Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

С въззивно решение Пловдивският апелативен съд е отменил обжалваното от ответника ЗАД „Б. В. И Груп“ АД първоинстанционно решение, вместо което е отхвърлил изцяло предявените от „Колегер инвест“ ЕООД искове по 405, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение и лихва за забава по договор за застраховка „Каско“ на лек автомобил.

Решението е обжалвано от ищеца с оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици.

Ответникът оспорва жалбата.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с оглед диспозитивния характер на нормата по чл. 351, ал. 2 КЗ страните са уговорили по-късен момент на влизане в сила на застрахователния договор относно рисковете „кражба“ и „грабеж“, а именно след монтирането на допълнително устройство (имобилайзер), при липса на спор, че до момента на процесното застрахователно събитие (кражба) такова допълнително устройство не е било монтирано. С оглед на това съдът е приел, че към момента на настъпване на застрахователното събитие договорът, независимо от извършеното плащане на първата част от застрахователната премия, не е породил действие относно риска „кражба“, същият не е бил покрит и за ответника-застраховател не е налице задължение за заплащане на застрахователно обезщетение.

Допускането на касационно обжалване се обосновава с произнасяне на въззивния съд по въпросите:

1. „Може ли плащането на застрахователната премия да дерогира изпълнението на отлагателното условие за влизане в Върховен касационен съд, I т. о., определение по т. д. № 2779/2019 г., стр. 5/5

сила на застрахователния договор между страните?“;

2. „В хипотезата на подписан застрахователен договор между страните и платена застрахователна премия или първата вноска от нея уговорените отлагателни условия за началото на покритието по полицата представляват ли отлагателно условие по смисъла на чл. 25 ЗЗД или същите са предписания по смисъла на Раздел III, чл. 395 КЗ „Предотвратяване и ограничаване на вредите от страна на застрахования или застраховащия?“;

3. „Може ли застрахователят да се позове на неизпълнението на отлагателно условие за началния момент за застрахователно покритие по застрахователен договор, когато неизпълнението на условието не е по вина на застрахования, в хипотезата на подписан застрахователен договор между страните и платена застрахователна премия или първата вноска от нея?“;

4. „Може ли застрахователят, в хипотезата на сключен застрахователен договор между страните и платена застрахователна премия или първата вноска от нея, да откаже изплащане на застрахователно обезщетение, когато неизпълнението на уговореното задължение не е в причинно-следствена връзка със застрахователното събитие?“;

5. „Може ли застрахователят по имуществена застраховка да откаже изплащане на застрахователно обезщетение, като се позове на факти от поведението на застрахования, ако те са съществували при сключване на договора и са му били известни в хипотезата на сключен застрахователен договор между страните и платена застрахователна премия или първата вноска от нея?;

6. „Възможно ли е влезлият в сила застрахователен договор, по който е заплатена дължимата застрахователна премия, да не осигурява застрахователно покритие за уговорения застрахователен риск?“.

Във връзка с така формулираните въпроси се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касационно обжалване не следва да се допуска.

Първият въпрос, макар и недостатъчно ясно формулиран, може да бъде уточнен в смисъл уговорката за влизане в сила на застрахователния договор при настъпване в по-късен момент на дадено събитие поражда ли действие в случай, че застрахователната премия е заплатена преди това събитие. Така уточнен, въпросът отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не са налице специалните основания по т. 3 и т. 1 на чл. 280, ал. 1.

По основанието по т. 3 най-общо е посочено, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебна практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се обосновава и липса на практика на касационната инстанция, нито да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика.

Не е налице и основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса за влизането в сила на застрахователния договор е формирана практика на касационната инстанция (т. д. № 727/2012 г. на ВКС, II т. о.), съгласно която „Условията за влизане на застрахователния договор в сила подлежат на уговаряне между застрахования и застрахователя и само при липса на конкретна уговорка договорът влиза в сила при предпоставките на чл. 187 КЗ – след плащане на цялата дължима премия от застрахования или на първата вноска от нея при разсрочено плащане. Уговорката относно началния момент на действие на договора може да се съдържа както в самата застрахователна полица (или друг писмен акт), така и в общите условия за съответния вид застраховка. ..“. Макар и формирана при действието на отменения чл. 187 КЗ, тази практика е актуална и към настоящия момент, доколкото аналогично по съдържанието си правило се съдържа и в действащия чл. 351, ал. 3 КЗ. С така установената практика решаващият извод на въззивния съд е съобразен.

Вторият въпрос не отговаря на общото изискване за правен характер по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото същият е изцяло от фактическо естество – дали дадени изисквания на застрахователя представляват отлагателни условия, временно препятстващи влизането на договора в сила и възникването на застрахователното покритие, или при вече възникнало застрахователно покритие представляват предписания за предотвратяване или ограничаване на вредите по смисъла на чл. 395, ал. 1 КЗ зависи от конкретните уговорки във всеки отделен застрахователен договор и от придаденото от страните правно значение на тези изисквания.

Третият въпрос също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е обусловил изводите на въззивния съд, който, като е приел, че изискваният от ответника имобилайзер не е бил монтиран, изобщо не е обсъждал причините за това (макар и твърдения и доводи в тази насока да са били надлежно въведени в процеса с исковата молба и отговора на въззивната жалба). Във връзка с липсата на обсъждане на изтъкнатите от ищеца доводи в това отношение обаче процесуален въпрос не е формулиран.

Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и четвъртият въпрос. Същият предпоставя влязъл в сила застрахователен договор и спор за неизпълнението на задължение на застрахования и за причинната връзка между това неизпълнение и застрахователното събитие. Въззивният съд обаче е основал решаващия си извод за невъзникнало задължение на застрахователя с мотива, че договорът не е влязъл в сила по отношение на риска „кражба“, а не с наличието на причинна връзка между неизпълнение на задължение на ищеца и застрахователното събитие при вече влязъл в сила договор.

Същите съображения се отнасят и до петия въпрос. Съобразно установената в това отношение практика „...застрахователят не може да се освободи от отговорност за плащане на обезщетение, като се позове на факти от поведението на застрахования, които по естеството си предполагат настъпване или улесняване на застрахователното събитие и с оглед на това са значителни за неговия интерес, ако те са съществували при сключване на договора и са ми били известни. С подписването на полицата застрахователят изразява съгласие да поеме носенето на риска въпреки наличието на такива факти. ..“ (т. д. № 727/2012, ВКС, II т. о.), т. е. застрахователят не може да се позовава на известни му обстоятелства, за които не е повдигнал въпрос при сключването на договора. С оглед на това формулираният от жалбоподателя въпрос се явява твърде общ, доколкото не съдържа предпоставката съответните обстоятелства да са били взети предвид от страните с включването на съответни уговорки в застрахователния договор. Като такъв въпросът не съответства на изводите на въззивния съд, основани на наличието в конкретния случай на нарочна уговорка за монтирането на втори имобилайзер (изключваща съгласието на застрахователя да поеме риска въпреки липсата на такъв) и произтеклата от това липса на застрахователно покритие към момента на събитието.

Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и последният въпрос. Доколкото предпоставя застрахователният договор да е влязъл в сила, същият не съответства на извода на въззивния съд, че в конкретния случай процесният договор не е влязъл в сила по отношение на риска „кражба“.

В заключение следва да се отбележи, че с оглед изложените от въззивния съд мотиви релевантен в случая е въпрос по приложението по приложението на чл. 20 ЗЗД относно тълкуването на процесния застрахователен договор за установяване дали предвидените в общите условия последици относно застрахователното покритие се свързват с поставянето на имобилайзер при липсата на такъв към момента на сключването на застраховката или с поставянето на втори при наличието на основен функциониращ имобилайзер. Въпрос в този смисъл обаче от страна на жалбоподателя не е формулиран.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска.

При този изход на спора ищецът няма право на разноски, а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК дължи на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 239/17.07.2019 г. по т. д. № 216/2019 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.

Осъжда „Колегер инвест“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], бул. „Тракия“ № 8, да заплати на ЗАД „Б. В. И Груп“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], пл. „Позитано“ № 5, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: