че формулираният от синдика настоящ касатор единствен, т. нар. „процесуалноправен“ въпрос, се отнася изцяло до правилността на атакуваното решение на Пловдивския апелативен съд. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно са явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от синдика настоящ касатор две допълнителни предпоставки за това – в случая тези по т. 1 и по т. 3 на същия законов текст. Единствено за пълнота ще следва да се изтъкнат две съществени положения:

~ Определенията по чл. 288 ГПК не представляват практика на ВКС, в какъвто смисъл са разясненията по т. 2 на горецитираното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС за касационното производство;

~ Допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване /стига да е налице главното основание за това/ са установени от законодателя алтернативно, поради което ако реално е налице противоречие между атакуваното въззивно решение и практиката на ВКС по конкретен въпрос /бил той материално - или процесуалноправен/, който е бил релевантен за изхода на съответното дело, същият правен въпрос не би бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: предвид вече създадената съдебна практика по разрешаването му и щом като не се поддържа последната да е резултат от неточно тълкуване.

3. По твърдението на синдика настоящ касатор за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение:

В заключение, атакуваното от синдика Б. въззивно решение не е и очевидно неправилно, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (относимите към разрешаване на спора по двата отменителни иска разпоредби в ЗЗД и в ТЗ да са били приложени в техния обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (Пловдивският апелативен съд да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма).

При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от юрисконсулта на ответната по касация „Първа инвестиционна банка“ АД-София искане за това, синдикът настоящ касатор С. Е. Б. от САК ще следва да бъде осъден – на основание чл. 81, във вр. чл. 78, алинеи 3 и 8 ГПК – да заплати на тази кредитна институция юрисконсултско възнаграждение от 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), чийто размер е определен в съответствие с правилата на чл. 37 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ, приета с ПМС № 4/2006 г. (обн., ДВ, бр. 5 от 17.І.2006 г., изм. и доп.).

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260056 на Пловдивския апелативен съд, ГК, ІІІ-и с-в, от 29.Х.2020 г., постановено по т. д. № 318/2019 г.

О С Ъ Ж Д А касатора С. Е. Б. - адвокат от САК с личен номер [ЕГН], осъществяващ функцията на постоянен синдик на пловдивското „С. И. ЕООД (в несъстоятелност), ЕИК[ЕИК], НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81, във вр. ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 3 и 5 ГПК, да заплати на ответната по касация „Първа инвестиционна банка“ АД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1

2