Производството е по повод на касационна жалба от „Републик недвижими имоти“ ЕООД против решение № 1911/17.12.2021 г. по в. гр. д. № 2187/2021 г. на ВнОС, с което след отмяна на решение № 262034/23.06.2021 г. по гр. д. № 14254/2020 г. на ВРС е отхвърлен предявеният от касатора срещу С. С. Г. иск за заплащане на сумата от 4 194 евро, представляващ компенсаторна неустойка по чл. 6 от договор за посредничество от 29.06.2020 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 04.11.2020 г. до окончателното изплащане на задължението.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В подадения писмен отговор от ответника по касацията С. С. Г. се оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 92 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неизпълнение на договор за посредничество от 29.06.2020 г. Счел е, че предвидените в него задължения на страните определят облигационното правоотношение като възложено посредничество на пазара на недвижими имоти, предвид поетото от ищеца задължение да предложи на клиента имот с желаните характеристики, организация на огледи и обслужване на сделката до сключване на окончателен договор. Заключил е, че е налице договор за поръчка, уреден в чл. 280 и сл. ЗЗД с мандат за фактическо действие, при който всички разходи се поемат от възложителя. За релевантни е намерил обстоятелствата относно изпълнението на задълженията на ищеца да окаже съдействие на клиента при покупката на недвижим имот, съобразно зададените от последния критерии, както и че ответникът е сключил договор за придобиване на имот, осигурен със съдействието на ищеца и не е заплатил уговореното възнаграждение на посредника в предвидения за това срок. По силата на сключения договор е разгледал поетото от дружеството задължение да организира огледи и да посредничи при закупуване на недвижим имот, посочен в регистъра на предложения имот /неразделна част от договора/, срещу възнаграждение – т. 1 от договора. Според т. 2.1. от договора дружеството се задължило да подбере подходящи оферти за продажба на имоти, съгласно посочените от клиента характеристики и да организира огледи. Според т. 3.1. и т. 3.2. от договора с подписа си клиентът е удостоверил, че имотът е представен за оглед от дружеството, както и че същият е представен за първи път на клиента от това дружество. Според т. 3.4. и т. 3.6. от договора възнаграждението на дружеството се е дължало, както при сключване на предварителен, респ. окончателен договор между клиента и продавача, за представен от дружеството имот, така и поради самия факт на свързване на страните, в случай на отказ от страна на клиента от гарантираното с договора обслужване. Според т. 6 от договора клиентът се е задължил да заплати неустойка в размер на 6 % от продажната цена, посочена в договора или в регистъра на предложените имоти, в случаите, когато той, негов близък или роднина, както и лице присъствало на огледа на имота, респективно свързано лице по смисъла на пар. 1 ал. 1 от ДР на ТЗ, придобие без посредничеството на дружеството имота, представен на клиента и описан в регистъра на предложените имоти, неразделна част от настоящия договор. ВОС е приел за доказан факта на вписан в регистъра на предложените имоти към договора именно процесният апартамент, както и факта на сключване на окончателен договор с продавача чрез друг посредник. За ирелевантно съгласно съдържанието на договорните клаузи, съдът е приел оспорването от страна на ответника дали извършеният със съдействието на ищеца оглед е осъществен след огледа с друго дружество– посредник.

По релевираните в отговора на исковата молба възражения за нищожност на договорната клауза по т. 6 на процесния договор, на която ищецът основава претенциите си, ВОС е обсъдил посочените в т. 3 на ТР № 1/09 г. на ОСТК на ВКС критерии. В конкретния случай, съобразявайки клаузите на договора, предвиждащи, че възнаграждението по т. 3.4 се дължи и в случай, че клиентът придобие собствеността върху конкретния имот без съдействието на дружеството, е приел, че е предвиден друг начин за компенсиране на евентуалните вреди за посредника, които са съизмерими с очакваното възнаграждение. Изложил е съображения, че дължимостта на възнаграждение при така предвидените предпоставки е именно компенсиране на възникнали вреди за посредника, който при неосъществяване на сделката не би получил възнаграждение. Съобразил е, че е предвидена в т. 5 и неустойка за забава в размер, определен върху дължимата и неизплатена сума. С оглед на изложеното при съпоставка на уговорената неустойка с очакваните вреди от неизпълнението, е заключил, че същата се явява нищожна, тъй като излиза извън присъщите й функции, предвидени в закона. Допълнителни аргументи е намерил в приложението на потребителската защита по см. на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП към процесния договор, тъй като клиентът е физическо лице, което ползва услуги, непредназначени за търговска или професионална дейност. Счел е, че не се установява и не се твърди процесната клауза за неустойка да е уговорена индивидуално. Същевременно с нея се предвижда дължимост на неустойка в двоен размер на възнаграждението по договора, което при това също се дължи при наличие на идентични предпоставки. Според съда спецификата на договора, който не е свързан с допълнителни разходи от страна на изпълнителя, не дава възможност да се обоснове възникване на вреди в по-голям размер от неполученото възнаграждение. Така предвиденият в т. 6 размер е формирал извод за неравноправност на клаузата по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ относно преценката на признаците, въз основа на които се прави извод за нищожност на неустойката по чл. 92 ЗЗД, както и критериите, при които неустойката за неизпълнение следва да се преценява като противоречаща на добрите нрави? При евентуален извод на съда, че неустойката се явява нищожна, тъй като излиза извън присъщите й функции, предвидени в закона, задължен ли е съдът да посочи коя точно функция на неустойката е нарушена и поради какви конкретно съображения?; 2/ Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по въпроси извън въззивната жалба /по невъведено основание за нищожност на договорна клауза за неустойка и установяване на факт, по който няма наведени оплаквания във въззивната жалба/?; 3/ Ако в подписан между страните договор е налична клауза за определяне размера на компенсаторна неустойка и едновременно с това и задължение на страната, за чието неизпълнение е предвидена тази неустойка, може ли съдът да приеме, че вредите от неизпълнението на посоченото задължение се компенсират по друг начин?; 4/ относно задължение на съда да осигури възможност на страните да изразят становище по въпроси, свързани с наличето на неравноправни клаузи по договор. По първите два въпроса са наведени доводи за налчие на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие на въззивното решение: със задължителна практика на ВКС в ТР №1/2009г. на ОСТК на ВКС и практика на касационната инстанция, обективирана в решение № 39/15.10.2020 г. по т. д. № 799/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 122/18.07.2019 г. по гр. д. № 3238/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение №142/12.03.2012 г. по т. д. № 336/2010 г. на ВКС /по първи въпрос/; с практиката на ВКС, обективирана в решение № 243/30.07.2013 г. по гр. д. № 479/2012 г. на ВКС и решение № 202/27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г. на ВКС, II т. о. / по втори въпрос/. По трети и четвърти въпрос се навежда допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът се позовава и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Първият правен въпрос попада в предметния обхват на произнаяснето на въззивния съд, тъй като същият е обсъдил възражение на ответника по иска за нищожност на клауза за неустойка. Съгласно цитираната от касатора практика на ВКС не е нищожна клауза за неустойка в приватизационните и търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. Нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В мотивите към т. 3 от ТР № 1/2009г. на ОСТК на ВКС е посочено, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора.

В случая въззивният съд се е съобразил с цитираната съдебна практика на ВКС. Не съответстват на произнасянето на ВОС доводите на касатора за обосноваване на приложението на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК относно първи въпрос. Решаващият състав е посочил неизпълнението на кое точно задължение обезпечава процесната неустоечна клауза; обсъдил е вида на договора; поетите от двете страни задължения; съдържанието на уговорките по т. 3.4. и т. 3.6. от договора относно задължението на купувача да заплати възнаграждение на дружеството и при какви точно условия - както при сключване на предварителен, респ. окончателен договор между клиента и продавача, за представен от дружеството имот, така и поради самия факт на свързване на страните, в случай на отказ от страна на клиента от гарантираното с договора обслужване; определил е в какво се изразява вредата за изпълнителя при осъществяване на отказ; съпоставил е размера на възнаграждението и размера на процесната неустойка; взел е предвид основата върху която се начислява неустойката при сключване на договор без съдействие на дружеството, но след осигурен оглед от последното. Въз основа на което ВОС е заключил, че така договорената неустойка излиза извън присъщите й функции /т. е. посочил е, че така преценените характеристики на коментираната договорна клауза обхващат проявлението и на трите основни функции на неустойката/.

Втори въпрос не изпълнява изискването на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на произнасянето на въззивния съд. Последният не се е произнесъл по невъведено с отговора на исковата молба, респ. с доводи по въззивната жалба, възражение за нищожност на процесния договор. Още в решението на първоинстанционния съд е посочено, че очертаните в отговора обстоятелства обосновават правен извод за направено възражение за нищожност на неустоечната клауза, поради нарушение на добрите нрави, а не на възражение за прекомерност. Съобразно разясненията по т. 1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС прерогатив на решаващия съд е да субсумира установените по делото факти под приложимата материалноправна норма. Освен това съгласно приетото в ТР №1 /2020г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

След като във въззивната жалба е направено оплакване относно начина, по който е извършено тълкуване на процесната клауза по т. 6 от договора – ответникът е твърдял, че не е взета предвид от ВРС действително претърпяната от посредника вреда, която се обезщетява, а именно „неполучено от дружеството възнаграждение в размер на 3% върху, цената обявена в нотариалния акт“, то на осн. чл. 269, изр. 2 ГПК ВОС, като е извършил тълкуване на процесната клауза и е съобразил вида и размера на вредата, която се обезщетява, се е произнесъл в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС и практиката, обективирана в посочените от кастора и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС.

Трети въпрос е изцяло хипотетичен, като произнасянето по него предполага обсъждане на конкретни договорни калузи, при това при съобразяване на критериите по чл. 20 ЗЗД. Поради което и не отговаря на изискванията към общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Четвърти въпрос касае изводи на въззивния съд, които не са единствено обуславящи крайното правно разрешение по спора. Доводите за приложение на ЗЗП са само допълнителни към основните аргументи за нищожност на неустоечната клауза поради излизане извън трите основни функции на неустойката.

Не е налице и соченото основание „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Предвид изложеното относно наведените във въззивната жалба оплаквания и обективираното в мотивите на въззивното решение становище на ВОС по тях, от външна страна не се констатрира твърдяното от касатора явно нарушение на принципа за състезателност в гражданския процес.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 9, ал. 3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / тъй като пълномощното е както за подаване на писмен отговор, така и за процесуално представителство и евентуално в следващата фаза на касационното производство/ в полза на ответника по касацията следва да се присъдят направените от него разноски в размер на 750 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1911/17.12.2021 г. по в. гр. д. № 2187/2021 г. на Варненски окръжен съд.

ОСЪЖДА „Републик недвижими имоти“ ЕООД да заплати на С. С. Г. ЕГН [ЕГН] сумата от 750 лв., представляваща извършените от последния разноски за настоящата инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: