О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5019

София, 05.11. 2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди и двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 1150 по описа за 2024 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б. чрез Р.И. – прокурор при Апелативна прокуратура, [населено място] против решение № 247/14.12.2023 г. по в. гр. д. № 323/2023 г. на Апелативен съд Велико Т. в частта, с която като е частично потвърдено и частично отменено решение № 254 от 22.12.2022 г. по гр. д. № 166/2022 г. на Окръжен съд Ловеч, касаторът е осъден да заплати на А. А. А., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ допълнително сумата от 10 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 215, ал.5 вр. ал.3 и ал.1, пр.1 вр. чл.26, ал.1 вр. чл.20, ал.3 и ал.4 НК по сл. д. № 1/2010 г. по описа на Окръжна следствена служба Л., пр. преписка № 2189/2009 г. на ОП Л., производството по което е прекратено с постановление от 16.04.2021 г., влязло в сила на 11.06.2021 г., поради недоказаност на обвинението, ведно със законната лихва, считано от 11.06.2021 г. до окончателното изплащане.

Първоинстанционното решение в частта, с която Прокуратура на Р. Б. е осъдена да заплати на А. А. А. на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., търпени вследствие на незаконно повдигнатото обвинение, както и сумата от 16 837,25 лв. - обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение в резултат на изпълнение на мярката „задържане под стража“ за периода от 7.04.2010 г. до 27.05.2011 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 11.06.2021 г. до окончателното изплащане, е влязло в сила, тъй като производството пред въззивния съд е образувано само по въззивна жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска му за неимуществени вреди за разликата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв. и в частта, с която е отхвърлен иска за имуществени вреди за разликата над 16 837,25 лв. до пълния предявен размер от 19 661,65 лв.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу въззивното решение, което подлежи на обжалване.

Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, с неизлагане на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди и с неизвършване на преценка на всички обстоятелства, имащи значение при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и връзката им с повдигнатото обвинение, което е довело до неправилно определяне на обема и интензивността на търпените вреди, респ. и на техния паричен еквивалент и с необосновано присъждане на обезщетение за вреди, за които липсват доказателства да са в пряка причинно-следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се повдигат следните въпросите: 1/ При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ; 2/ Когато предметът на спора за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е очертан в рамките на обичайното за подобни случаи, може ли съдът да приеме за установени увреждания над обичайните като интензитет и вид и дължи ли мотивиране на тези свои изводи 3/ Съществува ли пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните от ищеца вреди, предмет на делото и 4/ Следва ли съдът да изложи мотиви за наличието на причино-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди и да определи кои конкретни по вид неимуществени вреди са доказани по делото. Поддържа се, че по първите три от формулираните въпроси, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/30.12.1959 г., ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 1/4.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК, ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК, както и практиката на ВКС, обективирана в конкретно посочени в изложението решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. По процесуалноправния въпрос се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителната практика на ВКС – т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК и т.19 от ТР № 1/4.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК и т.2 от ППВС № 7 от 1959 г.,

Насрещната страна, чрез адв. С. Г., е депозирала отговор, на касационната жалба, в който е изложено становище, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че наведените в жалбата доводи за неправилност на обжалваното решение, са неоснователни.

За да отмени частично решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът на ищеца по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на неимуществени вреди от незаконното обвинение, е отхвърлен за разликата над 15 000 лв. до 25 000 лв. и да присъди допълнително сумата от 10 000 лв., въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е съобразил огласяването на обвиненията в средствата за масова информация, социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към момента на влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство, както и че не е оценил в достатъчна степен значителната продължителност на воденото спрямо ищец наказателно производство – над 11 години в досъдебната фаза и периода и интензитета на взетите спрямо него мерки за процесуална принуда, ограничили правото му на свободно предвижване – 1 година задържане под стража близо два месеца домашен арест, както и наличието на периоди от време, през които не са осъществявани процесуални действия във връзка с разследването, особено от 14.10.2016 г. до 16.04.2021 г., когато е извършено едно такова – разпит на свидетел на 9.03.2018 г. С оглед конкретно установените по делото обстоятелства /относно тежестта на повдигнатите обвинения, продължителността на взетите мерки за процесуална принуда – „задържане под стража“ и „домашен арест“, неразумния срок на провеждане на разследването, огласяването на наказателното производство, които безспорно са засегнали негативно емоционалното и психическо състояние на ищеца, както и неговата чест и достойнство/ и значението им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и при съобразяване на социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към релевантния момент, съдът е приел, че 25 000 лв. е справедливо по размер обезщетение, което ще репарира претърпените от ищеца вреди. При определяне на обезщетението въззивният съд е отчел липсата на трайни промени в психичното и емоционално състояние на ищеца вследствие на воденото срещу него наказателно производство, поради което е приел, че не са налице предпоставки за определяне на обезщетение в по-висок размер от посочения.

При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Втори и трети въпрос нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за завишаване размера на обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният съд не е приел, че в случая ищецът е претърпял вреди над обичайните, а е изложил съображения кои конкретни обстоятелства обуславят завишен размер на обезщетението, а именно неразумния срок на наказателното производство и продължителността и интензитета на взетите спрямо него мерки за процесуална принуда. Третият въпрос е фактически, а не правен, тъй като предполага проверка на правилността на въззивното решение, която не може да бъде извършена в производството по чл.288 ГПК. Първи и четвърти въпроси покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но те нямат претендираното от касатора значение, тъй като по отношение на тях не се разкрива сочения допълнителен селективен критерий – противоречие със задължителна и казуална практика на ВКС. Даденото от въззивния съд разрешение по първия въпрос не противоречи с разрешението по т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., според което при определяне размера на обезщетението следва да се посочат, обсъдят и оценят конкретно установените по делото обстоятелства, нито на разясненията, дадени в посочените тълкувателни решения и на посочената съдебна практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливостта включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. От съпоставката на съобразените в сочените решения индивидуални критерии с тези по настоящото дело е видно, че в разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти, т. е. не се констатира сходство в основните критерии, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, с оглед различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Ето защо, въпросът за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, също не обуславя допускане на касационното обжалване. Въззивният съд не е нарушил и разясненията, дадени в т.2 от ППВС № 7/30.12.1959 г. относно необходимостта от доказване на причинната връзка между противоправното и виновно поведение и настъпилите вреди, нито разясненията, дадени в т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, тъй като именно въз основа на събраните пред първата инстанция доказателствени средства, въззивният съд е изложил собствени мотиви кои вреди са установени и по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице релевираното в изложението към касационната жалба на ответника основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора, на насрещната страна се дължат сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500,00 лв. за настоящата съдебна инстанция.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 247/14.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 323/2023 г. по описа на Апелативен съд Велико Т..

ОСЪЖДА Прокуратура на Р. Б. да заплати на А. А. А., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [община], [улица], на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 500,00 лв.- разноски за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: