Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби, подадени от Прокуратурата на Р. Б и от адв.Г.М. и адв.Ст.Д. – пълномощници на К. К. К., против въззивно решение № 361/15.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2843/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 260021/13.05.2021 г. гр. д. № 330/2020 г. на Окръжен съд - Перник в частта, с която искът на К. К. К. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над 60 000 лева до 100 000 лева и вместо това искът е отхвърлен, както и в частта с която искът на К. К. К. за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е отхвърлен за разликата над 2000 лева до 3800 лева и вместо това Прокуратурата на Р. Б е осъдена да заплати на ищеца още 1800 лева обезщетение за имуществени вреди на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 29.06.2017 г. до окончателното изплащане на сумата. В останалата обжалвана част въззивното решение е потвърдено и са присъдени съдебни разноски.

Ищецът К. К. К. обжалва решението, в частта, с която е отхвърленa претенцията му по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди до пълния предявен размер от 300 000 лева, а ответникът по исковата молба Прокуратурата на Р. Б, в частта, с която е осъдена да заплати обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 60 000 лева.

Решението е влязло в сила по предявения иск за имуществени вреди.

В касационната жалба на К. К. К. се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част, иска се отмяната му и уважаване на претенцията за неимуществени вреди в пълния предявен размер.

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните?“; 2. „Може ли въззивният съд да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да изложи съображения защо една част не възприема?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?“; 4. „Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, за да бъде справедливо и следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в ППВС № 4/1968 г. и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като посочи конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетението?“ и 5. „Съставлява ли икономическата конюнктура елемент от критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД и следва ли същата да се отчита от съдилищата при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди?“. Сочи, че първите три въпроси са решени в противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, решение № 145/05.08.2021 г. по гр. д. № 1178/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 147/31.07.2018 г. по т. д. № 1715/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 45/05.03.2019 г. по гр. д. № 1365/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 205/12.05.2015 г. по гр. д. № 7417/2014 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 469/26.10.2011 г. по гр. д. № 2/2011 г. на ВКС, IV г. о., а четвъртият и петият въпроси с ППВС № 4/1968 г., както и решение № 226/16.12.2019 г. по гр. д. № 1821/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 135/28.10.2020 г. по гр. д. № 4581/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 179/20.07.2012 г. по гр. д. № 1294/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 25/11.02.2014 г. по гр. д. № 5302/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 133/02.10.2015 г. по т. д. № 2745/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 202/24.06.2015 г. по гр. д. № 6375/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 115/22.07.2021 г. по гр. д. № 3069/2020 г. на ВКС, III г. о., решение № 36/31.03.2022 г. по гр. д. № 2110/2021 г. на ВКС, III г. о. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно, поради явна несправедливост при определяне на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

В касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част, иска се отмяната му и намаляване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

Като основание за допустимост на касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „За определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД?“ и 2. „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВС и ВКС – първият с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК и т. 19 Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, а вторият с решение № 335/12.10.2015 г. по гр. д. № 2549/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 262/16.01.2020 г. по гр. д. № 1861/2019 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 229/15.07.2013 г. по гр. д. № 1179/2012 г. на ВКС, IV г. о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК срещу подадените касационни жалби не са постъпили отговори от насрещните страни.

Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни с правен интерес да обжалват атакуваното решение, поради което са процесуално допустими.

По делото е безспорно установено, че на 27.04.2011 год. ищецът е бил привлечен като обвиняем по реда на чл. 115 НК за това, че на 6.08.2010 год. в [населено място], [община], в местността “К. м.“ умишлено умъртвил В. Д. В. и по отношение на него е взета мярка за неотклонение“задържане под стража“; с присъда от 03.09.2012 год. по НОХД № 76/2012г. по описа на ОС - Перник, ищеца бил признат за невиновен в това, че за времето от 6.08.2010 год. до 7.08.2010 год. в [населено място], [община] умишлено умъртвил В. Д. В., като деянието е извършено по особено мъчителен начин за убития и с особена жестокост – престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2-ро и 3-то, във връзка с чл. 115 от НК, поради което и с протоколно определение от 03.09.2012 год., взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“ била изменена в „подписка“; с решение от 19.12.2012 год. по ВНОХД № 1170/2012г. по описа на САС, образувано по протест на ОП Перник е потвърдена присъдата по НОХД № 76/2012г. по описа на ОС Перник; с решение от 14.06.2013 год., постановено по КНОХД № 388/2012г., ВКС отменил решението на САС и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд, тъй като приел, че при изготвянето на обвинителния акт е допуснато съществено процесуално нарушение на чл. 246, ал. 1 и 2 от НПК, тъй като в обстоятелствената част на обвинителния акт е описана „фактическа обстановка“, в която не се сочи нито място, нито време, нито механизъм на причинените на пострадалия В. В. тежки увреждания; с решение от 03.10.2013 год. по върнатото за ново разглеждане дело от САС, била отменена присъдата от 03.09.2012 год. по НОХД № 76 / 2012г. по описа на ПОС, като незаконосъобразна и делото върнато за ново разглеждане от прокурор; с постановление от 16.10.2013год. на Окръжния прокурор на ОП - Перник, на основание чл. 194, ал. 1, т. 4 от НПК досъдебното производство е било възложено за разследване на следовател от ОСлО – Перник и с постановление на прокурор в ОП - Перник от 04.11.2013 год. било спряно образуваното сл. д. № 33/2013г. ; с постановление на прокурор в ОП - Перник от 09.01.2014 год. на основание чл. 245, ал. 2 от НПК производство по сл. д. № 33/2013г. било възобновено и след проведено разследване в изпълнение на дадените указания от прокуратурата, наказателното производство, в частта му по отношение на обвиняемия К. за извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 115 от НК било прекратено поради недоказаност на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК и спряно срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 5 от НК; с постановление на прокурор в АП - София от 28.01.2015 год. при служебна проверка е изменена правната квалификация на деянието - такова по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 115 от НК; с постановление на прокурор от ВКП са отменени постановленията на АП - София от 28.01.2015 год. и ОП - Перник от 09.01.2014 год. и делото е върнато на ОП-Перник за извършване на допълнително разследване с подробни указания; с постановление на прокурор в ОП - Перник от 11.04.2016 год., частично е прекратено наказателното производство по сл. д. № 33/2013г. по описа на ОСлО - Перник, по отношение на К. за извършено умишлено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 115 от НК и е спряно производството по делото срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 5 от НК; с определение от 14.06.2016 год. е отменено изцяло постановлението на ОП - Перник от 11.04.2016 год. и делото е върнато на Окръжна прокуратура [населено място] за изпълнение на указанията дадени в мотивите на определението; с постановление на прокурор в ОП – Перник от 24.10.2016 год. е прекратено частично наказателното производство по сл. д. № 33/2013г. по описа на ОСлО – Перник, по отношение на К. за извършено умишлено престъпление по чл. 116. ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 115 от НК и е отменена взетата по отношение на него мярка за неотклонение ”подписка”, като е спряно наказателното производство по делото срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3, вр. чл. 115 от НК; с определение от 07.03.2017 год. на ОС - Перник е потвърдено постановлението на прокурор в ОП – Перник от 24.10.2016 год., а с окончателно протоколно определение от 05.05.2017 год. на Софийски апелативен съд е потвърдено изцяло определението от 07.03.2017 год. на ОС - Перник.

При преценка на тежестта на подлежащите на обезщетяване нематериални вреди решаващият състав е взел предвид следните обстоятелства: тежестта на обвинението – тежко умишлено престъпление – убийство, извършено по особено мъчителен начин за убития или с особена жестокост, за което чл. 116, ал. 1 НК предвижда лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години лишаване от свобода, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна; възрастта на ищеца към датата на привличането му като обвиняем – 26 години; продължителността на задържането му под стража – над 1 година и 4 месеца; общата продължителност на наказателното производство – 6 години и 8 дни, през който период са извършвани редица процесуални действия, в които ищеца е участвал, тъй като са отстранявани съществени процесуални нарушения допуснати в хода на досъдебното производство и през който период ищеца е бил с мярка за неотклонение, макар и с най-нисък интензитет. Посочил е, че прокурорът е постановил прекратяване на наказателното преследване на 24.10.2016 год., а след това производството е продължило още 6 месеца и 11 дни пред две съдебни инстанции поради подадените жалби от частния обвинител. Отчетено е отражението върху психологическото и психическото състояние, както и физическото здраве на ищеца – доказано усложнение на заболяването от бронхиална астма с алергична компонента по време на престоя в ареста. Относно твърденията за увреждане на междупрешленни дискове, въпреки че няма доказателства за причината на появяване на тези страдания, съдът е възприел изводите на вещите лица, че продължителното обездвижване води до засилване на оплакванията в областта на гръбнака. Взето е предвид също, че към датата на изготвяне на експертизите увреждания на опорно - двигателния апарат не са констатирани. Въззивният съд е приел за недоказано твърдението, че в резултат от задържането му под стража ищецът е получил ингвинална херния, за която през 2021 г. е бил опериран, тъй като за това обстоятелство няма съставена медицинска документация, а са налице само показанията на свидетелката В. С.. Относно отражението върху психиката на ищеца съдът е приел, че същият е понесъл тежко обвинението и е преживял съществено притеснение поради възможността да получи присъда за квалифицирано убийство. Посочил е, вземайки предвид приетото заключението на вещото лице психолог, че ищецът е преживял остро стресово разстройство и продължава да страда от понижено самочувствие и усещане за липса на житейска перспектива. При съобразяване на всички посочени обстоятелства, въззивният съд е приел, че присъденото обезщетение от първоинстанционния съд е завишено и е определил справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в размер на 60 000 лева.

Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност./чл. 280, ал. 2 ГПК/

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Поставеният първи въпрос от Прокуратурата на РБ за критериите при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД се покрива с поставените от касатора К. К. въпроси под номер четири и пет. Касаторите е следвало да конкретизират в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната задължителна съдебна практика. Формалното посочване на практика на ВС и ВКС, без да се посочи кой от критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросите, макар и формулирани общо не са разрешени в противоречие с константната практиката на ВКС, възприета в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. и с константната практика на ВКС, съгласно която въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, а в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. Разглежданият казус не е такъв. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга - кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва. Не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора - Прокуратура на РБ противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение. Следва да бъде посочено, че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Различната оценка на жалбоподателя по отношение на релевантните факти не може да обуслови основание за допускане до касационна проверка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решаващата воля на въззивния съд е съобразена с даденото тълкуване на закона, както и с трайната практика на ВКС.

Вторият поставен от Прокуратура на РБ въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В обжалваното решение са изброени конкретните обстоятелства, които са релевантни към определянето на справедливо обезщетение и са посочени доказателствата, от които са установени. Представените съдебни решения са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Различията в размера на присъденото обезщетение по приложените дела не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото макар исковете да са с едно и също правно основание, размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение.

Поставените от К. К. въпроси от номер едно до номер три, касаещи задълженията на въззивния съд, отговарят на общото основание за допускане, но действията на въззивния съд са в съответствие с трайно установената съдебна практика /включително цитираните от касатора съдебни решения на ВКС/. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е обсъдил в мотивите на решението си всички наведени от страните доводи и възражения, събраните по делото доказателства заедно и поотделно, както и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права. Така зададени въпросите, преценени и във връзка с наведените съображения, са относими към правилността на направената от въззивния съд преценка на събраните доказателства и относимите към предмета на доказване факти и по същество представляват касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поддържано формално, без да са изложени конкретни съображения, а позоваването на съдебна практика по поставените и от двамата касатори правни въпроси го изключва като основание за допускане на касационното обжалване.

Не е налице и претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Постановеното решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 281, т. 3 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, поради което въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Сочените твърдения не визират тежки пороци на съдебното решение, а единствено отразяват несъгласието на касатора К. К. с формираните от съда изводи.

По изложените съображения не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението.

При този изход на спора на страните не се дължат разноски.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 361/15.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2843/2021 г. на Софийски апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: