О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3114
гр. София, 19.06.2024 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 4289 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „А. ф.” ООД срещу решение № 744/20.06.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 792/2023 г. на Варненския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 183/18.01.2023 г. по гр. дело № 17775/2021 г. на Варненския районен съд, като краен резултат дружеството-жалбоподател е осъдено, на основание чл. 200 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на ищцата Т. С. И. сумата 80 000 лв. и на малолетния ищец Т. М. Ч. (действащ чрез другата ищца – негова майка) сумата 150 000 лв., представляващи обезщетения за претърпените от тях неимуществени вреди вследствие смъртта на М. Т. Ч. – „житейски спътник“ (фактически съжител на съпружески начала) на ищцата и баща на малолетния ищец, настъпила в резултат на трудова злополука от 13.08.2021 г., ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от 14.08.2021 г. до окончателното им изплащане.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулиран следните правни въпроси: 1) безусловно ли е правото на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, да получи обезщетение за неимуществени вреди, или то е обусловено от ангажиране на доказателства, които установяват съществуването на дълбока емоционална връзка помежду им; 2) длъжен ли е при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от смърт на едно лице въззивният съд да обсъди всички критерии, които имат значение за определяне размера на обезщетението – възраст на починалия, обществено положение, момента на настъпване на смъртта, която е от значение за преценка на съществуващото в страната икономическо положение, както и отношенията между пострадалия и лицата, които претендират обезщетение; и 3) в кои случаи поведението на пострадалия при трудова злополука следва да се характеризира като проява на груба небрежност; съставлява ли загубата на контрол върху превозното средство, която не е провокирана от внезапно възникнала опасност за движение, проява на груба небрежност. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и конкретно: първия въпрос – с ППВС № 5/24.11.1969 г., втория въпрос – с ППВС № 4/23.12.1968 г. и третият въпрос – с решение № 18/08.02.2012 г. по гр. д. № 434/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 63/10.05.2017 г. по гр. д. № 3648/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС. При условията на евентуалност, по отношение на втората част от третия въпрос се сочи и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че по тази част от въпроса няма формирана съдебна практика. Също при условията на евентуалност касаторът навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като твърди очевидна неправилност на въззивния акт и в тази връзка преповтаря касационното си оплакване, че необосновано окръжният съд е приел за неоснователно възражението на дружеството-работодател за проявена груба небрежност от страна на починалия при трудовата злополука.
Насрещната страна – ищците Т. И. и Т. Ч., в отговора си на касационната жалба излагат съображения, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, както и становище за неоснователност на жалбата.
По наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:
Отговор на първия правен въпрос е даден в задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана както в посоченото от касатора ППВС № 5/24.11.1969 г., така и в ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, а също и в основаната на тях практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 200 от КТ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз в решение № 115/15.11.2018 г. по гр. д. № 4455/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази практика на ВС и ВКС, претенцията по чл. 200 от КТ не се основава на наследствени права по ЗН, а на лично претърпени неимуществени вреди от смъртта на пострадалия при трудова злополука, поради което в кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, се включва и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при трудова злополука, без да е бил сключен брак, но при създадена трайна и дълбока емоционална връзка между тях. В тази връзка в мотивите към ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС е разяснено, че най-близките на починалия (по смисъла на ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., в който кръг попада и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му. Прието е още, че правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 от ЗЗД.
За да обоснове извода си, че ищцата Т. И. е сред кръга от лица, разполагащи с активна материалноправна легитимация по чл. 200 от КТ, въззивният съд се е позовал именно на задължителната практика, обективирана в ППВС № 4/25.05.1961 г., ППВС № 5/24.11.1969 г. и ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС. Окръжният съд, при обсъждане на доказателствата по делото е установил още, че ищцата и починалият при процесната трудова злополука М. Ч., са били нормално семейство, изпълнено с любов, топлина, грижи, внимание; М. е бил отговорен и грижовен съпруг и баща; имали са едно дете и на път да се роди друго дете, но по стечение на обстоятелствата то завършило със злополучен край; детето (малолетният ищец Т. Ч.) и бащата също са били привързани един към друг, обичали са се; ищцата и М. Ч. не са били женени, но са живеели заедно на семейни начала при родителите на М. от поне три години; искали са да си купят собствено жилище и да се отделят, тъй като искали да имат стая за детето, а и чакали второ, като са наели квартира и продължили да търсят собствено жилище; двамата са били близки с родителите на М.. Също въз основа на доказателствата по делото въззивният съд е приел за установено и че към датата на процесния инцидент (трудовата злополука) от 13.08.2021 г., ищцата и М. Ч. са били скарани и не са живели в един дом, но това не е довело до фактическа раздяла и до липса на взаимност между тях, а напротив – съдът е приел, че очакването на второто им дете е достатъчна индиция, че те са имали преспективи за съвместно съжителство.
При така установените обстоятелства по делото, сочещи на създадена трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата Т. И. и починалия при процесната трудова злополука неин фактически съжител на съпружески начала М. Ч., настоящият съдебен състав намира, че като е приел, че ищцата Т. И. разполага с активна материалноправна легитимация по чл. 200 от КТ и като `и е присъдил обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е разрешил първия поставен от касатора правен въпрос, не в противоречие, а в съответствие с посочената по-горе практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, респ. – по отношение на този въпрос не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
По аналогични съображения, няма основание касационното обжалване да се допуска и по втория поставен от касатора правен въпрос, който също е по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 200 от КТ. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 и мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г. (което се сочи от жалбоподателя), при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди; в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства както и значението им за размера на неимуществените вреди. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението Такива обективни обстоятелства могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, като при причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В същия смисъл е и многобройната, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК.
В случая, при определяне размера на обезщетението на ищцата Т. И. въззивният съд е съобразил, освен посочените по-горе (при първия въпрос) обстоятелства, още и установените от показанията на свидетелките Г. и А. релевантни обстоятелства, а именно: След смъртта на М. Ч., ищцата е станала доста по-затворена, спряла контактите си, не споделяла, много рядко се усмихвала, а преди това била общителна, усмихната. Ищцата се опитвала да обясни на детето (малолетния ищец Т. Ч.) ситуацията, като му казвала, че баща му е звездичка; намерила сили да му покаже къде е погребан. Ищцата психически се сринала, трудно `и е било да понесе болката сама, затворила се в себе си, често плачела. Относно степента и характера на получените от ищцата травми, въззивният съд е обсъдил и заключението на съдебно психиатричната и психологическа експертиза, от което е приел за установено, че в резултат на процесния инцидент, който е с фатален край за съпруга на ищцата, последната е претърпяла психична травма, която е свързана с емоционални и отчасти с волеви промени. Диагностицирани са клинични симптоми на „разстройство в адаптацията – тревожно депресивно разстройство“; в резултат на претърпяната психична травма към момента на освидетелстването ищцата е с повишени в умерена степен тревожност и депресивност; станала е неспокойна, с намален фрустрационен толеранс, с нарушения в съня и с понижена самооценка; ограничила е интересите си, съсредоточила е вниманието си върху новите задължения и отговорности. Повишена е страховата готовност (като неопределена тревожност), ограничени са социалните контакти. Налице е потисната агресивна готовност (нездравословна агресия) – потиснатите емоции и чувства спрямо лица, институции и фирмата, в която е работил съпругът `и, поради некоректното и нелоялно отношение към нея след неговата смърт. Цялата симптоматика е вследствие на преживяната и все още необработена психична травма. Настъпилата психична травма от преживения инцидент не е преодоляна от ищцата към момента на освидетелстването `и – в продължение на една година все още персистират симптомите. Същите са били изразени в по-голяма степен непосредствено след инцидента и първите месеци след него, но все още техните външни прояви остават – завоалирани, но в определени моменти, когато се правят асоциации със случилото се, се проявяват под формата предимно на невербални жестове, мимики и лицеизраз (натъжаване и просълзяване, продължителни паузи). Вещите лица считат за препоръчително ищцата да ползва специализирана помощ от професионален психотерапевт. Наличието на психичната травма от случилия се инцидент е довела до промяна в качеството на живот на ищцата – най-вече промяна в самооценката, с повишените задължения и отговорности, които следва да поеме сега, когато е сама и когато отглежда и възпитава общото им дете; ограничила е до минимум социалните си контакти; чувства се ненужна в семействата, които са пълни (трианголат); променено е качеството на съня и апетита `и, изпитва неопределени страхове и вътрешно напрежение, а нивото на тревожността и депресивността са в умерена степен повишени. Отзвучаване на клиничните симптоми, без съответно лечение и психотерапия продължително, със „заравяне на стреса“, при ищцата не може да отзвучи, има реална възможност за хронифициране и задълбочаване на психиатричната симптоматика, както и нейното актуализиране, като и към освидетелстването се актуализира нерационално преработения до момента дистрес.
От друга страна, въззивният съд не е кредитирал същото експертно заключение в частта му относно това, загубата на второто дете на ищцата да е в пряка причинна връзка с процесния инцидент и със смъртта на М. Ч.. Съдът е приел за недоказани и твърденията на ищцата да е търсила специализирана помощ, да е приемала медикаменти и да е провеждала лечение. Въззивният съд е съобразил и установените по делото обстоятелства, че към датата на процесния инцидент (трудовата злополука) от 13.08.2021 г., ищцата и М. Ч. са били скарани и не са живели в един дом, както и че тя не е потърсила житейския си спътник още вечерта на 13.08.2021 г., нито на другия ден е подала сигнал в полицията за изчезването му, а е търсила сведения за него от приятеля и колегата му – свидетеля Ж. Д., едва на по-следващия ден.
По така изложените съображения въззивният съд е намерил за основателно възражението на ответното дружество-жалбоподател за завишено по размер, присъденото от първата инстанция обезщетение от 110 000 лв. на ищцата Т. И., като е приел за основателна нейната претенция до сумата от 80 000 лв.
По отношение размера на обезщетението на малолетния ищец Т. Ч., въззивният съд е отчел, че във въззивното производство дружеството-касатор не е направило възражения относно степента и характера на претърпените от този ищец, вследствие на трудовата злополука и загубата на баща му, неимуществени вреди – огромната болка и страдание от загубата на родител, лишаването от бащина обич, ласки, грижи и внимание; огромната празнота, която не може да бъде запълнена. Окръжният съд е намерил, че присъденото от първата инстанция обезщетение от 150 000 лв. в полза на малолетния ищец, покрива критерия за справедливост, визиран в нормата на чл. 52 от ЗЗД, предвид обективно съществуващите обстоятелства, съобразно представените от страните доказателства по делото. В тази връзка въззивният съд е приел за безспорно, че за детето загубата на родител, прекъсването на връзката „баща-син“, невъзможността малолетният ищец да разчита на бащина подкрепа в живота си занапред, предвид и доказаната по делото тяхна емоционална свързаност, е травма, която не може да бъде преодоляна лесно, бързо и без последствия. Съдът е отчел и възрастта на момчето – 5-годишно към дата на инцидента – възраст, в която детето е осъзнато относно отношенията с родителите си, възприема емоционално контакта си с тях, и в същото време е в крехка възраст, за да асимилира внезапната загуба на баща си; като немаловажен, въззивният съд е посочил и факта, че детето е лишено от грижата на единия си родител в чисто материален план.
Настоящият съдебен състав намира, че с така изложеното в мотивите към обжалваното решение относно размерите на процесните обезщетения за неимуществените вреди, претърпени от двамата ищци, въззивният съд е дал разрешение на втория поставен от касатора правен въпрос, което не е в противоречие, а е съобразено с цитираните по-горе задължителни указания и разяснения, обективирани в т. 11 и мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., при което е спазен и принципът за справедливост, установен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че с отговора на исковата молба ответното дружество-касатор е направило следните възражения по чл. 201, ал. 2 от КТ – че починалият при процесната трудова злополука М. Ч. допринесъл за настъпването `и, действайки при груба небрежност, като се отклонил от обичайния си маршрут за връщане след доставка на стоките, както и при неспазване правилата за движение причинил пътнотранспортното произшествие (ПТП), като навлязъл в затворен за ремонт участък на пътя. Въззивният съд, след обсъждане на писмените доказателства и двете заключения на съдебната автотехническа експертиза, респ. – при подробно изясняване в мотивите към решението на механизма на ПТП, при което е настъпила процесната трудова злополука, както и на останалите релевантни обстоятелства, е приел за недоказани и неоснователни, и двете своевременно направени възражения по чл. 201, ал. 2 от КТ. По отношение на първото от тях съдът е изтъкнал, че по делото не са налице категорични доказателства – в деня на инцидента, а и по принцип, да е имало строго определен маршрут, по обекти и часове, които изпълняващите длъжността „шофьор лекотоварен автомобил“ при ответното дружество (какъвто е бил М. Ч.) да е следвало да спазват стриктно и нарушаването на които да се счита за нарушаване на трудовата дисциплина. Съдът е приел, че в тази насока са и показанията на свидетеля П., съгласно които, въпреки че М. Ч. не е спазил изискването да се отчита всеки ден след завръщането си в базата на дружеството, от това не са настъпили никакви последици относно изпълнението на служебните му задължения. На следващо място съдът е намерил за ирелевантни конкретните обстоятелства, дали на процесната дата 13.08.2021 г. пострадалият М. Ч. е закарал лед в [населено място] и дали е следвало да го направи, тъй като причината за инцидента е ПТП, което не е в пряка причинно-следствена връзка с избрания маршрут. Относно второто възражение – за преминаване през затворен за движение път, въззивният съд е посочил, че съгласно издаденото от Областно пътно управлевие – В., удостоверение от 23.05.2022 г., процесният пътен участък е бил затворен към 13.08.2021 г., като вертикалната сигнализация за това е била поставена на 26.11.2020 г., но от удостоверението не се установява дали тази сигнализация е била налична към датата на инцидента 13.08.2021 г. Въззивният съд е приел още, че както с показанията на свидетелите-очевидци, така и с протокола за оглед на процесното местопроизшествие, изготвен от полицейските служители, е установено, че участъкът от пътя е бил новоасфалтиран, без маркировка, но и без да е имало поставени ограничителни и забранителни движението пътни знаци; установено е и че при настъпването на процесното ПТП, по пътя е имало интензивно движение. Съдът е изложил и съображения, че дори и да се приеме, че участъкът от пътя е бил затворен, но без знаци за това, то съгласно заключението на автотехническата експертиза и показанията на очевидците, отново не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от стграна на пострадалия, тъй като причината за катастрофата не е в състоянието на пътния участък, който е бил в отлично състояние – нов асфалт, макар и без пътна маркировка. Въззивният съд е приел, че третото възражение на ответното дружество-касатор по чл. 201, ал. 2 от КТ – че М. Ч. проявил груба небрежност, предприемайки управление на служебния автомобил при влошено здравословно състояние, не е въведено с отговора на исковата молба, а в първото по делото заседание. Съдът е разгледал по същество и това несвоевременно направено възражение, като го е намерил за неоснователно, тъй като по делото не са събрани категорични доказателства за наличие на здравословен проблем, който да е бил известен на М. Ч., той да го е неглижирал, и това да е довело до загубване управление на автомобила, респ. – до процесното ПТП и леталния край, т. е. – да е в пряка връзка със злополуката. Въззивният съд е изложил съображения, че груба небрежност при трудова злополука е налице когато пострадалият е предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати; че грубата небрежност е тежко нарушаване на дължимата грижа при положение, че пострадалият е могъл да я съблюдава в конкретната обстановката, каквото един обикновен човек, поставен в същата обстановка, не би могъл да го допусне, както и че такова поведение е правно укоримо, защото пострадалият е бил длъжен да избегне злополуката, ако беше положил дължимата грижа.
С така изложеното относно неоснователността на възраженията по чл. 201, ал. 2 от КТ на ответното дружество, въззивният съд не е обсъждал, съответно – не е дал разрешение на втората част от третия поставен от дружеството правен въпрос – „съставлява ли загубата на контрол върху превозното средство, която не е провокирана от внезапно възникнала опасност за движение, проява на груба небрежност“. Това е така, защото дружеството-касатор не е навело своевременно пред инстанциите по същество обстоятелствата, визирани в хипотезата на тази част от въпроса, като основание на възраженията си по чл. 201, ал. 2 от КТ. Поради това, втората част от третия правен въпрос не е включена в предмета на спора, не е обуславяща правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без значение за изхода на делото, респ. – не осъществява общата препоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
С изложените съображения относно възраженията по чл. 201, ал. 2 от КТ на касатора, въззивният съд е дал разрешение на първата част от третия въпрос („в кои случаи поведението на пострадалия при трудова злополука следва да се характеризира като проява на груба небрежност“), което също не е в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в посочените от касатора решение № 18/08.02.2012 г. по гр. д. № 434/2011 г. на III-то гр. отд. и решение № 63/10.05.2017 г. по гр. д. № 3648/2016 г. на III-то гр. отд., както и в цитираните в тях други решения на ВКС. Съгласно тази константна практика, за разлика от компенсацията по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, която не предпоставя вина на пострадалия за съпричиняването на вредата, в трудовоправния режим прилагането на компенсацията предпоставя виновно допринасяне на пострадалия за настъпването на увреждането. Правнорелевантна е не всяка форма на вината, а само грубата небрежност, която се определя като неполагане на дължимата грижа, каквато и най-небрежният човек би положил в подобна обстановка. Не всяко нарушение на правилата за здравословни и безопасни условия на труд представлява нарушение при груба небрежност, а само онова, при което работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежният работник би положил в подобна обстановка. Съдът не дължи служебно произнасяне при липса на изрично възражение за допусната груба небрежност от работника или служителя, но при заявено искане за намаляване на обезщетението на това основание съдът следва да изложи мотиви относно механизма на увреждането, за да отговори на въпроса за наличието или липсата на груба небрежност. Тежките нарушения на правилата за движение по пътищата, станали причина за пътнотранспортно произшествие, при което е пострадал работникът или служителят, съставляват груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ. Степента на съпричиняване се определя от обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, които са критериите за намаляване на обезщетението.
Видно от гореизложеното, въззивният съд не е приел нищо различно, което да обоснове наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, и по отношение на първата част от третия правен въпрос, формулиран от касатора.
Също съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. В случая обжалваното въззивно решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок, а и касаторът не сочи такъв, като позоваването му на това основание за допускане на касационното обжалване е напълно бланкетно – преповтаря общото му оплакване по чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК за необоснованост на съображенията на съда относно неоснователността на възраженията по чл. 201, ал. 2 от КТ.
В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.
Независимо от изхода на делото, в полза на ищците не следва да се присъждат претендираните от тях разноски за настоящата инстанция, тъй като не се установява те да са сторили такива за касационното производство.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 744/20.06.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 792/2023 г. на Варненския окръжен съд, – в частта, с която „А. ф.” ООД е осъдено, на основание чл. 200 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на Т. С. И. сумата 80 000 лв. и на Т. М. Ч. сумата 150 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тях, считано от 14.08.2021 г. до окончателното им изплащане.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Разноски не се присъждат.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: