Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Д. Ц. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 269 от 13.01.2020 г. по гр. д.№ 15147/ 2018 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр. д.№ 30481/ 2017 г. и по този начин са отхвърлени предявените от касатора против Пловдивски районен съд, Пловдивски окръжен съд, Пловдивски апелативен съд и Върховен касационен съд искове, квалифицирани по чл. 2б ЗОДОВ, за солидарното им осъждане да заплатят сумата 6 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди. Решението е постановено при участието на прокурор от Софийска градска прокуратура.

Жалбоподателят повдига като основание за допускане на касационното обжалване материалноправните въпроси „Носи ли отговорност съдът, за необоснованото удължаване на общия срок на процеса, при неизпълнение от страна на съда на задължението му да следи служебно за родовата подсъдност на делото и при положение, че това процесуално нарушение е довело до удължаване на общия срок на производството с близо две години?”, „Може ли да се приеме, че удължаването на срока за производството за събиране на доказателства (доказателствата се събират по искане на страните по делото) е обстоятелство, което снема отговорността на съда за допуснатата от него прекомерна продължителност на процеса?”, „Разглеждането на делото в срокове от 1 – 2 месеца между отделните съдебни заседания, което обаче в крайна сметка води до общо гражданско производство повече от пет години, установява ли нарушено право на разглеждане в разумен срок?”, „Неправилното разпределение на доказателствената тежест от страна на съда, което е удължило общата продължителност на процеса с няколко години, говори ли за нарушено право на разглеждане на делото в разумни срокове?” и „Има ли обвързваща сила за съда заключителното мнение за допуснато нарушение на разумния срок в Констативния протокол на Инспектората към Висшия съдебен съвет, след като административното производство се явява абсолютна процесуална предпоставка за образуване на съдебно производство по чл. 2б ЗОДОВ”. Счита, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Ответната страна Пловдивски районен съд и прокурора не вземат становище по жалбата.

Ответните страни Пловдивски окръжен съд, Пловдивски апелативен съд и Върховен касационен съд оспорват жалбата като поддържат, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Според тях поставените въпроси са неотносими към правните разрешения, направени от инстанцията по същество в мотивите й за отхвърляне на предявените искове. Изложени са и съображения, че въпросите нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като въззивният съд е дал по тях разрешения, съответстващи на установената практика. Евентуално се поддържа, че не са налице и основания за касиране на обжалваното решение, тъй като същото е правилно.

Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

За да отхвърли предявения иск, въззивният съд приел за установено (чрез препращане към мотивите на първата инстанция и излагайки собствени съображения), че гр. д.№ 12611/ 2010 г. на Пловдивски районен съд било образувано на 25.08.2010 г. по искова молба на ищеца за прогласяване нищожност на завещание. С разпореждане от 26.08.2010 г. делото било оставено без движение за отстраняване на указани от съда нередовности в исковата молба, като срокът за изпълнение на указанията бил продължаван три пъти по молби на ищеца. Указанията били изпълнени в цялост едва на 02.11.2010 г., незабавно след което (на 03.11.2010 г.) препис от исковата молба и приложенията бил изпратен на ответника за отговор. Ответникът подал отговор на 08.02.2011 г., а на 14.02.2011 г., съдът насрочил съдебно заседание. Проведени били шест открити съдебни заседания последното на 13.02.2012 г., в което делото било обявено за решаване. Две седмици след това, на 29.02.2012 г. съдът постановил решение или общо производството продължило една година и шест месеца. Ищецът обжалвал постановеното решение и по жалбата му било образувано гр. д.№ 1579/ 2012 г. на Пловдивски окръжен съд. На 28.05.2012 г. производството по това дело било прекратено и досието било върнато на първата инстанция за поправка на очевидна фактическа грешка. Грешката била поправена незабавно, след което по жалбата на ищеца било образувано гр. д.№ 2394/ 2012 г. на Пловдивски окръжен съд, насрочено за разглеждане на 06.11.2012 г. По делото били проведени 11 съдебни заседания, като същите са били насрочвани през кратък период от време, в рамките през един месец (с изключение на съдебната ваканция). Производството по това дело продължило 1 година и 8 месеца, като отлагането му се дължи на направени от страните доказателствени искания. На 27.02.2014 г., съдът обявил делото за решаване и се произнесъл с решение на 27.03.2014 г. С акта си въззивният съд обезсилил решението на първата инстанция поради родова неподсъдност и изпратил делото на компетентния съд. По исковата молба било образувано гр. д.№ 2090/ 2014 г. на Пловдивски окръжен съд, насрочено за разглеждане в открито заседание на 09.10.2014 г. В това заседание делото било обявено за решаване и по него било постановено решение на 29.10.2014 г. По жалба на ищеца срещу решението на 23.02.2015 г. било образувано гр. д.№ 110/ 2015 г. на Пловдивски апелативен съд. С разпореждане от 24.02.2015 г. делото било насрочено на 23.03.2015 г., като заседанието било отложено поради нередовно призоваване. На второто съдебно заседание от 27.04.2015 г. бил даден ход по същество, а на 27.05.2015 г. съдът обявил решението си. По жалба на ищеца срещу това решение на 23.02.2016 г. било образувано гр. д.№ 778/ 2016 г. на Върховен касационен съд, ІІ г. о. На 21.03.2016 г. този съд се произнесъл с определение, с което не е допуснал касационно обжалване. При тези фактически установявания въззивният съд приел, че искът е допустим, защото преди предявяването му била проведена процедура по реда на глава ІІІ-а ЗСВ, приключила с отказ на министъра на правосъдието да определи обезщетение в полза на ищеца. Посочил, че изготвеният в тази процедура констативен акт, с който се приема, че е нарушено правото на разглеждане на делото по предявения от ищеца иск в разумен срок, не обвързва съда, който разглежда иска за обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ.Т нарушение нямало, защото всички процесуални действия на съдебните състави били осъществявани в кратки срокове. Правният спор, чието разрешаване ищецът твърдял като забавено, се отличавал с фактическа и правна сложност, за решаването му било необходимо използване на специални знания (съдебно-графологическа експертиза), което обективно водело до по-дълъг от нормален съдебен процес. За това допринасял и фактът, че завещателят бил починал много преди образуване на делото – това затруднявало събирането на допуснати по делото доказателства и събиране на сравнителен материал за графологическите експертизи. Срокът на производството бил обусловено и от факта на смъртта на първоначалния ответник и необходимостта от издирване и конституиране на правоприемниците му като страни по делото. Обстоятелството, че решението на районния съд било обезсилено поради нарушение на правилата за родовата подсъдност, не водело до нарушение на правото за решаване на делото в разумен срок, защото събраните в производствата преди обезсилването доказателства дали възможност производството по новообразуваното гр. д.№ 2090/ 2014 г. на Пловдивски окръжен съд (като първа инстанция след обезсилването) да приключи в едно заседание при обща продължителност от едва 3 месеца и 24 дни. Въззивното производство пред апелативния съд приключило също в много кратък срок - 3 месеца и 3 дни, Продължилото около 8 месеца и 20 дни администриране на касационната жалба от подаването й до образуване на делото пред ВКС не било обусловено от бездействие или неоправдано забавяне, а от необходимостта жалбата и отговорите да бъдат приведени в съответствие с изискванията на ГПК. Пред касационната инстанция делото било решено в срок 1 месец и 3 дни, който срок не можело да се счете за неразумен. Общата продължителност на производството от подаване на исковата молба до определението на ВКС била 5 години 6 месеца и 25 дни и не можело да се счита за надвишаваща разумния срок предвид фактическата и правна сложност на спора, усложненията при изготвянето на експертизите и събирането на сравнителен материал, поведението на самия ищец (който подавал нередовни искова молба, въззивна и касационна жалби и не спазвал указаните от съда срокове за внасяне на разноски за събиране на доказателства), смъртта на първоначалния ответник по иска и необходимостта от установяване наследниците му по закон.

При тази мотивировка на обжалваното въззивно решение поставените от касатора правни въпроси са обуславящи, но те нямат претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. С. То решение №І 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/ 2009 г. ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуваща такава. Тези предпоставки не са налице, тъй като законът е ясен, а практиката по прилагането му – установена. Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС се извършва при съобразяване на общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. При изчисляването на общата продължителност на делото не се взима предвид периодът, в който то е било спряно за конституиране на наследници на починала страна, ако съответните органи са извършили нужните действия точно и своевременно. При обсъждането на сложността на делото от значение е обстоятелството, необходимо ли е било за решаване на спора ползване на специални знания и назначаване на съдебни експертизи. Съдът винаги взема предвид общата продължителност на съдебното производство – възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са имали разумна продължителност и обратно – при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции (срв. решение № 306/18/ 22.10.2019 г. по гр. д.№ 4482/ 2017 г., ІV г. о.). Затова държавата не отговаря по чл. 2б ЗОДОВ при забавено изпълнение от страна на съда на задължението му да следи служебно за родовата подсъдност на делото, ако това е компенсирано с бързото разглеждане на делото от компетентния по правилата на родовата подсъдност съд, благодарение на събраните доказателства в производството, в което е констатирана родовата неподсъдност. Държавата не отговаря и ако удължаването на срока за производството се дължи на събиране на доказателства, ако те са били от съществено значение и съответният съд е взел всички необходими дисциплиниращи мерки за своевременното им представяне по делото. Неоснователно касаторът се позовава на решение на ВКС по гр. д.№ 1610/ 2019 г., тъй като в него не е даден различен отговор на поставените в настоящето производство въпроси. В това решение е прието нарушаване на правото на разглеждане на дело в разумен срок поради различната продължителност на предходното производство (близо 10 години) и различните (при липса на адекватни дисциплиниращи мерки) действия на решаващите органи. А относно въпроса за обвързващата сила на заключителното мнение в констативния протокол на Инспектората към ВСС, то според установената практика констатациите в протокола по чл. 60г ЗСВ не обвързват съда (решение № 42/ 01.07.2019 г. по гр. д.№ 1914/ 2018 г., ІІІ г. о.). Обжалваното въззивно решение съответства на формираната по приложението на чл. 2б ЗОДОВ практика, поради което няма основание за допускането му до касационен контрол.

По изложените съображения Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 269 от 13.01.2020 г. по гр. д.№ 15147/ 2018 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: