О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1907
гр. София, 08.07.2024 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 1418 по описа за 2023 г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника „Кристал 2005“ ООД чрез процесуален представител адвокат Б. Б., срещу решение № 41 от 20.03.2023 г. по т. дело № 259/2022 г. на Апелативен съд - В. Т. 3 гр. и т. състав, с което след отмяна на решение № 57 от 20.06.2022 г. по т. дело № 3/2021 г. на Окръжен съд – Плевен ответникът „Кристал 2005“ ООД е осъден да заплати на „Североизточно държавно предприятие“[Фирма 3], [населено място] сумата 24 420 лв. с начислен ДДС - главница, представляваща дължим, но неплатен към момента на предявяване на исковата молба, остатък от наемна вноска по договор № 86/23.102015 г. за отдаване под наем на поземлени имоти в горски територии, заети с орехови култури, по фактура № [ЕГН]/30.12.2019 г., след извършеното прихващане от гаранцията за изпълнение на същия, ведно със законната лихва върху главницата от 24 420 лв., считано от датата на депозиране на исковата молба - 07.01.2021 г. до окончателното изплащане; сума в размер 13 706,14 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва, разпределени по посочени фактури и периоди; предявеният от „Кристал 2005“ ООД, [населено място], Плевенска област против ЗЗД „Североизточно държавно предприятие“[Фирма 3], [населено място] насрещен иск с правно основание чл. 79 ЗЗД във връзка с чл. 120, ал. 1, т. 2 и ал. 2, чл. 43, ал. 2 от Закона за горите /ЗГ/ във връзка с чл. 19, ал. 2 от Закона за държавната собственост /ЗДС/ във връзка с чл. 13, ал. 6 ППЗДС във връзка с чл. 230, ал. 2, предл. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 84 419,19 лв., като сумата е сбор от: 75 000 лв. - за заплащане на неправомерно усвоената банкова гаранция с реф. № LG2049/I/151023 по изпратеното до обслужващата банка от страна на СИ[Фирма 3][Фирма 3] - [населено място] писмо с № 4640/16.10.2020 г., и част в размер на 9 419,19 лв., претендирана в резултат на неправомерно надплатена парична сума от страна на ищеца на ответника по насрещния иск, като остатъчна част от надплатена сума за предходните 4 стопански години, ведно със законната лихва върху главницата от 84 419,19 лв., считано от 05.02.2021 г. /датата на предявяване на насрещната искова молба/ до окончателното изплащане на сумата, е отхвърлен като неоснователен; предявеният от „Кристал 2005“ ООД против ЗЗД „Североизточно държавно предприятие“[Фирма 3] – Шумен насрещен иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 1 031,87 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху размера на претендираната главница от 84 419,91 лв. с вкл.ДДС за периода от 21.02.2020 г. до 04.02.2021 г. включително, е отхвърлен като неоснователен. С въззивното решение „Кристал 2005“ ООД е осъдено да заплати на „Североизточно държавно предприятие“[Фирма 3] - Шумен сумата 13 527,54 лв. разноски за двете съдебни инстанции /6 320,44 лв. - за първата инстанция и сумата 7 207,54 лв. - за въззивната инстанция.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен, предявеният от ищеца иск да бъде отхвърлен, а предявеният от ответника насрещен иск да бъде уважен и претендира присъждане на направените разноски за всички съдебни производства.
В приложено към касационната жалба писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК:
1. Кои са релевантните факти относно преценката на целения краен резултат от договора, които са от значение за обосноваване на сключването му? Във връзка с посочения въпрос касаторът поддържа, че съгласно решение № 1/24.07.2012 г. по гр. д. № 777/2010 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 133/21.06.2019 г. по гр. д. № 2918/2018 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 116/8.06.2016 г. по гр. д. № 5236/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и др. при тълкуване на договорите разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД, като обща разпоредба, обхваща и се отнася за всички видове договори, независимо от формата на сключването им. Поддържа, че въззивният съд не е приложил закона.
2. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира акта си - на база на кои изходни данни формира други, различни крайни изводи, предвид възприетото от него, че наличието/липсата на орехови насаждения в поземлените имоти е без значение към преценката на въпроса с изпълнението/неизпълнението на договора? – противоречие с решение № 117/22.01.2021 г. по т. д. № 1409/2019 г. на ВКС , ТК, I т. о.
3. Дали поведението на наемодателя през периода, предхождащ неплащането на наемната вноска, е осуетило плодоползването на имотите, заети с орехови култури съобразно предназначението им? Дали именно това негово поведение е довело до претърпяна вреда от наемателя? Касаторът твърди, че въззивният съд неоснователно е игнорирал тези въпроси. Позовава се на решение № 153/29.04.2021 г. по т. д. № 2129/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., съгласно което при извършване на преценка по основателността на иска по чл. 82 ЗЗД вр. с чл. 79 ЗЗД е необходимо да се установят на първо място релевантните за спора факти и обстоятелства като задължителната съдебна практика е дала категоричен отговор на този въпрос.
4. Коя е новоустановената фактическа обстановка, която е приел за доказана въззивният съд и къде в мотивите към обжалвания съдебен акт са изложени фактическите му и правни изводи, къде е извършено тяхното обсъждане в съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на основание чл. 235 ГПК и чл. 236 ГПК? – противоречие с решение № 219/12.02.2019 г. по т. д. № 2961/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о.
5. Длъжен ли е въззивният съд да изложи в мотивите си към обжалвания съдебен акт съжденията си относно предназначението на поземлените имоти и в каква връзка се явява това предназначение с предмета на договора?
6. Каква е правната последица от узнаването през стопанската 2016/2017 г. на обстоятелството, че от така отдадените под наем поземлени имоти, с обща площ 731.619 дка, с наличие на орехи са около 540 дка, като тези без наличие на орехи 174.676 дка и не се субсидират от ДФ „Земеделие“? Според касатора въззивният съд е следвало да отговори на този въпрос. Позовава се на решение от 12.06.2013 г. по т. д. № 431/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., а по същество - на показанията на свидетелката Роза К..
7. Има ли право наемателят по един наемен договор с предмет: временно и възмездно ползване/плодоползване на поземлени имоти, заети с орехови култури, да иска обезщетение, респ. намаление на цената по договора до установения размер на ореховите масиви? Касаторът поддържа, че въззивният съд не е дал отговор на този съществен правен въпрос в мотивите на постановения от него съдебен акт. Позовава се на определение № 325/19.05.2020 г. на ВКС, ТК, II т. о.
8. Когато предмет на договора е отдаване за временно и възмездно плодоползване на поземлени имоти, следва ли наемното правоотношение да се разпростира и по отношение на земеделски земи, предмет на договора, но в които липсват трайни насаждения от даден вид? /раздел III от касационната жалба с инкорпорираното в нея изложение/ – по отношение на този въпрос касаторът поддържа, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
В раздел II от касационната жалба с инкорпорираното в нея изложение касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност.
Ответникът „Североизточно държавно предприятие“[Фирма 3] – Шумен /ищец в първоинстанционното производство и ответник по насрещния иск/ чрез процесуален представител адвокат П. Д. Г. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на решението, постановяването му при спазване на материалния закон, процесуалните правила и обоснованост. Излага доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси са принципни и неоснователни, респективно не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК - не са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС, вкл. посочената и от самия касатор, не се разрешават противоречиво от съдилищата, не изискват прилагане на неясни правни норми, нито е налице необходимост от промяна на дългогодишното им еднообразно тълкуване в практиката, респективно не биха били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Евентуално, ако не се приемат горните възражения излага, че така поставените въпроси по т.1, 3 и 4 се повтарят по смисъл и могат да се сведат до един общ въпрос за съдържанието на правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора, уредени в чл. 269 ГПК, и за съдържанието на мотивите към въззивното решение съгласно изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Ответникът поддържа, че касаторът не сочи кои конкретно доказателства не са обсъдени, кои правнорелевантни факти не са преценени, по кои доводи и възражения на страната съдът не се е произнесъл в мотивите, кой извод не е подкрепен с преценка на доказателства, т. е. въпросът е зададен твърде общо и не кореспондира с фактическата и правна рамка на делото. Счита, че апелативният съд е извършил съвкупна преценка на доказателствата по делото, като е взел предвид наведените от страните твърдения и възражения, въз основа на което е формирал своите фактически и правни изводи, обусловили изхода на спора. По отношение на поставения въпрос по т. 2 излага, че не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като в случая иск за причинени имуществени вреди не е предявяван от касатора и не е бил предмет на разглеждане в настоящото производство, а въззивният съд е отговорил на всички релевантни основания, въведени надлежно в преклузивните срокове в процеса. Относно въпроса по т. 5 поддържа, че не е включен в предмета на делото и по него въззивния съд не се е произнасял. По отношение поставения въпрос по т. 6 – въпросът е принципен и и не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, както и не е включен в предмета на делото и по него въззивния съд не се е произнасял. По отношение поставения въпрос по т. 7 – от една страна въпросът е манипулативен, а от друга страна при извършено от въззивната инстанция тълкуване на клаузите от договора е направен правилен извод, че предмет на договора за наем са поземлените имоти с цялата им площ, а не само частта от тях, заета с орехови насаждения. Ответникът поддържа, че въззивното решение не е очевидно неправилно. Моли същото да не се допуска до касационно обжалване и претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Касационната жалба е редовна - подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържат твърдения за касационни основания по чл. 281 ГПК и основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд е обсъдил представените по делото заповед № 142/31.03.2015 г., заявление за участие в търг с тайно наддаване, подадено на 09.07.2015 г. от „Кристал 2005“ ЕООД, заповед № 309/17.07.2015 г. и сключения между страните на 23.10.2015 г. договор и е приел, че между страните е възникнало правоотношение по посочения договор за отдаване под наем на поземлени имоти в горски терен, заети с орехови култури - за седем поземлени имота, подробно посочени, в землищата на [населено място], [населено място], [населено място], [населено място] бряг, [населено място] и [населено място], с обща площ 731.619 дка, при наемна цена 90 000 лв. годишно с ДДС, която се индексира за всяка следваща година съгласно уговореното в договора, за срок от 10 години. Констатирал е, че с приемо-предавателен протокол от 26.10.2015 г. наемодателят е предал на наемателя поземлените имоти, заети с орехови култури, с посочване на поземлените имоти така, както са описани в договора за наем, с обща площ 731.619 дка и отбелязване на състоянието на насажденията в пет пункта конкретно посочени отдели.
Въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвена от вещо лице А. А., съдебният състав е приел за установено, че общата площ на всички поземлени имоти по процесния договор е 731.619 дка, от която с наличие на орехи са 653.587 дка; разликата между всички площи по договор и реално установените с наличие на орех възлиза на 96.032 дка; след коригиране на всички площи, в които е установено намалено участие/пълнота на ореха или наличие, се получава приблизителна редуцирана площ с наличието на орех в размер на 599.259 дка, като разликата е 132.360 дка.
За да направи извод за основателност на предявения от „Североизточно държавно предприятие“[Фирма 3] – Шумен иск и неоснователност на възражението на ответника /настоящ касатор/ „Кристал 2005“ ЕООД за прихващане срещу дължимите суми по главните искове със сумата 49 720,22 лв. с вкл. ДДС, представляваща част от надплатената от „Кристал 2005“ ООД сума по договора за наем в размер 87 846,36 лв., до размер на по-малката от тях - 38 126,14 лв., въззивната инстанция се е позовала на приемо-предавателния протокол от 26.10.2015 г., установила е, че наемодателят е изпълнил задължението си по договора, като е предал на наемателя поземлените имоти, както и че наемателят не е имал възражение относно площите на предадените поземлени имоти и относно състоянието на ореховите култури в тях. Като е анализирал договорните клаузи на чл. 1 и чл. 4 и е съобразил, че предмет на договора за наем са поземлените имоти с цялата им площ, а не само частта от тях, заета с орехови насаждения, въззивният съд е приел, че не е налице основание за изключване от общата площ на отдадените имоти под наем на площта, която реално не е заета с орехи. Изложил е съображения, че се касае за отдаване под наем на поземлени имоти в горски територии и с оглед спецификата им е естествено не целите имоти да бъдат заети с орехови насаждения; отдадените под наем поземлени имоти са с трайно предназначение на територията - горска, поради което е естествено наличието на защитни горски пояси с присъщата им функция.
Изводът за неоснователност на твърдението на наемателя, че имотите не могат да се ползват по предназначение, е аргументиран с възможността на наемателя да огледа поземлените имоти преди търга и да прецени състоянието им и доколко те са заети с орехови насаждения, както и с извършения от наемателя преди провеждане на търга оглед на поземлените имоти, респективно на насажденията в тях, при който се е запознал със състоянието на имотите, което обстоятелство е декларирано в подаденото от него заявление. Изложени са съображения за наличие на изключението по чл. 230, ал. 3 ЗЗД - наемателят е знаел какво е състоянието на поземлените имоти и че не цялата им площ е заета с орехови насаждения. Съдебният състав е отчел, че при предаването на имотите наемателят не е имал възражения относно това, че не всички площи са заети с орехови насаждения, и е приел поземлените имоти в състоянието, в което са били, което състояние не се е променило в течение на договора. Посочил е, че обстоятелството, че не целите площи на поземлените имоти са заети с орехови насаждения, не съставлява недостатък на отдадените под наем имоти, за който наемателят да не е знаел още при сключването на договора и при огледа преди търга. Не се касае за непредаване на наетата вещ в състояние годно да се ползва по предназначението й, като незаетата с орехови насаждения малка част от площта на отдадените под наем поземлени имоти не ги прави негодни да се ползват по предназначението им. Въззивният съд е приел, че по делото не е установено наемателят да е ползвал по-малко площи и да е платил наемна цена без основание.
По изложените съображения съдебният състав е направил извод, че наемателят не е надвнесъл наемна цена за четирите стопански години и дължи заплащане на наемна цена за 2018/2019 г. и 2019/2020 г. по фактура № [ЕГН]/30.11.2018 г. и фактура № [ЕГН]/30.12.2019 г. Относно дължимия размер на наемната цена въззивната инстанция е съобразила, че задължението по фактура № [ЕГН]/30.11.2018 г. на наемателя „Кристал 2005“ ООД към наемодателя „Североизточно държавно предприятие“[Фирма 3] - Шумен е било в размер 5 040 лв. с ДДС - наемна цена за 2018/2019 г., задължението по фактура № [ЕГН]/30.12.2019 г. е било в размер 94 380 лв. с ДДС /остатък на наемна цена за 2019/2020 г. след заплатена част в размер 3 000 лв. по тази фактура/, а след усвояване на 23.10.2020 г. от наемодателя на банковата гаранция на наемателя за изпълнение в размер на 75 000 лв., е останало неизплатено задължение по фактура № [ЕГН]/30.12.2019г. в размер 24 420 лв. с ДДС. Съдебният състав е установил размера на дължимите лихви за забава за забавеното плащане на сумите по посочените две фактури до усвояването на банковата гаранция – общо 13 706,14 лв.
По предявените насрещни искове:
В решението е прието, че усвояването на банковата гаранция в размер 75 000 лв. от страна на наемодателя „Североизточно държавно предприятие“[Фирма 3] - Шумен е в съответствие с клаузите на договора и с установеното неизпълнение на задълженията на наемателя за заплащане на наемната цена по процесните две фактури. Банковата гаранция е усвоена на 23.10.2020 г., а изявлението за прихващане срещу дължимата сума за наемна цена по процесните фактури е направено от „Кристал 2005“ ЕООД едва на 15.12.2020 г., т. е. след като с гаранцията е извършено погасяване на задълженията по тях. С писмото-възражение от 31.08.2020 г., отправено от „Кристал 2005“ ООД до директора на „Североизточно държавно предприятие“[Фирма 3]-Шумен не е направено изявление за прихващане, а се иска надплатената част от наемната цена за 178.535 дка неизползвани площи по 123,01 лв./дка с ДДС да бъде възстановена или прихваната от наема за селскостопанската 2019/2020 г., което обстоятелство следвало да бъде отразено в анекса, като предмет на доплащане може да бъде само разликата до пълния размер на наема. Доводът на наемателя, че задълженията по фактурите не са били изискуеми, е приет за неоснователен, предвид уговорения в чл. 4 от договора за наем падеж за плащане на наемната цена - за всяка следваща стопанска година падежът е на дата 05.11., т. е. за стопанската 2019/2020 г. падежът е на 05.11.2019г.
Изводът за неоснователност на насрещния иск за сумата 9 419,19 лв., представляваща надплатена парична сума от страна на ищеца на ответника по насрещния иск като остатъчна част от надплатена сума за предходните 4 стопански години, е аргументиран с изложените по-горе съображения във връзка с направеното от „Кристал 2005“ ООД възражение за прихващане със сумата 49 720,22 лв. с вкл. ДДС, представляваща част от надплатената от „Кристал 2005“ ООД сума по договора за наем в размер 87 846,36 лв. за предходните четири години. Прието е, че не е налице надвнасяне на наемна цена нито за предходните четири години, нито за стопанската 2019/2020г.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият формулиран от касатора правен въпрос е свързан с оплакването, че въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД като не е изследвал действителната воля на страните и не е установил, че предмет на договора не са поземлените имоти, а временното и възмездно ползване/плодоползване на имоти, заети с орехови култури. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в множество решения на ВКС /напр. цитираните от касатора решения, както и служебно известните на съдебния състав решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 38/27.02.2012 г. по гр. д. № 1227/2011 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 46/07.03.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 60169/28.01.2022 г. по т. д. № 2012/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др./ на тълкуване според критериите на чл. 20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни клаузи в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици. Тълкуването се извършва съобразно изискванията на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата обща воля на страните. Прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД предполага отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. За изясняване на действителната обща воля на страните може да се изследват обстоятелствата, при които договорът е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с изпълнението на договора и други обстоятелства. Договорът не подлежи на тълкуване, когато съдържащите се в него клаузи са точни, ясни и разкриват недвусмислено действителната воля на страните да поемат определени права и задължения, за да постигнат желан от тях и позволен от закона правен резултат. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил и анализирал относимите към предмета на договора клаузи, съобразил е спецификата на конкретния договор, отчел е поведението на страните преди и след сключването му, съобразил е извършения оглед на поземлените имоти от ответника по иска /настоящ касатор/ преди търга, изразеното от касатора съгласие за участие в търга при съответните изисквания, извършената през 2020 г. проверка на общата отдадена площ и състоянието на насажденията и поясите в поземлените имоти, разменената кореспонденция във връзка с изпълнението на договора, като е обсъдил и събраните доказателства. При изясняване на действителната воля на страните съдебният състав не е процедирал в нарушение на константната практика на ВКС.
Посочените от касатора втори и четвърти въпроси са процесуалноправни и са във връзка със задълженията и правомощията на въззивната инстанция, предвидени в чл. 235, чл. 236 и чл. 269 ГПК. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивната инстанция, отчитайки спорните по делото факти, включително във въззивното производство, е обсъдила в тяхната взаимна връзка събраните доказателства, релевираните своевременно и по предвидения в ГПК ред факти, обстоятелства, възражения и доводи на страните, като по този начин е изпълнил задълженията си по чл. 235, ал. 2 и 3, чл. 236, ал. 2 и чл. 269, изр. 2 ГПК. Промяната на правния резултат при решаване на спора от въззивния съд не е последица от представени нови доказателства и установяване на нови факти във въззивното производство, а е вследствие на повторното разрешаване на материалноправния спор след обсъждане на събраните в първоинстанционното производство доказателства, установяване на фактическата обстановка и подвеждане на фактите под хипотезата на правната норма. Несъгласието на касатора с установените факти и правните изводи на въззивната инстанция и оплакванията във връзка с това не обуславят извод за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, а представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК.
Въпросите „дали поведението на наемодателя през периода, предхождащ неплащането на наемната вноска, е осуетило плодоползването на имотите, заети с орехови култури съобразно предназначението им“ и „дали именно това негово поведение е довело до претърпяна вреда от наемателя“ не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са правни, а фактически и отговорът им зависи от конкретните доказателства, които могат да бъдат различни при всеки отделен казус.
Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса „длъжен ли е въззивният съд да изложи в мотивите си към обжалвания съдебен акт съжденията си относно предназначението на поземлените имоти и в каква връзка се явява това предназначение с предмета на договора“ по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Съдебният състав е преценил предназначението на имотите и изводът му, че не е налице основание за изключване от общата площ на отдадените имоти под наем на площта, която реално не е заета с орехи, е изграден след обсъждане на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и отчитане на спецификата на поземлените имоти в горски територии и естественото наличие на защитни горски пояси с присъщата им функция.
Останалите два въпроса /т. 6 и т. 7/ също не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид извода на съдебния състав за наличие на изключението на чл. 230, ал. 3 ЗЗД, тъй като наемателят е знаел какво е състоянието на поземлените имоти и че не цялата площ е заета с орехови насаждения още към момента на подаване на заявлението за участието в търга. Несъгласието на касатора с правния извод на Апелативен съд - В. Т. и развитите оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Формулираният от касатора в раздел III от касационната жалба с инкорпорираното в нея изложение въпрос не отговаря на основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на този въпрос не може да бъде еднозначен за всички договори за отдаване за временно и възмездно плодоползване на поземлени имоти, а зависи от конкретните договорни клаузи и останалите доказателства по конкретния правен спор.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от въззивния съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – В. Т. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски за касационното производство в размер 9 000,98 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 41 от 20.03.2023 г. по в. т. дело № 259/2022 г. на Апелативен съд – В. Т. 3 граждански и търговски състав.
ОСЪЖДА „Кристал 2005“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и управление [населено място], район „О.“, [улица], ет. 2, ап. 4 да заплати на „Североизточно държавно предприятие“[Фирма 3] – Шумен, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 2 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 9 000,98 лв. /девет хиляди лева и деветдесет и осем стотинки/, представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.