Определение по т. д. №787-24 на ВКС , ТК, Първо отд.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2863
гр. София,04.11.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Първо отделение в закрито заседание на 17 октомври, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Б.
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Б. Б. търговско дело №787/24 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „Клинър“ ООД ЕИК [ЕИК] срещу решение № 1 от 02.01.2024 г. по в. т.д. №438/2023 г. на АС-Пловдив, с което е потвърдено решение № 158 от 24.04.2023г., постановено по т д. № 161/2023г. на Пловдивския окръжен съд. С последното са били отхвърлени обективно съединените искове, предявени от „Клинър“ ООД срещу [община] за: 1. Прекратяване по реда на чл.307 ТЗ на договор за възлагане на обществена поръчка с предмет „сметосъбиране и сметоизвозване, поддържане чистотата на териториите за обществено ползване, поддържане на зелени площи и озеленяване на територията на [община], зимно поддържане и снегопочистване на общинската пътна мрежа в същата и уличната мрежа в [населено място]“, сключен на 26.03.2009 г., поради стопанска непоносимост, настъпила на 01.01.2018 г.; 2. За заплащане на сумата 705 271,90 лв., изчислена по средни пазарни цени, с която ответната община се е обогатила неоснователно за сметка на “Клинър”ООД, в резултат от извършена от дружеството и приета от общината работа в периода от м. януари до м. ноември 2018 г., включително, ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане; 3. За заплащане на сумата 154 666,14 лв., представляваща неплатено възнаграждение по договора за обществена поръчка от 26.03.2009 г., претендирано за периода от м. януари до м. ноември 2018 г., включително, в т. ч. за м. януари - 14 377,14 лв.; за м. февруари - 13 603,42 лв.; за м. март - 14 234,53 лв.; за м. април - 14 609,03 лв.; за м. май - 12 954,85 лв.; за м. юни - 13 703,66 лв.; за м. юли - 13 828,51 лв.; за м. август - 115 053,55 лв.; за м. септември - 13 971,71 лв.; за м. октомври - 14 497,43 лв. и за м. ноември - 13 832,31 лв.4. За заплащане на сумата 1 000 лв., представляваща пропусната полза - нереализирана печалба в периода от 01.01.2018 г. до 01.04.2024 г., поради прекратяване на договора за обществена поръчка от 26.03.2009 г. по вина на общината-възложител .
Излагат се основания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение, доколкото, според касатора, съдът е приел, че чрез конститутивния иск по чл.307 ТЗ / се цели прекратяване на договор, поради стопанска непоносимост, занапред по силата на евентуалното конститутивното действие на съдебното решение, с което този иск се уважава и следователно ако договорната връзка между страните вече е прекратена на друго основание, то така предявеният иск се явява неоснователен .
Като основание за допускане до касация жалбоподателят се позовава на наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал.1,т.3 и ал.2 ГПК относно въпросите: 1. За характера на нормата в разпоредбата на чл.307 ГПК/ диспозитивен или императивен/ и длъжни ли са страните да изменят или прекратят договора задължително чрез конститутивен иск? 2. Допустимо ли е искът по чл.307 ТЗ да е с предмет прекратяване на договора към минала дата?;
Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на решението на въззивния съд в частта относно иска за заплащане на възнаграждение за изпълнение на договора за обществена поръчка от 26.03.2009 г., претендирано за периода от м. януари до м. ноември 2018 г., като погасен по давност .
Ответникът по касационната жалба в писмен отговор от страна на процесуалния си представител, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на КЖ.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора съдебен състав е изложил следните съображения в мотивите на акта:
Между ищцовото дружество като изпълнител и [община] като възложител е сключен на 26.03. 2009 г. процесният договор за възлагане на обществена поръчка с предмет „сметосъбиране и сметоизвозване, поддържане чистотата на териториите за обществено ползване, поддържане на зелени площи и озеленяване на територията на [община] и зимно поддържане и снегопочистване на общинската пътна мрежа и уличната мрежа в [населено място]“. Неразделна част от договора са ценовата оферта на изпълнителя и предложените от него КСС и анализни цени. Договорът е сключен за срок 15 години, считано от 01.04.2009 г., т. е. до 01.04.2024 г. Съгласно чл.10 от договора заплащането на извършените работи се извършва ежемесечно, след приемане на същите от възложителя въз основа на съставен от изпълнителя и одобрен от възложителя протокол за действително извършените видове и количества работи. Разплащането се извършва по единични цени, предложени от изпълнителя в ценовата му оферта. Дължимата сума се заплаща по банкова сметка на изпълнителя в 30-дневен срок след представяне на акта за действително извършените работи за съответния месец и фактура от страна на изпълнителя. За завършени и подлежащи на разплащане ще се считат само тези видове работи, които са отразени в акта за действително извършени през месеца като видове и количество. В чл.16 е уговорено право на изпълнителя да получава ежемесечно възнаграждение след представяне и одобряване от възложителя 2 на месечен протокол за действително извършени през месеца видове и количества работи. В чл.18, т.6 е уговорено задължение на изпълнителя да предоставя за подпис на инвеститорския контрол на възложителя съставените месечни протоколи за извършена работа, а според т.9 от същата клауза изпълнителят е задължен да поддържа за срока на договора разкрити 22 работни места. Хипотезите на прекратяване на договора са уредени в чл.25 и сл. Съгласно чл.28 всяка страна може да поиска едностранно прекратяване на договора при виновно неизпълнение от другата страна на поети с договора основни задължения, като в този случай изправната страна отправя писмено предизвестие, с което уведомява неизправната, че с изтичане на седем дни от получаването му ще счита договора за прекратен.
Въззивният съд е споделил основанията за отхвърляне на предявеният иск по чл. 307 от ТЗ изложени в мотивите на първоинстанционния съд: договорът вече е бил развален от страна на възложителя, считано от 02.01.2019 г., при което облигационната връзка между страните е престанала да съществува, поради което и искът за нейното прекратяване по реда на чл. 307 от ТЗ се явява неоснователен – не може да се прекрати договор, който е прекратен на друго основание. Прието е също така, че след средата на м. декември 2018 г. „Клинър“ ООД като изпълнител е преустановил напълно изпълнението на своите задължения по процесния договор, прекратени са трудовите правоотношение с назначените от него работници и служители и е вдигната техниката, необходима за извършване на съответните дейности. От страна на ответника – възложител е била отправена писмена покана за изпълнение с даден срок за изпълнение, като е направено и изявление за разваляне на договора, което е връчено на 02.01.2019 г. Кредиторът, отправил изявлението за разваляне, е бил изправна страна по договора – същият не е плащал месечни възнаграждения за извършената работа през 2018 г. от страна на изпълнителя, но към момента на отправяне на изявление за разваляне не е бил изтекъл уговореният в договора срок за плащане, респ. длъжникът по това задължение не е бил в забава, тъй като 30-дневният срок за изпълнение на задължението за плащане, според клаузите в договора, започва да тече от представяне за одобряване на акта за извършените работи за съответния месец от страна на изпълнителя, каквито актове не са били съставени от ищцовата страна през цялата 2018 г. Според съда, изпълнението на това задължение е необходимо, както с оглед уговорения срок за плащане и за фиксиране на началния момент, от който този срок тече, така и с оглед на това да бъде определено по размер дължимото възнаграждение, тъй като в договора са уговорени единични цени за видове дейности, като е предвидено възнаграждението да се определя всеки месец от изпълнителя в зависимост от извършените от него по вид и количество дейности; без издаден от изпълнителя акт, в който да са дефинирани по вид и количество извършените през съответния месец дейности, не е възможно да се определи дължимото възнаграждение и да се заплати такова; доколкото през цялата 2018 г. изпълнителят не е издавал съответните актове, респективно не е отчитал и предавал на възложителя по предвидения в договора ред извършената работа, така че да може да бъде определено по размер дължимото възнаграждение, не може да се поддържа, че възложителят е неизправен да плати същото, още по-малко може да се твърди, че последният е в забава, тъй като до предаване на съответните актове и изтичане на 30-дневен срок от този момент не е настъпил падежът за плащане, уговорен в договора и обвързан със срок. Прието е също, че всички протоколи за извършена работа за 2018 г. са дадени на възложителя на 10.12.2018 г. и са одобрени от него чрез полагане на подпис; Ето защо, според съда, считано от този момент, срокът за плащане, установен в клаузата на чл.10 от договора, е изтекъл на 10.01.2019 г., а изявлението за разваляне е връчено на 02.01.2019 г.; към този момент, както и след изтичане на дадения от възложителя срок за доброволно изпълнение - 09.01.2019 г., е установено пълно неизпълнение на задълженията на изпълнителя, респективно срокът за плащане на възнаграждението за 2018 г. не е изтекъл и възложителят не е бил в забава да плати, респективно същият е бил изправен. Ето защо според съда са настъпили уговорените в договора (чл.28) и съвпадащи с тези по чл.87, ал.1 ЗЗД предпоставки за разваляне на договорната връзка - неизпълнение на основните задължения на изпълнителя, отправено от изправния кредитор изявление за разваляне с даден 7-дневен срок за изпълнение и изтичане на последния срок.
За законосъобразни са приети от въззивния съд изводите на първоинстанционния, че за да бъде уважен искът с правно основание чл.307 ТЗ, е необходимо правната връзка между страните да е съществуваща към датата на приключване на съдебното дирене преди постановяване на съдебното решение, с което евентуално същата ще бъде прекратена, независимо от това към кой момент е настъпило състоянието на стопанска непоносимост. Касае е за конститутивен иск, при уважаването на който правната промяна се внася със съдебното решение, а не към минал момент, независимо от това, че твърдяната стопанска непоносимост може да е настъпила по-рано. Правото да се иска прекратяване на договора по чл. 307 от ТЗ е потестативно по своя характер и съобразно изричното предвиждане на закона се упражнява само по съдебен ред. Изцяло се споделя посоченото в обжалваното решение по отношение характера на иска, а именно, че съдът може по искане на една от страните да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността; стопанската непоносимост по смисъла на чл.307 ТЗ е основание за постигане на изменение или прекратяване на облигационната връзка тогава, когато липсва съгласие на страните за това, а обективната икономическа ситуация при продължаването й според първоначалните условия създава предпоставки за възникване на изключителна несправедливост в отношенията между страните; това изменение или прекратяване може да бъде постигнато чрез намесата на съда по предявен иск на заинтересованата страна, който по характера си е конститутивен и внася промяна в правната и имуществената сфера на страните с цел предотвратяване на такава несправедливост. Развалянето на договори от типа на процесния действително не се осъществява по съдебен ред, а чрез едностранно волеизявление на изправната страна, при наличие на виновно неизпълнение от другата страна. Прекратяването на договорната връзка поради стопанска непоносимост, обаче, е различен правен институт, същият не е свързан с виновно неизпълнение на страните, а със съвсем различни предпоставки, правилно и обстойно посочени и от първоистанционния съд. Страните могат да се споразумеят да прекратят договора, но това прекратяване ще е на различно правно основание – по взаимно съгласие на страните. В този смисъл прекратяването на договора поради стопанска непоносимост е възможно единствено чрез провеждане на успешно съдебно производство, което в този случай е задължително. Едва с постановяване на положително решение по чл. 307 от ТЗ може да настъпи промяна в договорната връзка между страните, и тази промяна няма как да настъпи към минал момент. Не се касае за установителен иск, с който да се установява настъпването на състояние на стопанска непоносимост към минал момент. На база изложеното, въззивният съд е направил извод, че правилно първоинстанционният съд е постановил решение за отхвърляне на иска, след като е констатирал, че договорът вече е бил прекратен на друго основание.
Неоснователността на искането за прекратяване към минал момент на облигационната връзка на осн. чл. 307 от ГПК , според въззивния съд, обуславя и неоснователност на втория предявен иск за присъждане на обезщетение за неоснователно обогатяване в размер на 705 271,90 лв., с която [община] се била обогатила неоснователно за сметка на ищеца в периода от м. януари до м. ноември 2018 г., включително. Искът е основан на твърденията, че и след 01.01.2018 г., на която дата според ищецът е настъпила стопанска непоносимост, респ. договорът се прекратява, същият е продължил да извършва услугите по сметосъбиране и сметоизвозване, поддържане чистотата на териториите за обществено ползване, поддържане на зелени площи и озеленяване на територията на общината.; зимно поддържане и снегопочистване на общинската пътна мрежа в същата и на уличната мрежа в [населено място] като не е получил заплащане от страна на ответната община; Уважаването на така предявената искова претенция, според съда, се свързва изначало с уважаването на иска по чл. 307 от ТЗ така както същият е предявен – за прекратяване на договора към минал момент – 01.01.2018 г., за неоснователността на което съдът е изложил горните подробни съображения. Изложено е и че независимо дали договорът е бил или не стопански поносим през 2018 г., този договор е съществувал валидно, тъй като стопанската непоносимост не е основание за нищожност, а обстоятелство, позволяващо съдебна намеса в правната връзка, и то само занапред. При наличие на валиден договор, по силата на който процесните работи са били извършени, искът за неоснователно обогатяване се явява неоснователен и законосъобразно е изцяло отхвърлен.
По предявения трети евентуален иск за присъждане на възнаграждение по действащ договор за периода от м. януари до м. ноември 2018 г., определено на база МРЗ за 2009 г. в общ размер на 154 666,14 лв., от която: за м. януари - 14 377,14 лв.; за м. февруари - 13 603,42 лв.; за м. март - 14 234,53 лв.; за м. април - 14 609,03 лв.; за м. май - 12 954,85 лв.; за м. юни - 13 703,66 лв.; за м. юли - 13 828,51 лв.; за м. август - 15 053,55 лв.; за м. септември - 13 971,71 лв.; за м. октомври - 14 497,43 лв. и за м. ноември - 13 832,31 лв. , въззивният съд е приел за безспорно в отношенията между страните, че от м. януари до м. ноември 2018 г. включително, работата, предмет на горния договор, е извършвана от страна на изпълнителя в изискуемия обем, както и по това, че за същия период от време на изпълнителя не е заплащано възнаграждение от ищцовата страна-възложител. За процесния период са подписани двустранно месечни протоколи - машиносмени, обществени територии, вдигнати съдове за ТБО, като всички датират от 10.12.2018 г. Според заключението на назначена ССчЕ извършените работи през този период, остойностени по цените, уговорени в договора, при съобразяване МРЗ за 2009 г. в размер 240 лв., са на стойност 155 674,87 лв.
Прието е обаче в обжалваното решение, че процесният договор е за продължително и периодично изпълнение, поради което развалянето му няма обратно действие по арг. от чл.88, ал.1 ЗЗД, респ. за изпълнената през 2018 г. (преди развалянето на договора) работа се дължи възнаграждение от възложителя;
Въззивният съд, подобно на първоинстанционния съд е приел за основателно възражението за изтекла погасителна давност: в случая е приложима кратката 3-годишна давност, тъй като се касае за периодични плащания. Съдът се е позовал и на ТР №3/18.05.2012 г. на ВКС, ОСГТК, по т. д.№3/2011 г., според което понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” от ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Налице са именно такива повтарящи се задължения за предаване на пари, имащи единен правопораждащ факт - процесния договор, чийто падеж според уговореното в договора настъпва през определени 1-месечни интервали от време, а размерът на всяко плащане е определяем, без да е необходимо плащанията да са еднакви; респ. претендираните месечни възнаграждения са периодични и се погасяват с кратката 3-годишна давност, която в случая е започнала да тече от 10.01.19 г. – датата на падежа, изчислена съобразно обстоятелството, че месечните протоколи за приемане на работата са подписани и предадени на 10.12.18 г. изтичането на уговорения срок от последната; т. е. тригодишната давност е изтекла към 10.01.22 г., а исковата молба е предявена по-късно – на 15.3.22 г. Като краен резултат искът по чл. 266, ал.1 от ЗЗД е отхвърлен предвид погасяване по давност на претендираните месечни възнаграждения.
Относно иска за присъждане на обезщетение за вреди (пропуснати ползи) в резултат от прекратяването на договора поради виновно неизпълнение от страна на ответника-възложител, то исковата претенция е била намалена до размер на 1000 лв., който иск е отхвърлен като неоснователен с обжалваното решение.
По отношение преценка за наличие на основания за допускане на касационно обжалване на процесното въззивно съдебно решение, настоящият състав на ВКС,Първо т. о. намира следното:
Въпросите, на които се позовава касаторът в изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК са : 1. За характера на нормата в разпоредбата на чл.307 ГПК/ диспозитивен или императивен/ и длъжни ли са страните да изменят или прекратят договора задължително чрез конститутивен иск ?; 2. Допустимо ли е искът по чл.307 ТЗ да е с предмет прекратяване на договора към минала дата?; Съгласно практиката на ВКС по чл.290 ГПК:Р №183/21.11.2018 г. по т. д. № 542/2018 г. на Първо т. о. на ВКС,ТК стопанската непоносимост по смисъла на чл.307 ТЗ е основание за постигане на изменение или прекратяване на облигационната връзка, тогава, когато липсва съгласие на страните за това, а обективната икономическа ситуация при продължаването й според първоначалните условия създава предпоставки за възникване на изключителна несправедливост в отношенията между страните. Това изменение или прекратяване може да бъде постигнато чрез намесата на съда по предявен иск на заинтересованата страна, който по характера си е конститутивен и внася промяна в правната и имуществената сфера на страните с цел предотвратяване на такава несправедливост. При това произнасянето на съда по такъв иск променя, респ. прекратява правната връзка занапред, преди да са настъпили предпоставките за търсене на изпълнение на поетите с договора задължения, а не след като връзката е прекратена, развалена или насрещното задължение е изпълнено.
Настоящият състав на ВКС,ТК напълно споделя становището в цитираното решение по чл.290 ГПК , постановено от друг състав на същата колегия, доколкото същото е в съответствие със съдържанието на законовата норма в чл.307 ТЗ, уреждаща искова защита при настъпване на стопанска непоносимост. Следователно, доколкото е налице съдебна практика по въпросите на касатора, то първо: не е налична хипотезата за допускане на касационен контрол по чл.280 ал.1,т.3 ГПК/ така: т.4 от ТР № 1/2010 г. по тълк. дело №1/2009 на ОСГТК на ВКС/ , а тъй като въззивното решение е постановено изцяло в съответствие с последната, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280 ал.1,т.3 ГПК
Относно позоваването на по чл.280 ал.2, предл. 3 ГПК-очевидна неправилност на въззивното решение в частта относно отхвърляне на иска за заплащане на възнаграждение за изпълнение на договора за обществена поръчка от 26.03.2009 г., претендирано за периода от м. януари до м. ноември 2018 г., като погасен по давност, то същото е неоснователно. Подобни оплаквания не биха могли да се съотнесат към критериите, трайно възприети от различни съдебни състави на ВКС, при които съдебният акт би могъл да се квалифицира като очевидно неправилен. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2,пр.3 ГПК е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, установим от самия акт. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти.
В случая за да извърши проверка за основателността на конкретните оплаквания в КЖ, ВКС следва да разгледа спора по същество и подложи на нова преценка събраните по делото доказателства, включително да се произнася, въз основа на конкретните факти по делото, от кога започва да тече погасителната давност , което изключва очевидността на твърдените пороци на въззивния акт и предполага произнасяне по неговата правилност по реда на чл.281 т.3 ГПК, което е недопустимо във фазата по чл.288 ГПК. Относно характера на претендираните вземания и продължителността на конкретния приложим за тях давностен срок съдът се е позовал и на ТР №3/18.05.2012 г. на ВКС, ОСГТК, по т. д.№3/2011 г.
С оглед гореизложеното не се установява, да е налице основание за допускане на касация, съгласно чл.280 ал.2 ГПК.
В полза на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 36000 лева - възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС, съобразно приложените доказателства за направата им : договор за правна защита и съдействие от 28.03.2024 г. и три броя фактури и съответни платежни към тях. С оглед изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1 от 02.01.2024 г. по в. т.д. №438/2023 г. на АС-Пловдив.
ОСЪЖДА „Клинър“ ООД ЕИК [ЕИК] да заплати на [община] разноски в размер на 36000 лева - възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.