Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на Прокуратурата на РБ /ПРБ/ чрез С. Х. – прокурор при ОП Пловдив и на адвокат С. като процесуален представител на Н. Г. И. от гр.Пловдив срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд от 18.ІІІ.2009г. по в. гр. д. № 3326/2008г.

Страните не са дали отговори по чл. 287 от ГПК.

Касационните жалби са подадени в предвидения в закона и указан в решението преклузивен срок и са процесуално

допустими.

По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ, състав на ІV ГО, констатира следното:

С атакуваното решение Пловдивският окръжен съд по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил /неправилно вписал “оставил в сила”/ решението на Пловдивския РС от 15.Х.2008г. по гр. д. № 1103/2008г., с което ПРБ и О. следствена служба Пловдив са осъдени солидарно да заплатят на Н. И. 3000лв. обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в стрес и претеснение, изживени от ищеца вследствие на воденото срещу него сл. д. № 679/2004г. по описа на О. Пловдив за престъпление по чл. 283а ал. 1 вр. с чл. 282 ал. 1 вр. с чл. 26 ал. 1 от НК, което е прекратено на основание чл. 237 ал. 1 т. 2 от НПК отм. поради недоказаност на обвинението, ведно със законната лихва от 15.V.2006г. до окончателното изплащане, и с което е отхвърлен предявеният иск за разликата до пълния предявен размер 8000лв.

Въззивният съд е приел, че е доказано понасянето от ищеца на неимуществени вреди, изразяващи се в стрес и претеснение от воденото срещу него наказателно производство, прекратено на основание чл. 237 ал. 1 т. 2 от НПК отм., При определяне размера на вредите съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД съдът е взел предвид, че досъдебното производство е приключило в разумен срок, че взетата мярка за неотклонение е най-леката – подписка, че притесненията и стресът не са превишавали по интензитет обичайното психоемоционално състояние на човек при подвеждането му под наказателна отговорност, че наказателното производство не е получило някаква особена гласност в общественото пространство, поради което е приел, че обезщетение в присъдения размер е достатъчно да репарира вредите.

В изложението на ПРБ по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК относно допускането на касационното обжалване се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за размера на обезщетението в противоречие с практиката на съдилищата, обективирана в две решения на състави на ВКС № 692/12.V.2008г. по гр. д. № 2394/2007г. и № 1017/15.ХІІ.2005г. по гр. д. № 524/2004г., що се отнася до връзката между дължимото обезщетение за незаконно обвинение, тежестта на престъплението, в което е било обвинението, и вида и размера на неимуществените вреди. Размерът на присъденото обезщетение е завишен. Той следва да бъде определен в зависимост от тежестта на незаконното обвинение, което следва да е в пряка причинна връзка с интензитета на преживения емоционален дискомфорт и конкретното неблагоприятно психо-емоционално състоянние. Обезщетението се дължи за всички преки и непосредствени вреди. Съдът се произнесъл и по съществен материалноправен въпрос – осъждането на правозащитен орган по чл. 2 т. 2 от ЗОДОВ при липса на законово основание за това, който е от значение за точното прилагане на закона. Основанията по чл. 2 не може да бъдат тълкувани и прилагани разширително или да се търси и прилага аналогия.

В изложението на Н. И. се сочи, че съдът се произнесъл по съществен материалноправен въпрос – присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 995/25.VІІІ.2006г. на ВКС. Присъденото обезщетение не отговаря на действително претърпените вреди с оглед обвинението за тежко умишлено престъпление, прекратено поради липса на престъпление. Мотивите на съда за това как да бъде определен размерът на обезщетението и как да бъдат доказвани неимуществените вреди са в противоречие с практиката на Европейския съд по правата на човека, в частност по делото Г.Й. срещу България, във връзка с което местните съдилища приемат, че условията в ареста са нечовешки и унизителни, но отхвърлят иска с аргумента, че Й. не доказал дали, как и колко е страдал.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира, че не са налице предвидените в чл. 280 ал. 1 т. 2 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължитнелно, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл. 290 ал. 2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т. 1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.

В разглеждания случай посоченият от касаторите материалноправен въпрос е съществен за резултата по делото, но той е решен в съответствие със закона и не е налице твърдяното му противоречиво разрешаване от съдилищата. Приложението на въздигнатия в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни по тежест за всеки отделен казус, а това обуславя различие в увреждането и в размерите на обезщетенията. Следователно е невъзможно да се определят единни количествени критерии, приложими при всеки разглеждан случай, поради което допускането на касационно обжалване по този въпрос е безпредметно, тъй като не би довело до уеднаквяване на съдебната практика. С оглед на това и че в случая въззивният съд се е съобразил с трайната практика на съдилищата при определянето на размера на дължимото обезщетение, преценявайки тежестта на повдигнатото обвинение и на мярката за неотклонение, продължителността на наказателното преследване, степента на обществения му отзвук и отражението на същото върху психоемоционалното състояние на ищеца, не е налице твърдяното противоречиво разрешаване от съдилищата на въпроса по приложението на чл. 52 от ЗЗД. Следва да се отбележи, че соченото от касатора-ищец решение по делото Й. срещу България е неотносимо към разглеждания случай, при който искът не е отхвърлен, а е частично уважен.

Не е налице и твърдяното от ПРБ основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК. Приетото от въззивния съд, че ответникът отговаря на основание чл. 2 т. 2 от ЗОДОВ за причинените на ищеца неимуществени вреди вследствие на предявеното му обвинение, наказателното производство за което е прекратено поради недоказването му на основание чл. 237 ал. 1 т. 2 от НПК отм., е в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 7 от ТР № 3/22.ІV.2004г. по тълк. гр. д. № 3/2004г. на ОСГК, за необходимостта за изоставянето на която касаторът не е изложил никакви аргументи.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

ОПРЕДЕЛИ

:

НЕ ДОПУСКА

касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, четиринадесети граждански състав, № 465 от 18.ІІІ.2009г. по гр. д. № 3326/2008г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: