О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 635

София, 26.10.2020 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

ЛЮБКА АНДОНОВАкато разгледа докладваното от съдия А.Б гр. дело № 1893 по описа за 2020 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Р. Б, чрез прокурор П. П., срещу въззивно решение № 62/10.02.2020 г., постановено от Русенски окръжен съд по в. гр. д. №822/2019 г.

Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещните страни З. И. К. и К. З. К., конституирани като наследници на М. Р. К., отговарят в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В евентуалност развиват съображения за неоснователност на касационната жалба.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. Р окръжен съд, като изменил частично решението на първостепенния Русенски районен съд досежно иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, осъдил Прокуратурата на Р. Б да заплати на М. К. сумата от 10 000 лева – обезщетение за причинените й неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 04.04.2016 г. до окончателното издължаване. Отхвърлил иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода 17.04.2014 г. до 03.04.2016 г., като погасена по давност. О. Пта на Р. Б да заплати на адвокат Б. С. сумата от 600 лв. – адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

За да постанови този резултат въззивният съд установил, че с постановление от 22.07.2010 г. по ДП № 108/2010 г. на Софийска градска прокуратура М. К. е била задържана за срок от 72 часа в ОЗ Следствен арест от 22.07.2010 г. до 25.08.2010 г. От данните по протокол за претърсване и изземване от 21.07.2010 г. по ДП № 108/2010 г. на СГП, съдът установил, че преди задържането, от жилището на семейството й са иззети движими вещи (конкретно посочени в протокола). С постановление от 29.07.2010 г. по ДП№ 108/2010 г. на СО при СГП К. е привлечена като обвиняем на основание чл. 219 от НПК, за това че в периода от началото на 2008 г. до 21.07.2010 г. в [населено място], [населено място], [населено място], [населено място], като длъжностно лице – служител на ТД-НАП-Русе, като помагач в съучастие с други лица, умишлено улеснила конкретни лица да избегнат установяване на данъчни задължения в големи размери -, престъпление по чл. 321, ал. 3 пр. 1 и 3, т. 2 от НК и престъпление по чл. чл. 255, ал. 2 пр. 3 вр. ал. 1, т. 2 пр. 1 вр. чл. 20, ал. 4 от НК. С протоколно определение от 25.07.2010 г. по чхнд № 3473/2010 г. на СГС, спрямо М. К. е взета мярка за неотклонение задържане под стража по ДП № 108/2010 г., която е отменена от САС на 03.08.2010 г. а по № 290/2010 г. на САС определението на СГС е отменено и е взета мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 5000 лв. С определение от 30.07.2013 г. е отменена и наложената мярка за неотклонение парична гаранция. Съдът приел за установено още, че със заповед № 231/21.07.2010 г. на изпълнителния директор на НАП, М. К. е била временно отстранена от служба на длъжност инспектор по приходите при ТД на НАП-Варна, а впоследствие – със заповед № 15.33/27.09.2010 г. служебното й правоотношение в ТД на НАП-Варна е прекратено. С определение от 17.04.2014 г., на основание чл. 369, вр. чл. 368 от НПК, е прекратено изцяло наказателното производство по ДП № 108/2010 г. по описа на СО при СГП срещу М. К. за престъпление по чл. 321, ал. 3 пр. 1 и 3, т. 2 от НК и престъпление по чл. чл. 255, ал. 2 пр. 3 вр. ал. 1, т. 2 пр. 1 вр. чл. 20, ал. 4 от НК (съдилищата не са посочили датата, на която е станало това). В хода на досъдебното производство на К. е била наложена и мярка забрана да напуска пределите на Р. Б – за периода от 03.08.2010 г. до 28.10.2014 г. С Постановения от 28.10.2014 г. по ДП № 108/2010 г. по описа на СО при СГП наложената забрана да напуска пределите на Р. Б е отменена и са върнати иззетите вещи. Съдът приел за установено, че в следствие на воденото срещу ищцата наказателно производство същата била отчаяна и притеснена за доходите на семейството, съсипана от коментарите в обществото за започналото наказателно производство, изпаднала в емоционален стрес, драстично отслабнала; когато излязла от ареста мълчала, плачела, страняла от хората.

При така установеното, съдът направил извод, че е изпълнен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Дължимото обезщетение по размер определил по справедливост, като се обосновал с вида, продължителността и интензитета на конкретното неблагоприятно въздействие върху личността на пострадалата, продължителността на наказателното производство (4 години и 3 месеца), наложените мерки за процесуална принуда, нейната възраст, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.

Съдът намерил, че на пострадалата се дължи и компенсаторна лихва, но претенцията за периода преди 04.04.2016 г. е погасено по давност, съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Присъдил обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху главницата, считано от 04.04.2016 г.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с въпросите дали при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и относно материално-правния критерий, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. Поддържа противоречие с т. II ППВС № 4/23.12.1968 г.; на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 на ВКС, ОСГК и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, решение № 202/20.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 403/2016 г.; решение № 250/15.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6491/2007 г.; решение № 264/29.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1185/2019 г.; решение № 480/23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г.; решение № 832/10.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 593/2010 г.;

Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставените правни въпроси са включени в предмета на спора по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и са от значение за постановения по него резултат. Не се установява наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото въззивният съд не се е отклонил от трайната, непротиворечива практика на Върховния касационен съд, включително не е налице и противоречие с тълкуването, дадено в цитираните от касатора съдебни актове. В обжалваното въззивно решение обезщетението за причинените неимуществени вреди са определени по справедливост, при съвкупен анализ на всички установени по делото обстоятелства, релевантни към конкретно търпените болки и страдания, като съдът ясно е посочил кои са преценените от него обстоятелства. Размерът на обезщетението не се явява несъответен на икономическите условия в страната към датата на увреждането – 17.04.2014 г. Цитираната от касатора съдебна практика не обосновава и несъобразяване с формираните в сходни случаи размери на обезщетения за неимуществени вреди.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.

Предвид горния резултат и направеното искане, касаторът следва да заплати на адвокат Б. С. адвокатски хонорар, на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА), чийто размер съдът определя предвид характера на свършената работа, фактическата и правна сложност на казуса, на 600 лв.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 62/10.02.2020 г., постановено от Русенски окръжен съд по в. гр. д. №822/2019 г.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Р. Б да заплати на адвокат Б. С. от АК – Русе адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. за процесуално представителство но М. Р. К. в производството пред Върховен касационен съд, на осн. чл. 38, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА).

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: