10ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1826

гр. София, 02.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 229 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ответниците Ю. А. П. и И. Х. И. против решение № 61/31.01.2023 г. по в. т.д. № 60/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 261404/14.10.2021 г. по т. д. № 2205/2020 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-2 състав, за признаване за установено по предявения от Технически университет - София срещу Ю. А. П. и И. Х. И. иск с правно основание чл. 61, ал. 1 вр. с чл. 15 ЗПРПМ, че полезен модел, представляващ “Уредба за измерване на макро и микро грапавини от пътната настилка”, за който е издадено Свидетелство за регистрация № BG 3313 U1/15.11.2019 г. от Патентно ведомство на Р. Б. представлява служебен полезен модел по смисъла на чл. 15 вр. с чл. 78 ЗПРПМ с носител на правата по него Технически университет София, и за признаване за установено по иск с правно основание чл. 62 вр. с чл. 13, ал.2 ЗПРПМ, че ответникът Ю. А. П. не разполага с правото на заявяване за регистрация на гореописания полезен модел.

С касационната жалба на Ю. П. са въведени оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Поддържа се, че поради прекратяване на производството по чл. 60 ЗПРПМ не е оспорено авторството на процесния полезен модел и следва да се приеме, че Ю. П. и И. И. са действителните автори на същия, съгласно вписването в Държавния регистър на Патентното ведомство. Оспорва се пасивната процесуална легитимация на ответника И. И. да отговаря по предявените искове. Касателно иска по чл. 61 вр. с чл. 15 ЗПРПМ се счита, че ищецът ТУ – София няма доводи за установяване на служебния характер на полезния модел по отношение на този изобретател. По отношение на иска по чл. 62 вр. с чл. 13 ЗПРПМ се сочи, че ответна страна може да бъде само заявител/собственик на полезен модел, какъвто не е авторът И. И.. Релевира се, че въззивното решение е недопустимо и съответно очевидно неправилно поради произнасяне от съда по въпрос, който не е предмет на спора – авторството на процесния модел. Добавя се, че това може да бъде атакувано само по реда на чл. 60 от закона, каквато претенция е предоставена само на физическите лица, претендиращи авторство, и съответно не е разглеждана в настоящия процес. Аргументира се, че решаващият състав неправилно е приел, че ответникът П. не е автор на полезния модел, а такива са служителите на ищеца – проф. К., доц. П. и гл. ас. С., от което е направен извод, че изобретението има служебен характер. Тези мотиви се оспорват, освен с оглед гореизложените доводи, и поради липсата на представени доказателства от ТУ – София касателно самостоятелното създаване на модела, установеното от заключението на вещото лице Ш., че най-ранната разработка на технологията и конструктивното устройство е дадена в дисертацията на П.. Допълва се, че съображенията на въззивния съд за действителните автори на полезния модел се базират единствено на свидетелските показания на същите тези лица, които, според касатора П., са заинтересовани от изхода на спора и са дали противоречиви и неистински показания. Като неправилно се определя и заключението на апелативния съд, че правото на заявяване има ищецът ТУ– София на основание чл. 13, ал. 3 вр. с чл. 62 ЗПРПМ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени от касатора П. следните въпроси (без конкретизиране на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК):

“1. В търговски спорове, които нямат за предмет установяване на действителния изобретател съгл. чл. 60 ЗПРПМ, следва ли съдът да приеме за автори официално признатите и вписани като автори - изобретатели лица в Държавния регистър на изобретенията и полезните модели съгласно чл.5 ЗПРПМ?

2. Допустимо и законосъобразно ли е в търговски спор само за установяване на служебния характер на изобретение /полезен модел/ на основание чл. 15 във вр. с чл. 61 ЗПРПМ, съдът да установява, че вписаните и признати по законов път за автори-изобретатели не са действителните изобретатели на полезния модел, при условие, че не е подаден иск за установяване на действителните изобретатели и съдът не е открил съответно производство по този иск. Съответно допустимо и законосъобразно ли е в този случай съдът да се произнася, без да е сезиран по установения законов ред, че официално признатите и вписани като автори на полезния модел изобретатели не са негови действителни изобретатели, а такива са други лица - проф. К., доц. П. и гл. ас. С.?

3. Допустимо и законосъобразно ли е в търговски спор само за установяване на служебния характер на изобретение/полезен модел съгласно чл. 15 ЗПРПМ, съдът да се произнася, че служебният характер на изобретението/полезния модел е установен от него поради служебна връзка между ищеца и трети лица - проф. К., доц. П. и гл. ас. С., а не поради установяване на служебна връзка между ищеца и официално признатите и вписани автори-изобретатели Ю. А. П. и И. Х. И.?

4. Кои са действителните изобретатели на процесния полезен модел “Уредба за измерване на макро и микро грапавини от пътната настилка”, рег. № 3313?”.

Релевира се и основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК за достъп до касация поради вероятна недопустимост и съответно поради очевидна неправилност на въззивното решение.

В касационната жалба на И. И. се поддържат оплаквания за недопустимост и съответно за неправилност на въззивното решение на основание чл.281, т. 2 и 3 ГПК. Пояснява се, че решението е недопустимо поради липса на пасивна процесуална легитимация на този ответник да отговаря по предявените искове с правно основание чл. 61 и чл. 62 ЗПРПМ. Оспорват се съображенията на САС, че е конституирал автора И. И. като ответник по иска по чл. 61 вр. с чл. 15 от закона, защото признаването на служебния характер на полезния модел неизбежно ще го засегне. Счита се, че по отношение на този изобретател полезният модел няма служебен характер, тъй като ищецът Технически университет не излага такива твърдения. Според касатора И., въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно поради произнасянето на съда по въпрос, който не е предмет на спора, като по този начин се нарушава признатото и неоспорено право на авторство върху релевирания полезен модел. Като неправилен се оспорва и изводът за служебния характер на процесната уредба. Подчертава се, че ищецът не е представил нито едно убедително доказателство, удостоверяващо самостоятелното създаване на полезния модел от служителите на ищеца - разпитаните в качеството на свидетели К., П. и С.. Изтъква се, че постановеното решение се основава само на показанията на тези свидетели, които са заинтересовани от изхода на делото, като е игнорирано заключението на вещото лице.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани от касатора И. следните въпроси, които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно:

“1. Следва ли да се приеме за правилно, предвид липсата на пасивна легитимация на доверителя ми И. И., че съдът се е произнесъл законосъобразно, а не е прекратил производството спрямо него?

2. Правилно ли е заключението на Апелативен съд - София, да се гради единствено на кредитирането на гласните доказателства от пряко заинтересовани от изхода на процеса лица?”.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК поради вероятна недопустимост и съответно очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касация Технически университет - София в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва подадените жалби като неоснователни.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая съставът на САС, за да потвърди първоинстанционното решение, е анализирал поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства – писмени такива, показанията на разпитаните по делото свидетели, заключението на допуснатата във въззивното производство и приета по делото съдебно-техническата експертиза. Намерил е, че предявените искове по чл. 61 и чл. 62 ЗПРПМ са допустими. Изложил е съображения, че с разпоредбата на чл. 61, ал. 1 ЗПРПМ законодателно е дадена специална уредба на споровете дали изобретението или полезният модел са служебни по смисъла на чл. 15 ЗПРПМ. Приел е, че при предявяване на претенцията е спазен срокът по чл. 61, ал. 3 от закона, което не е спорно по делото и се установява от събраните доказателства и общодостъпните вписвания в регистрите на Патентното ведомство. Посочил е, че ищецът е обосновал правния си интерес с извънпроцесуалното поведение на ответника Ю. П., който оспорва релевираното изобретение да има служебен характер, респективно регистрираният по негова заявка и с посочване на ответника като правоимащ полезен модел да е служебен. Като неоснователни са преценени възраженията на втория ответник И. И., че не притежава процесуална легитимация да отговаря по този иск поради обстоятелството, че не е заявител в производството по регистрация на полезен модел. С оглед вписването му като съизобретател в свидетелството за регистрация, е прието, че за ищеца е налице правен интерес да установи и по отношение на него, че полезният модел има служебен характер.

Касателно иска с правно основание чл. 61, ал. 1 вр. с чл. 15 ЗПРПМ е очертано като спорно обстоятелството дали създаването на изобретението е, както се твърди в исковата молба - в изпълнение на трудови задължения на служители на ищеца, от които се е очаквало да бъде създадено изобретение и което е станало в хода на разработката на дисертационния труд на Ю. П. в ТУ – София, или създаването на изобретението е продукт на изцяло собствен труд и умения на ответника П. в хода на реализацията на научен проект в друго учебно заведение. Въззивният съд е констатирал, че на стр. 117 и стр. 118 от приобщения към доказателствения материал по делото дисертационен труд на ответника П. в ТУ - София със заглавие “Изследване на някои параметри, влияещи върху сцепните свойства между гумата и пътя за леки автомобили” (с дипломен ръководител е проф. Л. К.), е отбелязано, че за нуждите на изследванията по дисертацията е създадено статично устройство за измерване на грапавини по пътната настилка. Видно от снимковия материал и чертежите конструираното при ищеца устройство е напълно идентично на вид с устройството, което ответникът твърди да го е създал в хода на изпълнението на проекта при ТУ - Б., в този смисъл са и изводите в заключението на вещото лице В. Ш.. Същевременно дисертационният труд на ответника е защитен на 05.11.2018 г. - с дата, последваща приключването на проекта в ТУ - Б., поради което и ако в действителност това устройство е било създадено в хода на изпълнението там, логично това обстоятелство е следвало да бъде упоменато изрично в дисертацията, най-малкото защото изключва приноса на ТУ - София, който принос е под формата на работно “ноу-хау”. За установяването на факта, че устройството е създадено за пръв път през 2016 г. по делото са представени и три атестации - на члена на научното жури, на ръководителя на докторанта и на рецензента, от които е видно, че описаната в исковата молба уредба е създадена за пръв път на територията на ТУ - София през 2016 г. Тези атестации са докладвани на катедрения съвет за одобряване на дисертацията на ответника П., където той е имал повод да възрази срещу констатациите в тях, като се позове на това, че изработеното за нуждите на дисертационния труд устройство за измерване на грапавините на пътното покритие е създадено не в ТУ - София, а лично от него по друг проект към Университет “Проф. А. З.“, но няма данни да го е сторил. Извод, че П. не е имал претенции да е създател на уредбата, е направен и от декларация по чл. 27 ППЗРАСРБ от 06.07.2018 г., в която са посочени научно-приложните приноси във връзка с така разработения дисертационен труд. В обжалваното решение е изтъкнато, че за първи път претенции за авторство на изобретението са заявени от ответника П. в писмената му кореспонденция - електронното писмо до докторанта З. А. и до ректора на ТУ - София, в които той изрично се е противопоставил на приемането на дисертацията на А. поради това, че в нея е използван уред за измерване на грапавини от пътната настилка, който е обект на самостоятелна разработка в неговата научна работа и за която по-късно се е снабдил със свидетелство за регистрация на полезен модел. Впоследствие в отговора на исковата молба е заявена позицията на първия ответник, че полезният модел е създаден от него в хода на изпълнение на друг, съвсем различен проект в ТУ - Б., който е протичал едновременно и е завършен след приключването на този по докторската дисертация. Тази постоянна изменчивост в защитната теза на ответника, изявена в процесуалното му и извънпроцесуално поведение, е дала повод на въззивния съд да подложи под съмнение твърденията му за това как е възникнала и при какви обстоятелства е реализирана на практика идеята за процесния уред. Решаващият състав е преценил, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства се доказва твърдението на ищеца относно създаването на изобретението за целите на гореописания дисертационен труд от екип от служители на ТУ – София, при което са използвани материални средства, знания и опит, придобити в резултат на работата. Прието е, че признанията в изходящите от ответника П. писма сочат на състава на т. 3 от чл. 15, ал. 2 ЗПРПМ, а именно, че уредбата е създадена в хода на дисертационната му работа при ищеца и дори и Ю.П. да се счита за неин изобретател, той в процеса на създаването е използвал материални и финансови (парични) средства, осигурени от работодателя, както и труда на други служители на учебното заведение, което също е достатъчно само по себе си, за да бъде определено изобретението като служебно. Преценено е, че изложеното в кореспонденцията между страните, както и в обсъдените по-горе писмени доказателства, относно конкретния повод за създаване на уредбата на територията на ТУ - София, се потвърждава и от показанията на разпитаните по делото свидетели на страната на ищеца - Л. К., Н. П. и Е. С., които въззивният съд е кредитирал като конкретни, непосредствени и напълно съответни на събраните по делото писмени доказателства. Акцентирано е, че от показанията и на тримата свидетели се установява, че, възнамерявайки да използват финансирането по докторския договор на Ю. П., те съвместно са решили да възобновят една стара идея на проф. Л. К., като целта на разработката била тя да се използва за извършване на изчисления по дисертацията на ответника, а също и за в бъдеще с научно-приложен характер при провеждане на практическо обучение на студентите. По този начин през лятото на 2016 г. свидетелите конструирали устройството, представляващо уред за измерване на микро грапавините на пътя. Идеята за конструирането му била лично на проф. Л. К., който, обобщавайки познанията си от научната практика, е използвал за база при реализацията на устройството една стара технология от 70-те години, към която надградил софтуерен елемент съобразно новите достижения на техниката. Между тримата преподаватели - служители на ищеца, била разпределена работата по реализацията на устройството, като цялата идея, скиците, начинът, по който да бъде реализирано това устройство, били на проф. К., а уточняващите моменти по закрепването, по устройствата, които ще бъдат използвани, били коментирани между Н.П. и Е.С. /показания на свидетеля П./. Конкретно по отношение на Ю.П. от показанията и на тримата свидетели се установява, че приносът му се свеждал единствено до това да асистира на тримата преподаватели при извършване на чисто технически дейности по самата сглобка на съоръжението, както и че впоследствие е бил обучен от тях да работи с уредбата с оглед нуждите на изчисленията по дисертацията му. Също така от показанията и на тримата свидетели се установява, че всички елементи от така създаденото устройство са от имуществото или са закупувани със средства от ТУ - София, като напр. хоризонталният сензор, който е вложен в устройството, е придобит по предишна докторантска програма на университета, а вертикалният сензор - със средства по докторантската програма на Ю.П..

Въззивният съд не е кредитирал показанията на св. Л. С., сочещи, че уредбата е създадена в хода на изпълнението на проект към Университет “Проф. д-р А. З.”, при който изработката била изцяло на Ю. П. с използване на ресурсите и финансирането отпуснато по този проект, тъй като те не са подкрепени от останалия събран по делото доказателствен материал. Отбелязана е също нейната заинтересованост - тя е сестра на Ю.П., а и непосредствен ръководител на проекта, поради което и има непосредствен интерес от това да се установи реализацията на същия. Счетено е, че показанията на св. В. нямат никаква самостоятелна доказателствена стойност, тъй като тя не е била непосредствен очевидец на събитията, за които говори, поради което същите не допринасят за изясняване на фактическите обстоятелства по спора. Релевирано е, че изводите на съда относно авторството на изобретението, както и че то е създадено за пръв път на територията на ТУ - София със средства на това учебно заведение не се разколебават и от заключението на вещото лице по допуснатата служебно от втората инстанция съдебно-техническа експертиза, тъй като то прави извод за пълната идентичност на двете сравнявани устройства, както и най-ранната възприета от него документирана дата, но не обсъжда, че същото се съдържа в дисертационния труд на ответника П.. Изложени са подробни съображения защо съдът не кредитира останалите изводи на вещото лице. За преклудирани са приети заявените от ответника П. едва с писмените бележки възражения за липса на пълна идентичност на регистрирания полезен модел със създадените преди това два прототипа (включително и със създадения от самия него прототип по проекта в ТУ - Б.), тъй като тези обстоятелства е следвало да бъдат въведени в процеса в срока за отговор на исковата молба. За пълнота на изложението решаващият състав е обсъдил и констатираните от вещото лице разлики между сравняваните устройства и полезния модел. С оглед констатираното от вещото лице несъответствие между словната част на описанието и чертежите, както и изрично заявеното от него при изслушването, че признаците в сравняваното устройство в ТУ - София и в полезния модел изпълняват по същество една и съща функция и чрез тях се постига по същество един и същ резултат, решаващият състав е стигнал до заключение за еквивалентност по смисъла на чл. 17, ал. 2, т. 1 ЗПРПМ. При тези съображения въззивният съд е намерил за основателен предявения иск срещу двамата ответници съизобретатели.

За да уважи предявения иск по чл. 62 вр. с чл. 13, ал. 2 ЗПРПМ, съставът на САС е приел, че от събраните по делото доказателства се установява по безспорен начин, че процесният полезен модел, представляващ “Уредба за измерване на макро и микро грапавини от пътната настилка” е създаден от лица, за които няма спор, а и се установява от представените по делото писмени доказателства, че са сe намирали в трудови правоотношения с ищеца ТУ – София, както и че при създаването му са били използвани материални и финансови средства, осигурени от работодателя, производствен и научен опит, придобит от създателите в хода на работата им при конкретния работодател. С оглед на това е достигнал до извода, че изобретението има служебен характер по смисъла на чл. 15 ЗПРПМ и правото на заявяване е възникнало за ищцовото учебно заведение.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК всеки от касаторите се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал.2, предл. 2 ГПК. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. Такива доводи от касаторите не се излагат, а изразеното несъгласие с мотивите на обжалваното решение по същество представлява оплакване за неправилност поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, ал. 3, предл. 1 ГПК, а не за недопустимост на съдебния акт. Аргументите за недопустимост поради липсата на трудово правоотношение на ищеца с ответника И. И. не касаят пасивната процесуална легитимация на същия, а материалната такава, т. е. основателността на претенцията. Изводът на въззивната инстанция обаче би могъл да бъде преценен едва след евентуален допуск на решението до касационен контрол, ако се обосноват предпоставките за това. С оглед на горното и предвид извършената служебна проверка настоящият състав намира, че не е налице поддържаната от касатора хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за директен достъп до касация.

Не е налице и “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касаторите и не се констатират от съдържанието на въззивното решение, а изразеното от тях несъгласие с мотивите на въззивния съд представляват оплаквания за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК. Същите биха могли да бъдат преценени едва при произнасяне по същество по реда на чл. 290 ГПК, а не в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от всеки от касаторите въпроси нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. е. не е налице общата селективна предпоставка за допуск до касация. Първият и вторият въпрос, поставени от касатора П., не са коректно зададени, тъй като формулировката им предполага произнасяне на съда относно авторството на процесния полезен модел. В случая производството по предявения от ищеца иск по чл. 60 ЗПРПМ е прекратено от първоинстанционния съд с влязло в сила определение от 17.03.2021 г. и такъв не е разгледан от съдилищата. Останалите поставени от касаторите въпроси са фактологични, тъй като предпоставят извършване на преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, съответно на правилността на въззивното решение. Това излиза извън предметния обхват на селективната фаза по чл. 288 ГПК. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че поставеният от касатора П. трети въпрос не кореспондира и с решаващите мотиви на въззивния съд. В решението е направен извод за служебния характер на изобретението въз основа на събраните по делото доказателства, включително признанията в изходящите от ответника писма, че уредбата е създадена в хода на дисертационната му работа при ищеца. Отчетено е, че дори и Ю. П. да се счита за неин изобретател, той в процеса на създаването е използвал материални и финансови (парични) средства, осигурени от работодателя, както и труда на други служители на ответника, което също е достатъчно само по себе си, за да бъде определено изобретението като служебно. Поставеният от касатора И. втори въпрос не намира и опора в обжалвания съдебен акт, тъй като от мотивите на същия е видно, че за да стигне до извода за основателност на ищцовите претенции, въззивният съд е анализирал и обсъдил подробно събраните по делото доказателства – писмените такива, показанията на разпитаните свидетели, заключението на приетата съдебно-техническата експертиза. Аргументирал е и преценката си кои от тях кредитира и кои не. С оглед на горното и при липса на обосноваване на общия селективен критерий по чл.280, ал. 1 ГПК, не подлежат на обсъждане допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допуск до касация.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

По разноските:

Поради недопускане на въззивното решение до касационен контрол право на разноски има ответникът по касация. Към отговора на исковата молба са приложени договор за правна защита и фактура за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лева, платимо по банков път, но доказателства за плащането му не са представени, съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това на ответника по касация не се присъждат разноски пред настоящата инстанция.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 61/31.01.2023 г. по в. т.д. № 60/2022 г. по описа на Апелативен съд – София.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.