Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № II-39 от 18.07.2017 г. по гр. д. № 195/2017 г. на Бургаския окръжен съд, поправено с решение № II-760 от 18.09.2017 г. по същото дело, е отменено решение № 171/18.11.2016 г. по гр. д. № 350/2016 г. на Айтоския районен съд и са уважени предявените от М. Р. Т. срещу Х. Р. А. искове по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и чл. 108 ЗС, които имат за предмет реална част от имот, заключена между регулационната линия между бивши парцели на страните № I-21 и № I-24 от кв. 20 по плана от 1938 г. на [населено място], [община], отразена със светлосиня линия по скицата на вещото лице, назначено във въззивното производство, и регулационната линия между същите имоти съобразно действащия план от 1985 г., отразена с тъмносиня линия на същата скица.

По делото е установено, че праводателят на ищеца Р. Т. към 1969 г. е бил собственик на парцел № I-21 по плана на [населено място], а съседният от изток парцел № I-24 е бил съсобствен между Р. Т. и братята му Р. А. и Р. А.. Между двата парцела не е била поставяна разделителна ограда. С плана от 1985г. част от съсобствения парцел I-24 попада в новия парцел III-163, а другата по-малка част – в новообразуван парцел II-164. Със същия план от парцела на праводателя на ищеца I-164 се придава по регулация към парцел II-164 спорната площ. Няма данни да са уреждани сметките за придаваемото по регулация място. През 1995 г. собствеността на парцел I-164 e прехвърлена на ищеца. През 1989 г. един от съсобствениците Р. А. се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка за новообразувания парцел II-164, след което през 1994 г. го е прехвърлил на ответника Х. Р. А.. През 2015 г. ответникът е поставил ограда между двата имота, следвайки регулационната линия по плана от 1985 г., която е навътре в имота на ищеца, в сравнение с регулационната линия по плана от 1938 г. При тези негови действия отводнителните шахти, които обслужват къщата на ищеца, както и няколко дървета, засети от праводателя на ищеца, са останали в имота на ответника.

При тези данни въззивният съд е приел, че действителната граница между двата имота е тази по плана от 1938 г., съобразно скицата на вещото лице, назначено във въззивната инстанция, и в съответствие с този извод е уважил предявените искове по чл. 54, ал. 2 ЗКИР и чл. 108 ЗС за спорната реална част. Приел е, че спорната площ е от 75 кв. м. и е постановил отхвърлителен диспозитив за останалите 25кв. м., в рамките на общо заявените от ищеца 100 кв. м. на спорната площ. При този резултат двете шахти и част от дръвчетата остават в имота на ответника.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от М. Р. Т..

Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не е имал основание да елиминира експертизата, приета от първата инстанция, която не е била оспорена от страните, както и да назначава нова експертиза, която не е била поискана от въззивника Х. А.. По този начин въззивният съд иззел правомощията на въззивника и се произнесъл по ненаведени от него възражения. Освен това съдът не дал обоснован отговор защо кредитира заключението, прието във въззивната инстанция и игнорира другото, прието от първоинстанционния съд, при положение, че и двете вещи лица имат еднаква специалност и са вписани в списъка на вещите лица. Неправилни били и изводите на съда, основани на площта на имотите. Не били обсъдени в съвкупност доказателствата по делото.

В изложението към жалбата се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, редакция преди изменението с ДВ бр. 86/2017 г., по следните въпроси:

1. С оглед диспозитивното начало на гражданския процес допустимо ли е съдът да основе решението си на възражения, направени от ответника след срока на отговора на исковата молба и на ненаведени от ответника в процеса възражения с отговора на исковата молба. Може ли въззивният съд да приема и разглежда възражения, касаещи собствеността и ползването на имота, предмет на иска, когато такива възражения са наведени за първи път едва във въззивната инстанция;

2. Въззивният съд има ли правомощия, извън релевираните основания и оплаквания във въззивната жалба, да извършва служебна проверка на правилността на обжалваното решение;

3. Може ли съдът да оказва съдействие на страните извън рамките, поставени в чл. 7, ал. 1 и чл. 8, ал. 2 и ал. 3 ГПК, като поставя едната страна в привилегировано положение спрямо другата. Може ли съдът да размести доказателствената тежест, въпреки разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК;

4. Може ли въззивният съд да възприема за достоверно едно измежду две изготвени СТЕ по делото и да основе решението си на него, без да излага конкретни мотиви за това. При наличието на две противоположни по смисъл заключения по един и същи въпрос, дадени от експерти в хода на делото, следва ли съдът да изложи аргументи защо е кредитирал едно от тях и трябва ли да коментира другото заключение;

5. При отмяна на първоинстанционното решение следва ли въззивният съд да се произнесе в мотивите си защо не кредитира доказателствата, послужили за мотиви на отмененото решение.

Ответникът в производството Х. Р. А. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС, тъй като формулираните правни въпроси са неотносими към спора по делото и не са обусловили правните изводи на съда. С въпросите всъщност се правят касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение, които не могат да се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Не било налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чието съдържание е изяснено в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР и чл. 108 ЗС, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Въпросът, по който следва да се допусне касационно обжалване, е вторият. Той е поставен по-общо - дали е допустима служебна проверка на правилността на въззивното решение, но с оглед дадената към въпроса обосновка питането се свежда до това в кои случаи въззивният съд може служебно да допусне експертиза. Въпросът е обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки че е отменил първоинстанционното решение, въззивният съд е достигнал до същия правен резултат – че действителната граница между двата съседни имота, която определя пространствения обхват на правото на собственост, е регулационната линия по плана от 1938 г. Съществената разлика между двете решения не е в посочената площ, за която исковете са уважени, а в препращането към скици на различни заключения, които определят различно местоположение на регулационната линия по плана от 1938 г. Оттук въпросът дали въззивният съд може служебно да назначава експертиза, която да проверява факти, установени от неоспореното заключение на вещо лице в първата инстанция, се явява съществен. По този въпрос въззивният съд не се е съобразил с приетото в т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС - противоречие, на което се е позовал и касаторът. Това обуславя допускането на касационно обжалване по поставения въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, редакция преди изменението с ДВ бр. 86/2017 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № II-39 от 18.07.2017 г. по гр. д. № 195/2017 г. на Бургаския окръжен съд, поправено с решение № II-760 от 18.09.2017 г. по същото дело.

УКАЗВА на жалбоподателите в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 50лв. и в същия срок да представят доказателства за внасяне на таксата, в противен случай жалбата ще бъде върната.

Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на таксата.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: