О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1537

Гр. София, 05.06. 2024 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО отделение, в закрито съдебно заседание на 14.02.2024 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

Като изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 2728/2022 г., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. С. Р. с ЕГН [ЕГН], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 74 от 26.09.2022 г. по в. т. д. № 174/2022 г. на Бургаския апелативен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 102 от 24.11.2023 г. по същото дело. Въззивното решение се обжалва в частта, с която след отмяна на решение № 67 от 27.03.2022 г. по т. д. № 237/2021 г. по описа на Бургаския окръжен съд касаторът е осъден да заплати на[Фирма 1] с ЕИК[ЕИК] сумата 132 226.21 лв. – неустойка по чл. 8 от предварителен договор за извършване на строителство и покупко-продажба на недвижими имоти, сключен между страните на 01.11.2018 г., намалена със стойността на ремонтните работи за отстраняване на констатираното некачествено изпълнение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба на 28.05.2021 г., като с оглед уважаването на главния иск са оставени без разглеждане останалите предявени в евентуалност искове по чл. 79, вр. чл. 266, ал. 1 и чл. 92 ЗЗД.

В касационната жалба се правят оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при постановяване на въззивното решение, подробно обосновани, и се моли за отмяната му. Релевират се и доводи за недопустимост на решението поради това, че съдът се е произнесъл извън петитума на исковата молба, с която е сезиран.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност на съдебния акт се мотивира с противоречие между установените факти и доказателствата по делото, както и с допуснати от съда нарушения при тълкуването на договора. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: „1. Какви са пределите на тълкуване на волята на страните, изразена в подписан договор, и допустимо ли е по пътя на тълкуването да се промени същественото съдържание на договор по отношение на начина на определяне на дължимото плащане?; 2. При постановяване на решението по съществото на спора допустимо ли е въззивната инстанция да постанови решение извън изрично заявеното и прието от съда искане в исковата молба?; 3. Може ли да се приеме за изпълнение на договор за строителство строеж, за строителството на който няма издадени предвидените в Наредба № 7 от 2001 г. актове и протоколи?“. По отношение на третия въпрос се твърди, че въззивният акт е постановен в противоречие с решение № 59 от 31.07.2017 г. по т. д. № 53622/2015 г. на ВКС, I г. о. и решение № 12479 от 12.12.2006 г. по адм. д. № 4284/2006 г. по описа на ВАС. Във връзка с останалите въпроси не се сочи или прилага относима практика на ВКС.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от[Фирма 1], чрез процесуален пълномощник, със становище, че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, за което са изложени подробни съображения.

За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК и атакуваният съдебен акт удовлетворява изискванията на чл. 280, ал. 3 ГПК за достъп до касация.

След надлежно очертаване на предмета на спора, съответно – на доводите и възраженията на страните във връзка с него, както и след преценка на събраните по делото доказателства – писмени и заключения на вещи лица, вкл. в производството по чл. 207 ГПК, съставът на въззивния съд е приел следното: На 01.11.2018 год. между страните е сключен договор със смесен характер: за възлагане на строителство за завършването на жилищна сграда и предварителен договор за покупко-продажба на обекти, посочени в чл. 1, ал. 2. С последния страните са се съгласили да сключат окончателен договор, въз основа на който вместо плащане на сумата от 202 000 лв., представляваща стойността на построеното, определена в чл. 2, ал. 3, изпълнителят[Фирма 1] да получи след построяването на сградата собствеността върху определените и индивидуализирани подробно в чл. 2 самостоятелни обекти (апартамент № 1 на първи жилищен етаж; апартамент № 4 на четвърти жилищен етаж и апартамент № 5 на пети жилищен етаж). Страните са уговорили, че строителството ще се осъществява на три етапа, като първият етап обхваща извършването на СМР за изграждане на първи, втори и трети етаж; вторият етап обхваща извършването на СМР за изграждане на четвърти и пети етаж, както и изолация на жилищната сграда, ЕЛ и ВИК инсталации; а третият етап предвижда извършване на СМР за поставяне на дограма, външна мазилка на сградата, общите части до боя, поставяне на гранитогрес в общите части на сградата. С оглед предмета на спора е съобразена основно клаузата на чл. 2 договора, според която след извършване на следните СМР – построяване на І, ІІ и ІІІ етаж, продавачът - ответник ще прехвърли на купувача - ищец апартамент № 1; купувачът ще пристъпва към следващия етап по строителството едва след като му бъде прехвърлен недвижимият имот, отговарящ на изработения етап; както и че стойността на уговорените СМР ще бъде заплатена, като сумата от 9 000 лв. ще се плати при получаване на Акт 15, а останалата сума в размер на 193 000 лв. ще бъде заплатена чрез прехвърляне в нотариална форма на описаните в чл. 2 самостоятелни обекти. В чл. 8 от договора страните са се съгласили, че при отказ на продавача да прехвърли собствеността върху някои от описаните в чл. 2 недвижими имоти в предвидения в договора срок същият се задължава да заплати на купувача в двоен размер стойността на СМР за съответния етап, отговарящ на непрехвърления апартамент, в който случай договорът се прекратява автоматично, без други последствия за страните, освен ако купувачът не поиска по съдебен ред обявяването на предварителния договор за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД и чл. 197 ГПК. Няма спор, че продавачът не е удовлетворил исканията на купувача за сключване на окончателния договор относно прехвърлянето на правото на собственост върху апартамент № 1, във връзка с което е предявил както извънсъдебно, така и съдебно множество възражения, вкл. изявление за разваляне на договора.

По основните спорни въпроси съдът на първо място е формирал извод, че договорът не е развален поради виновно неизпълнение на ищеца[Фирма 1]. Счел е, че последният е изправна страна, тъй като е изпълнил задължението по чл. 1, ал. 1 от договора съобразно уговорките в чл. 2 (т. е. е завършил първия етап от строителството), а възраженията на ответника, че изпълнителят бил в забава поради липса на завършена към уговорения срок – 30.09.2019 г. сграда в груб строеж, са намерени за неоснователни с оглед предвидената в договора етапност на строителството и условията за извършването му. По отношение на взаимосвързаното задължение на ответника за прехвърляне на правото на собственост върху апартамент № 1, с оглед възражението, че това задължение възниква по силата на чл. 1, ал. 2 от договора едва след построяването на сградата, при наличие на различна изрична уговорка – за прехвърляне поетапно на разпределените между страните обекти, съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, според която при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При извършеното тълкуване според горните правила съдът е приел, че волята и на двете страни по договора е била след завършването на съответния етап от строителството правото на собственост върху конкретен самостоятелен обект да е възможно да се придобие от изпълнителя, без да е необходимо извършването на други правни действия от страна на продавача по прехвърляне на собствеността, като тази воля е в съответствие със закона - чл. 181, ал. 1 ЗУТ, съгласно който до завършването на сградата в груб строеж предмет на прехвърлителна сделка може да бъде само правото строеж. Съдът е посочил, че обещанието да се прехвърли собствеността върху обект, който няма характеристиката на самостоятелен по смисъла на чл. 181, ал. 2 ЗУТ, по същността си е поемане на задължение да се сключи договор, с който получателят да може да се легитимира като собственик на описания самостоятелен обект след надлежното му възникване. Такъв договор е договорът за учредяване на право на строеж, по силата на който с издаването на удостоверение за завършване на сградата в груб строеж – чл. 181, ал. 2 вр. ал. 1 ЗУТ, това право се трансформира в право на собственост върху самостоятелния обект, за който е било учредено/прехвърлено – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 4.05.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГК. Според съда така изяснената действителна воля на страните относно съдържанието на задължението на продавача е логически обвързана с предвиденото в чл. 2 условие – купувачът да пристъпва към следващия етап по строителството само след като му бъде прехвърлен недвижимият имот, отговарящ на изработения етап. Прието е, че това тълкуване съответства на интересите на страните по договора за построяване на сградата и за придобиването на правото на собственост върху отделни самостоятелни обекти в нея, респ. от възложителя - като собственик на имота и от изпълнителя - като приобретател по окончателен договор, съгласно уговорките в чл. 1, ал. 2 и ал. 3 от договора. Посочено е, че изпълнителят има интерес да пристъпи към следващите етапи по изграждане на сградата, защото в противен случай същият не би могъл да придобие предвидения в договора самостоятелен обект, както и че възникването на задължението на продавача - възложител за прехвърляне на имота по чл. 2, ал. 1, т. 1 (апартамент № 1) е обвързано не от извършването на строителството на цялата сграда, а от изграждането на етажи І, ІІ и ІІІ, като предварително е било ясно, че тези СМР са различни от пълния обем СМР за изграждане на сградата.

С оглед горното и при съобразяване със заключението на назначеното по делото вещо лице, според което СМР за изграждането на първия етап от сградата възлизат на 67 056.79 лв., а СМР за ремонта на построеното възлизат на 1 887.37 лв., въззивният съд е заключил, че предявеният иск за заплащане на неустойка по чл. 8 от договора е основателен за сумата 132 226.21 лв., представляваща двоен размер на стойността на СМР за първи етап, намален със стойността на установените разходи за ремонт. Поради основателността на главната претенция за заплащане на неустойка по чл. 8 от договора, макар и в по–нисък размер от предявения (214 384 лв.), съдът е приел, че не са налице предпоставките за разглеждане на евентуално предявените искови претенции (за заплащане на сумите от 107 192 лв. и 60 000 лв.).

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията на закона за допускане на въззивното решение до касационна проверка, по следните съображения:

На първо място няма вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Съдът не се е произнесъл извън предметните предели, с които е бил сезиран, тъй като е преценил, че след като основанието на главния иск е по чл. 8 от договора, който изрично предвижда купувачът да бъде обезщетен с двойния размер на стойността на СМР за изграждането на етапа, след който продавачът не е изпълнил насрещното си задължение да осигури придобиване от купувача на определения му обект, то искът не може да бъде уважен над посочения размер, респ. за двукратния размер на всички извършени по сградата СМР. Главният иск е уважен частично, а евентуалните искове не са разгледани, поради което не може да се счита, че решението е постановено извън рамките на заявеното от ищеца.

Въззивното решение не може да се квалифицира и като очевидно неправилно на основанията, изрично посочени от касатора и релевирани с касационната жалба. Изводите на съда относно действителните уговорки между страните са направени на база извършено задълбочено тълкуване на клаузите от договора, поради което същите не отговарят на установените от практиката критерии за преценка относно наличието на квалифицираната форма на неправилност, а именно да са формирани в грубо противоречие с правилата на формалната логика или при превратно прилагане на закона.

С оглед горното съдът приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК за допускане на искания касационен контрол.

Не се установява и наведеното от касатора основание за достъп до касационна проверка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По отношение на първия въпрос (свързан с тълкуването на договорите и дали е допустимо по тълкувателен път да се подменя волята на страните) не е посочена или представена конкретна практика на ВКС, на която се поддържа решението да противоречи, поради което допълнителният селективен критерий съгласно цитираната разпоредба не е надлежно обоснован. Извън това следва да се отбележи, че при извършеното тълкуване на договора въззивният съд се е съобразил със служебно известната и трайна практика по чл. 290 ГПК относно приложението на чл. 20 ЗЗД, според която при наличие на съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване на отделните уговорки при спазване на въведените с чл. 20 ЗЗД критерии, както следва: Договорните клаузи се тълкуват не изолирано и формално, а във връзка една с друга, в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. Допълващи тълкуването по чл. 20 ЗЗД факти могат да бъдат обстоятелствата по постигане на съгласието, поведението на страните преди и след сключването на договора, както и как са изпълнявани задълженията по него. В случая съдът е съобразил не само клаузите на договора в тяхната взаимосвързаност и логически смисъл, но и целта на договора, интересите на страните, нормативната уредба, добросъвестността, като в резултат на това допустимо е извършил конверсия относно предмета на предварителния договор.

Относно втория формулиран въпрос също липсва обосноваване на допълнителната селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Доколкото същият касае допустимостта на въззивното решение, за която касационният съд е длъжен да следи служебно, за него важат изложените по-горе съображения във връзка с основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Третият въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК няма нужното значение за разрешаването на материалноправния спор (не е обусловил решаващите правни изводи на съда за изхода по делото), поради което не удовлетворява общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е излагал мотиви в насоката на въпроса, а именно дали може да се приеме за изпълнение на договор за строителство строеж, за изграждането на който не са издадени предвидените в Наредба № 7 от 2001 г. актове и протоколи. Безспорно е, че строежът не е бил довършен от ищеца и съответно договорът не е изпълнен докрай, според съда – по вина на ответника, като приемането на строежа по смисъла на закона е ирелевантно за предмета на спора. Касаторът не е сочил по време на процеса кои точно актове и протоколи е следвало да бъдат представени от насрещната страна, а при изследването на възраженията му за неточно изпълнение въззивният съд е приел, че за изграденото е налице акт образец 19, който според договора е достатъчно основание работата по съответния етап да се счита за приета, както и че съобразно заключението на вещото лице построеното съответства на одобрените проекти. Извън изложеното дотук, което е достатъчно за да се откаже достъпът до касационен контрол, липсва и противоречие с цитираното от касатора решение на ВКС, а решението на ВАС не представлява относима съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касация е предявил искане за присъждане на сторените за тази инстанция разноски, но не е представил доказателства относно извършването им.

Мотивиран от горното съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 74 от 26.09.2022 г. по в. т. д. № 174/2022 г. по описа на Бургаския апелативен съд, поправено с решение № 102 от 24.11.2023 г. по същото дело, в обжалваната осъдителна част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: