№ 3338

гр. София, 28.06.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и осми юни две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров ч. гр. д. № 1324/2024 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1, вр. с чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ответниците по делото Н. С. Х. и Ц. Д. Х. чрез общия им пълномощник адв. К. срещу определение № 2911/21.11.2023 г. по ч. гр. д. № 3061/2023 г. на Апелативен съд – София (АС – София).

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Ответната страна по жалба Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество (Комисията) е подала отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за нейната неоснователност.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното определение е отменено определение №13342/06.11.2023г. по гр. д. № 11312/2023г. на Софийски градски съд (СГС), вместо което е допуснато на основание чл. 389 ГПК обезпечение на искови претенции по чл. 153 ЗПКОНПИ, предявени от Комисията срещу Н. С. Х. и Ц. Д. Х., с цена от 134 500 лева чрез налагане на следните обезпечителни мерки: възбрана върху самостоятелен обект в сграда, находящ се в [населено място], район „М.“,[жк], бл. № ..., вх. .. ет... , апартамент .., заедно с 0,596 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена сградата, придобит на 09.09.2020 г. с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № .., том .., рег. № .. дело № ../.. г. на СВ-София; запор върху товарен автомобил марка „МАН“, модел „8.150“, рег. [рег. номер на МПС] , рама WVML028968G056081, дата на първоначална регистрация 20.02.1990 г., придобит на 02.11.2020 г.; запор върху лек автомобил марка „Ситроен“, модел „С4 Пикасо“, рег. [рег. номер на МПС] , рама VF7UA9HZC45295842, двигател № JBAJ0012621, дата на първоначална регистрация 28.04.2008 г., придобит на 02.09.2021 г.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че пред СГС е било образувано гр. д. № 11312/2023 г. по искове с правно основание чл. 153 ЗПКОНПИ от Комисията срещу Н. С. Х. и Ц. Д. Х.. Посочил е, че с решение № 587/12.07.2023 г. на Комисията е образувано производство за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество въз основа на постъпило в ТД София уведомление от Специализирана прокуратура с вх. № 1897/23.11.2021 г., че срещу лицето Н. С. Х. е внесен обвинителен акт за извършено престъпление по чл. 321, ал. 6 НК. Съобразени са изложените доводи, че предмет на отнемане ще е имущество на обща стойност 134 500 лева. Констатирано е също така, че с молба вх. № 101926/06.11.2023 г., подадена от Комисията е поискано да се допусне обезпечение на предявените искове по делото, че така подадената молба е оставена без уважение, доколкото е прието, че не е налице обезпечителна нужда, тъй като в производство по чл. 390 ГПК е допуснато обезпечение на исковите претенции с определение от 18.07.2023 г. по ч. гр. д. № 8176/2023 г. на СГС и не е необходимо повторно допускане на обезпечение. В обжалваното определение са развити доводи, че макар обезпечение на същите искови претенции, предявими от Комисията против ответниците да са били допуснати по реда на чл. 390 ГПК – т. е. обезпечени са бъдещи искове против двамата ответници с правно основание чл. 153 ЗПКОНПИ, което е сторено с определение № 8718/18.07.2023 г. по цитираното ч. гр. д. на градския съд, този съдебен акт не е породил правно действие, тъй като е отменен с влязло в сила определение № 2446/04.10.2023 г. по ч. гр. д. № 2550/2023 г. на АС – София и молбата на Комисията за обезпечение е оставена без уважение. Изложени са аргументи, че от представените с исковата молба по гр. д. № 11312/2023 г. на СГС доказателства (справки от имотен регистър, от банки за информация по сметки на ответниците и регистрирани дружества, справки за задгранични пътувания, за публичноправни задължения) може да се направи обосновано предположение за вероятна основателност на предявените искови претенции, тъй като се установява несъответствие в имуществото на ответниците за проверявания период. Прието е, че в настоящото производство съдът следва да извърши обща преценка на представените по делото доказателства, от които да се направи най-общ извод за вероятна основателност на иска, като неговата основателност ще е предмет на бъдещия исков процес. Обосновано е виждане, че именно в хода на този състезателен процес ще бъдат предмет на детайлно изследване с надлежни експертни заключения твърдените стойности на процесните обекти, доходи, обичайни и извънредни разходи и стойност на имущество. При тези съображения и предвид на отмененото предходно определение за обезпечение на исковите претенции (постановено по молба с правно основание чл. 389 ГПК) против ответниците, е формиран решаващ извод за наличие на обезпечителна нужда и останалите предпоставки за допускане на обезпечение на предявените искове по чл. 153 ЗПКОНПИ и са наложени исканите обезпечителни мерки.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация и поставят следните въпроси:

1. „Дължи ли съдът произнасяне по молба за допускане на обезпечителни мерки при наличие на нередовна искова молба, която не е вписана в имотния регистър съгласно чл. 153, ал. 3 ЗПКОНПИ (сега с наименование ЗОНПИ)?“;

2. „Допустима ли е молба за допускане на обезпечителни мерки в исково производство, което изисква вписване на исковата молба в имотния регистър?“

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, обосновано с доводи за очевидна неправилност на атакуваното въззивно определение.

Искането за достъп до касация е неоснователно.

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях - по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос - т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд - така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Той не може да изведе този въпрос и от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от горепосочения тълкувателен акт.

В настоящия случай поставените питания нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения и не удовлетворяват общо основание за достъп до касационно обжалване. Питанията се поставят на плоскостта на тезата на жалбоподателите, че въззивният съд не е следвало да допуска обезпечение на исковите претенции по висящия процес, доколкото е налице нередовност на исковата молба, изразяваща се в липса на вписване в имотния регистър съгласно изискването на чл. 153, ал. 3 ЗПКОНПИ (понастоящем ЗОНПИ). В обжалваното определение липсват мотиви в подобен смисъл. За да допусне исканото обезпечение на предявените искове по чл. 153 ЗОНПИ (преди ЗПКОНПИ), въззивният съд е формирал извод за вероятна основателност на същите, както и за наличието на обезпечителна нужда поради отмяна на допуснатото (преди това) обезпечение на исковите претенции в производство по чл. 390 ГПК – т. е. на бъдещ иск. В обжалваното определение въпросът дали подадена исковата молба е нередовна с оглед на изискването по чл. 153, ал. 3 ЗОНПИ за вписването й в Агенцията по вписванията не е изследван, нито пък второинстанционният съд е излагал съображения дали сезиращата го молба за обезпечение по висящия процес е допустима когато в закон се поставя подобно изискване за вписване. Питанията по същество са привързани към оплакванията на жалбоподателите за неправилна оценка на фактите по делото и необоснованост на крайния извод за наличието на условията за допускане на обезпечение на предявените искове, като чрез поставянето им на практиката се изразява несъгласие с приетото от въззивния съд. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивния акт са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на акта и не подлежат на преценка в производството по селектиране на жалбите. В този смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Непоставянето на релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение е основание само по себе си за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от посочения тълкувателен акт.

Вън от горното, следва да се изтъкне и следното.

Разпоредбата на чл. 153, ал. 3 ЗОНПИ предвижда вписване в имотния регистър не на всички искови молби и влезли в сила съдебни решения по искове предявени от КОНПИ за отнемане на незаконно придобито имущество, а само тези, които касаят недвижими имоти - така определение № 36/14.02.2020 г. по ч. гр. д. № 4818/2019 г. на ВКС, II г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Освен това, съгласно указанията по т. 1 и т. 2 от ТР № 3/19.07.2010 г. по тълк. д. № 3/2009 г. на ОСГК на ВКС изискването за вписване на искова молба на основание чл. 114 б. „в“ във вр. с чл. 112 б. „з“ ЗС, не е изискване за редовност и съдържание на исковата молба по смисъла на чл. 127 ГПК, а нормата на чл. 128 ГПК не изисква представяне към исковата молба на вписан екземпляр от нея. Това разрешение следва да се приложи и в случая, с оглед нормативно установеното изискване по чл. 153, ал. 3 ЗОНПИ и налага извод, че вписването на исковата молба на Комисията не е изискване за нейната редовност по смисъла на процесуалния закон (ГПК). Вписването на искова молба по чл. 114 ЗС има оповестително - защитно действие спрямо трети, неучастващи в процеса лица, и не може да бъде пречка за възникването на валидно процесуално правоотношение и за постановяване на валиден съдебен акт, с който се дава защита на вещното право, предмет на търсената защита, и обвързващ страните по делото със силата на пресъдено нещо. Тези принципни постановки са относими и в производството по гражданската конфискация, провеждано по реда на ЗОНПИ.

При наличие на формирана съдебна практика на ВКС, вкл. установена по задължителен за съдилищата начин, приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за селектиране на жалбата, е изключено.

Неоснователно е и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното определение. Посочената разпоредба е самостоятелен фактически състав, осъществяването на който изисква и предпоставя обосноваване на особено тежък порок на въззивния съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към него, без да е необходимо да извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването от страната, а не служебното установяване от съда. В случая жалбоподателите не са изпълнили това изискване, а са развили доводи за неправилност на обжалваното определение, поради необоснованост на изводите на въззивния съд за наличие на обезпечителна нужда (поради факта, че предходно наложените с отмененото определение на градския съд обезпечителни мерки не са били заличени в имотния регистър и в регистъра на КАТ – СДВР). Така те не аргументират предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предвид посочената по - горе дефинитивност на разглежданото селективно основание.

В обобщение, жалбоподателите не са обосновали приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане на въззивното определение до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2911/21.11.2023 г. по ч. гр. д. № 3061/2023 г. на Апелативен съд – София.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.