Производство по чл. 290 ГПК.

С определение № 1081 от 15.11.2011 година е допуснато на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на Х. Н. С. на решение 334/11.11.2010 г., по в. гр. д. № 399/2010 г. по описа на Хасковски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 339/25.05.2010 г., по гр. д. № 2316/2009 г., по описа на Хасковски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу [община] положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 ал. 1 ГПК, по отношение на процесния недвижим имот с идентификатор. .... по КК на [населено място],находящ се в м.”К.”,с площ от..... кв. м.

Касационното обжалване е допуснато по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос относно характера на спорния имот към момента на сключване на частния договор през 1982 г. и възможността при упражнявано непрекъснато владение в продължение на изискуемия се по чл. 79 ал. 1 ЗС срок от страна на приобретателя по него да настъпят правните последици на придобивната давност.

Ответната страна – [община] е депозирала писмен отговор по смисъла на чл. 287 ГПК, в който подробно излага твърдения за неоснователност на касационната жалба.Претендира направените по делото пред касационната инстанция разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева.

В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и за необоснованост, основание за отмяна по смисъла на чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

Върховния касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, съобрази следното:

Касационната жалба е допустима, защото е подадена от надлежна страна срещу въззивно решение, което е неблагоприятно за нея в срока по чл. 283 ГПК.

За да остави в сила първоинстанционният акт въззивната инстанция е приела, след съвкупна преценка на доказателствата по делото, че частния писмен договор за покупко-продажба от. .... год. не е прехвърлил собствеността върху спорния имот на ищеца, но същият е началният момент от който ищецът е установил трайна и необезпокоявана фактическа власт върху имота.Проследявайки статута на имота по отделните планове съдът е установил, че към. ... год. имотът е представлявал лозе, който е влязъл в строителните граници на [населено място] с кадастралния план от. ... год. и е заснет като имот пл.№. ...,а впоследствие като имот с пл.№... по плана от. .. год. на жилищен район”Х.”.И тъй като липсват данни имотът да е бил собственост на праводателката на ищеца – Ф. З. е прието, че по силата на чл. 14 Конституцията е държавна собственост, а по силата на § 42 ПЗР на ЗИДЗОС е станал частна общинска собственост на 17.11.2008 год.,когато е съставен и АЧОС.Отчитайки забраната на чл. 86 ЗС отпаднала от 1.06.1996 год. и наложеният мораториум за придобиване по давност на държавни и общински имоти с § 1 ЗИД на ЗС от 31.05.2006 год. съдът е приел, че ищецът не е придобил правото на собственост на оригинерно основание.

В приложеното решение № 1046/08 год. на І г. о.на ВКС е прието, че тъй като ответникът – общината не е доказала предпоставките на чл. 19 ЗСПЗЗ,като способ за придобиване на земеделски земи, то имотът не е бил държавна собственост, респ. общинска и поради липсата на заявени реституционни права по ЗСПЗЗ той е бил лична собственост и по отношение на него нормата на чл. 5 ал. 2 ЗВСОНИ,респ. забраната на чл. 86 ЗС е неприложима.

Настоящият състав намира, че в касираното решение е намерен правилен отговор на поставеният въпрос за приложението на правилото на чл. 79 ал. 1 ЗС,като способ за придобиване на собственост.

Съгласно чл. 79 ал. 1 ЗС давностното владение в посочения срок от десет години е основание за придобиване на право на собственост върху недвижим имот, доколкото не е налице изрична законова забрана за това. В случая имотът е попадал в приложното поле на чл. 29, т. 4 ЗСГ отм., с оглед данните за установяване на владение върху него със сключване на договора за покупко-продажбата му през 1982 г. и тази забрана действително отпада с отмяната й с ДВ бр. 21/31.03.1990 г. След този момент обаче също е налице забрана за придобиване по давност на държавни или общински имоти, съгласно чл. 86 ЗС, до изменението й през 1996 г., а давностният срок за имоти държавна и общинска собственост е спрян от 1.06.2006 год. с § 1 ЗИД на ЗС. Специфично се поставя въпроса относно статута на имота като селищен или земеделски от гледна точка на възможността по отношение на него да тече давност, доколкото с разпоредбата на чл. 5, ал. 2 /нова, ДВ, бр. 107 от 18.11.1997г./ от ЗВСОНИ е предвидено, че изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от деня на влизане на тази разпоредба в сила /22.11.1997г./, която норма е неприлижима при решаване на настоящия казус.Тя е приложима за всички имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, а, според чл. 10, ал. 1 и ал. 7 от ЗСПЗЗ, такива са земеделските земи, притежавани преди образуване на ТКЗС или ДЗС и независимо от това дали са били включени в тях или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации или не. Характерът на имота като земеделски и подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ се определя от разпоредбите на чл. 2 от ЗСПЗЗ, според които имотът следва да е предназначен за земеделско производство и едновременно с това да не се намира в границите на населените места и селищни образувания, определени с подробен устройствен план или с околовръстен полигон; да не е включен в горския фонд; да не е застроен със сгради на промишлени или други стопански предприятия, почивни или здравни заведения, религиозни общности или други обществени организации, нито да представлява двор или складово помещение към такива сгради; да не е зает от открити мини и кариери, от енергийни, напоителни, транспортни или други съоръжения за общо ползуване, нито да представлява прилежащи части към такива съоръжения, като при определянето му по тези признаци следва да се изходи от неговото местонахождение и съседни имоти.Безспорно е установено, че по отношение на процесния имот, не са заявени реституционни права по ЗСПЗЗ,същият е записан като остатъчен общински фонд в разписния лист, поради което ответникът е доказал предпоставките по чл. 19 ЗСПЗЗ,като придобивен способ на земеделската земя, която по силата на § 42 ПЗР на ЗИД на ЗОбС е станала частна общинска собственост.

Не са представени по делото доказателства за запазване на собствеността от праводателката по частния писмен договор, за да се приеме, че приложението на чл. 86 ЗС и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ е изключено, поради което и релевираният от ищеца период на владение на имота до ноември 1997 г. е ирелевантен за настъпване на правните последици на придобивната давност, поради което той не може да се легитимира като собственик на основание този придобивен способ към момента на предявяване на иска

С оглед изложеното, формираните от въззивния съд изводи за неоснователност на установителния иск за собственост са правилни, поради което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила при условията на чл. 293 ал. 1 ГПК.

Съобразно изхода на спора касаторът дължи на ответника направените разноски за настоящата инстанция в размер на 150 лв.

Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на І г. о.

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА

въззивно решение № 334/11.11.2010 г., по в. гр. д. № 399/2010 г. по описа на Хасковски окръжен съд.

ОСЪЖДА

Х. Н. С. да заплати на [община],представлявана от кмета – Г. И. разноски за настоящата инстанция в размер на 150 лв.,представляващи юрисконсулстко възнаграждение.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Членове: