Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Д. Р., Т. Р. Р., Е. Д. Д., И. П. Д., В. Д. Г. и П. Д. Р. срещу въззивно решение № ІІ-136 от 13.02.17г., постановено по в. гр. д.№ 1788/16г. на Бургаския окръжен съд, втори състав, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 113 от 01.08.16г. по гр. д.№ 71/16г. на Поморийския районен съд, с което е отхвърлен искът на касаторите против държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и [община] с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор 35033.501.460 по КККР на [населено място].

За да постанови решението си въззивният съд е приел, че наследодателят на ищците Д. Р. Н., починал на 18.11.1980г. не е придобил правото на собственост върху процесния имот по силата на договор от 19.10.1933г., сключен с кмета на Д. селска община, тъй като този договор не е сключен в изискуемата се от закона – чл. 219 ЗЗД отм. нотариална форма и няма вещнопрехвърлително действие. Прието е също, че имотът не е придобит от наследодателя на ищците, респ. от самите ищци по давност, тъй като първоначално имотът е бил общинска собственост, от 1947г. е станал държавен, а по силата на § 42 ПЗР ЗОС отново е станал общински и съгласно действалото от 15.04.1934г., когато е влязъл в сила Закон за бюджета, отчетността и предприятията, до сега законодателство, вкл. въведения мораториум с § 1 от Закон за допълнение на ЗС (ДВ, бр. 46/2006г.) считано от 31.05.2006г., действащ и понастоящем с последващи изменения на закона, не могат да се придобиват по давност имоти които са държавна или общинска собственост.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса: съществува ли правна възможност за придобиване по давност на недвижим имот - частна общинска или частна държавна собственост в периода 01.06.1996г.-01.06.2006г. с оглед разпоредбите на чл. 86 ЗС и §1 ЗД на ЗС ( ДВ, бр. 46 и 105/2006г.), който е решен в противоречие с практиката на ВКС.

Ответникът по жалбата – държавата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а ответната община не взема становище по нея.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр. 86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба – 27.03.17г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба.

В случая поставеният от касатора въпрос е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в решение № 127 от 25.11.2014г. и др., според която имот, който е частна общинска или държавна собственост не може да се придобие чрез десетгодишно давностно владение от трето лице, тъй като течението на давностния срок е започнало на 01.06.1996г., но е спряно в последния ден на срока с § 1 ДР ЗС. Представените от касаторите три решения на ВКС – Р № 251 от 27.12.12г. по гр. д.№ 429/12г., ІІ г. о.; Р № 558 от 07.01.11г. по гр. д.№ 269/10 г., ІІ г. о. и Р № 253 от 07.01.14г. по гр. д.№ 1118/13г., І г. о. са били предмет на обсъждане в мотивите на ТР № 3/17г. на ОСГК на ВКС, като е посочено, че доколкото е налице противоречие на първите две решения със задължителната практика на ВКС, то е в решаващите мотиви по съществото на спора, довели до различен правен резултат. Те обаче според приетото с ТР № 1/10г. на ОСГТК на ВКС не се обхващат от задължителната съдебна практика, а правният въпрос, който разглежда в тълкувателната си част третото посочено решение, е за придобиване по давност на недвижим имот частна общинска или държавна собственост чрез упражняване на добросъвестно владение в петгодишен срок по чл. 79, ал. 2 ЗС, считано от 01.06.1996г. и не се отнася до настоящия случай, респ. до поставения от касаторите въпрос. В мотивите на ТР № 3/17г. на ОСГК на ВКС също е посочено, че десегодишният срок, започнал да тече от 01.06.1996г., изтича на 01.06.2006г., от когато е в сила мораториумът, установен с § 1ДР ЗС, от което следва и отрицателният отговор на този въпрос.

С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите следва да заплатят на държавата сумата 200 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № ІІ-136 от 13.02.17г., постановено по в. гр. д.№ 1788/16г. на Бургаския окръжен съд, втори състав.

О с ъ ж д а Р. Д. Р., Т. Р. Р., Е. Д. Д., И. П. Д., В. Д. Г. и П. Д. Р. да заплатят на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез пълномощника областен управител на Област Б. сумата 200 лв./двеста лева/ разноски за юрисконсултско възнаграждение.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: