О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1811

Гр. София, 01.07. 2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Хорозова ч. т. д. № 966/2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от С. Г. П. и Р. И. Ц. в качеството му на ЕТ „Р. Ц.-Ива-Ц“, чрез процесуален пълномощник, против определение № 462 от 20.02.2024 г. по в. ч. гр. д. № 313/2024 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9-ти състав. С обжалваното определение е потвърдено определение № 3653 от 25.10.2023 г. по т. д. № 1387/2023 г. на Софийски градски съд, VI-4 състав за прекратяване на производството по предявения от частните жалбоподатели срещу „Ю. Б. АД иск с правно основание чл. 439, ал. 2 ГПК за недължимост на сумите: 48 840,14 лв. - главница по договор за банков кредит № BL21784 от 15.09.2008 г., 2 557,69 лв. - договорна лихва и 3 341,40 лв. - съдебни разноски, за които са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 2585/2010 г. на Районен съд – Благоевград и е образувано изп. дело № 715/2011 г. на ЧС Г. Ц. с рег. № 702.

В жалбата се сочи, че определението е неправилно – необосновано и незаконосъобразно. Излагат се фактически и правни твърдения във връзка с основателността на предявения иск, като се поддържа, че дългът на жалбоподателите към банката е бил изплатен от страна на „Българската банка за развитие“ АД - гарант на задълженията по договора за кредит въз основа на Рамково споразумение с „Ю. Б. АД, поради което ответникът не е имал правен интерес от провеждане на производство по реда на чл. 417 и сл. ГПК, а е целял само неоснователно да се обогати за сметка на жалбоподателите. Излагат се и съображения, че заповедта за изпълнение не е била влязла в сила към момента на извършване на плащанията от страна на гаранта, тъй като същата не е била надлежно връчена на длъжниците. Освен това съгласно чл. 73 ЗЗД платилият чуждо задължение се суброгира в правата на кредитора и само той може да претендира възстановяване на даденото от длъжниците. Навеждат се доводи за настъпила перемция съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и за незаконосъобразност на проведения след нея изпълнителен процес. Сочат се допуснати процесуални нарушения от двете съдебни инстанции, които не са изискали и приложили изпълнителното дело. На последно място се релевира и изтичане на 6-месечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение на поръчителя. Моли се за отмяна на атакуваното определение и за връщане на делото за разглеждане от друг съдебен състав.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, приложено към частната касационна жалба, са формулирани следните въпроси: „1. При вече изплатен дълг от страна на банката - гарант ББР АД в полза на кредитиралата длъжника банка, допустимо ли е вече заплатеният дълг да се събира отново от кредитополучателя и поръчителите по кредита и ако да, представлява ли „неоснователно обогатяване“ за банката - кредитодател?; 2. Следва ли да се приеме за реализирано връчване на заповед по реда на чл. 417 ГПК от ЧСИ, без същото да е направено при спазване на изискуемите от закона правила и без никакви доказателства за получаване от страна на длъжниците /длъжник и поръчител/?; 3. При настъпила законова перемция пораждат ли действие извършените от ЧСИ действия?; 4. Допустимо ли е събирането на вече изплатен от трето лице в полза на кредитора дълг от първоначалните длъжници именно от вече „удовлетворения кредитор“?; 5. Постановяването на прекратително определение при оскъдност на доказателствата и неприлагането на поискано с исковата молба изпълнително дело съществено процесуално нарушение ли е и ограничен ли е въззивният съд в констатациите и контрола в производствата по обжалване на определения и разпореждания на първата инстанция?; 6. При изтекла погасителна давност /3, 5 и 10-годишна/ относно задълженията на поръчителката и изначално неспазена процедура по отношение на предсрочна изискуемост на вземането към нея следва ли да се ангажира нейната отговорност?“.

По така поставените въпроси жалбоподателите сочат приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По първия въпрос се твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и се моли да се образува тълкувателно дело за разрешаването му. По останалите въпроси се навежда наличието на противоречие със задължителната практика на ВКС, както следва: с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС - по въпрос № 2, с Тълкувателно постановление № 3/2013 г. - по въпрос № 3, с Тълкувателно решение от 15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 5, с Тълкувателно решение от 21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. на ВКС – по въпрос № 6. По въпрос № 4 се моли касационно обжалване да се допусне поради очевидна неправилност на атакуваното определение, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Насрещната страна - „Ю. Б. АД, [населено място], чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК излага съображенията си за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на частната касационна жалба по същество.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, съобрази следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – насочена е против подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд, изхожда от легитимирани страни и е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да потвърди първоинстанционното определение, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че оспорването на изпълняемото право от длъжника в изпълнителното производство съгласно чл. 439 ГПК може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Въззивният съд е констатирал, че в конкретния случай е налице приключило заповедно производство по гр. д. № 2585/2010 г. на Благоевградски районен съд с изтекъл срок по чл. 414, ал. 2 ГПК за писмено възражение срещу заповедта за изпълнение по чл. 414, ал. 1 ГПК, поради което тя е влязла в сила съгласно чл. 416 ГПК. Съдът е посочил, че при обосноваване на правен интерес от защитата по реда чл. 439 ГПК с факти, които са настъпили преди приключване на производството, в което е издаден изпълнителният лист, установителният иск е недопустим. В настоящата хипотеза изводът за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск е изведен от това, че оспорването на вземането в изпълнителното производство се основава именно на факти (плащанията на ББР АД от 03.11.2010 г. относно главницата от и 25.09.2012 г. относно разноските), които са настъпили преди изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК да се стабилизира окончателно с изтичане на срока за подаване на възражение по чл. 414 ГПК, за което длъжниците са били уведомени на 15.01.2016 г.

Допълнително съдът е посочил, че дори и жалбоподателите да не са знаели за извършените на 03.11.2010 г. и на 25.09.2012 г. плащания от банката - гарант, то те не биха могли да релевират основателно тези факти в настоящото производство, т. к. същите нямат характер на новонастъпили (респ. настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение), което е и условие за допустимостта на иска по чл. 439 ГПК.

Възражението, че ответната банка е удовлетворена с извършените от ББР АД плащания и по изпълнителното дело претендира повторно плащане на същите суми, което ще доведе до неоснователното й обогатяване, също е намерено за неоснователно. Съдът се е позовал на чл. 39 от Гаранционното споразумение от 04.02.2009 г., сключено между МТСП, ББР АД и банката - кредитодател, според което последната се задължава след получаване на плащане по гаранцията да положи всички усилия за събиране на сумите, дължими от длъжниците или от трети задължени лица по кредитите; както и на чл. 40 и сл. от споразумението, в които са уредени отношенията между страните при получени плащания от длъжниците по кредитите, вкл. и възстановяването в полза на ББР АД на платените от нея въз основа на споразумението суми.

Съставът на Върховният касационен съд, Второ търговско отделение намира, че не са налице основания за допускане на определението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване.

Една част от поставените въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не удовлетворяват общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК поради това, че са извън спорния предмет по делото. Те касаят обстоятелства, които не са посочени в исковата молба и съответно не представляват част от основанието на иска. Затова въззивният съд не ги е обсъждал и не е формирал въз основа на тях извода си за недопустимост на исковото производство. Част от доводите, заявени за първи път с частната жалба, са били разгледани в обжалваното определение, но дадените по тях разрешения не са обусловили резултата по делото.

Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2019 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК правният въпрос по смисъла на тази разпоредба следва да отговаря на следните кумулативни изисквания: 1/ да е бил включен надлежно в предмета на спора, 2/ да е бил разгледан от въззивния съд и 3/ да е обусловил решаващата му правна воля за обжалвания краен резултат. С оглед гореизложеното изцяло ирелевантни, т. е. – без значение за делото, са въпросите дали е допустимо събирането на вече изплатен от трето лице в полза на кредитора дълг от първоначалните длъжници именно от удовлетворения кредитор; дали при настъпила перемция действията на ЧСИ са законосъобразни и дали са били налице условията за ангажиране на отговорността на поръчителя съобразно правилото на чл. 147, ал. 1 ЗЗД

Останалите формулирани от частните жалбоподатели въпроси нямат изискуемия правен характер, тъй като са относими единствено към обосноваността и законосъобразността на изводите на въззивния съд, с оглед конкретните приети за осъществени факти. Съгласно разясненията, дадени с цитирания по-горе акт на нормативно тълкуване, правният въпрос не може да касае правилността на обжалвания съдебен акт, доколкото проверката за това не се извършва в етапа по селектиране на касационните жалби, а само при тяхното разглеждане по същество.

Липсата на надлежно формулиран правен въпрос съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК представлява достатъчно основание исканата касационна проверка да не бъде допусната.

Не се установява и очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, релевирана във връзка със становището на частните жалбоподатели за приложението на чл. 73 и чл. 74 ЗЗД, тъй като в тази връзка съдът е преценявал конкретното съдържание на Рамковото споразумение между ответника и ББР АД; освен това, както вече се отбеляза, тези доводи касаят въпроси, които нямат значение за допустимостта на предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК.

По изложените съображения съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 462 от 20.02.2024 г. по в. ч. гр. д. № 313/2024 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 9-ти състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: