О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1884
гр. София, 04.07.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на девети май, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ
А. Н.
като разгледа докладваното от съдия Божилова т. д. № 271/2024 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Т. И. против решение № 1327/02.11.2023 г. по в. гр. д. № 1926/2023г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която по отношение на касатора е потвърдено решение № 260003/14.03.2023 г. по гр. д. № 466/2020 г. на Първомайски районен съд. С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от касатора иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД, за заплащане на парична сума в размер на горницата над 8000 лева до 25 000 лева / частичен иск при интерес от 30 000 лева / - обезщетение за търпими от касатора неимуществени вреди, вследствие телесни увреждания, настъпили в причинност с пътнотранспортно произшествие на 17.08.2019 г., по вина на водача на застрахован по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите, автомобил. Касаторът оспорва размера на присъденото обезщетение, като несъответно на понесените вреди, както и извода за съпричиняване на вредоносния резултат, в евентуалност определения процент на приноса. Счита, че формално, фрагментарно и необосновано е подходено при отчитане на характера и тежестта на уврежданията, значението им за пострадалия, с оглед възрастта и трудовата му заетост, продължилото половин година възстановяване преди връщането му към обичаен начин на живот, както и болките и страданията в процеса на лечение и възстановяване, вкл. интензитета им, необосновано приет като среден, изживените неудобства и стрес. Акцентира на несъобразени от съда остатъчни последици от счупването на левия вътрешен / голямопищялен / глезен, като оспорва изводите на вещото лице за пълно възстановяване, поради неизвършен от същото преглед, както и предвид обясненията му в о. с.з. от 07.10.2022 г., за възможни остатъчни болки и дискомфорт в този крак. В тази връзка подробно пресъздава изслушаните свидетелски показания, като счита, че изложените в тях факти не са съобразени изобщо или в достатъчна степен от съда. Интерпретира същите, като установяващи, че : и към момента ищецът продължава да куца и да изпитва множество физически болки и психически страдания - притеснения и кошмари, свързани с ПТП ; не е могъл да се обслужва сам за период по-дълъг от 4 месеца; през възстановителния период болките му са били изключително интензивни ; драстично е променен социалния му живот; тръгнал е на работа 6 месеца след травмата, но работоспособността му е намалена. Касаторът сочи неотчетени, като ориентир при определяне на размера, законодателно въведените лимити на застрахователна отговорност. Аргументира занижен размер на обезщетението със съдебна практика по сходни случаи. Във връзка с приетото съпричиняване оспорва установената от съда фактическа обстановка и конкретно, че е имал възможност, при предприемане на маневрата „ляв завой“, да възприеме приближаващия се отзад, с висока скорост, лек автомобил. Позовавайки се на изслушаната САТЕ, счита, че при адекватни действия от страна на водача на другия автомобил, изразяващи се в ненапускане на неговата лента за движение и шофиране със съобразена скорост, не би се стигнало до катастрофален удар. Излага съображения за спазване нормите на ЗДвП, при отклонение от посоката си на движение, доколкото доказателствата по делото сочат, че е подал ляв мигач при извършване на маневрата, предшестваща ПТП. В евентуалност оспорва определения от съда размер, равен на този на водача на увреждащия автомобил – 50 % . Намира, че ако би се приел за установен, приносът му е толкова нищожен, че е приравним на липса на принос. Счита, че съдът е следвало да съобрази броя нарушения на водача на БМВ - значително превишена спрямо разрешената за населеното място скорост, но също и факта, че не е съобразил наличието на намаляващ скоростта си автомобил, в качеството му на препятствие на пътя, нито доказано подадения от ищеца ляв мигач, за изменение посоката на движение на автомобила / чл. 21, ал. 1, чл.20, ал. 2 и чл. 42, ал. 1 , т. 1 ЗДвП/. Обратното – при високата скорост на делинквента, доколкото не би могъл да установи колко действително е висока единствено в огледалото за обратно виждане / според обяснения на вещото лице от САТЕ/, касаторът счита, че е доказана обективната му невъзможност да възприеме приближаващия автомобил като опасност, вкл. да възприеме началото на маневрата му „изпреварване„ / а не „ заобикаляне„ , тъй като автомобилът на пострадалия не е бил в покой /. Страната счита, че съдът не е възприел в пълнота установеното от САТЕ, не е анализирал причинно-следствената връзка между действията на всеки от водачите и настъпилото ПТП и преди всичко не е отчел факта, че при спазена от водача на застрахования автомобил разрешена за участъка скорост, ПТП не би настъпило в никоя хипотеза.
Ответната страна –[Фирма 1] – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Оспорва доводите на касатора за несъобразяване в достатъчна степен с критериите за справедливост на обезщетението за неимуществени вреди, подчертавайки, че същите касаят правилността на решението, което отделно счита за съобразено с тълкувателната практика на върховната инстанция. Посочва, че поддържа изложените досега възражения в предходните инстанции.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи, настоящият състав съобрази следното : С исковата молба Д. Т. И. твърди, че на 17.08.2019 г., в резултат нарушаване правилата за движение по пътищата от М. Д., водач на застрахован при ответното дружество, по ЗЗГО, автомобил, е настъпило ПТП, от което търпи телесни увреждания – счупване на вътрешен малеолус и повърхностни травми на корема, долната част на гърба, таза и гръдния кош. Тези травматични увреждания причинили на ищеца силни болки и много страдания. Долният му ляв крайник бил с поставена гипсова имобилизация и в резултат на това бил трайно обездвижен за дълъг период от време, през който следвало да спазва режим на покой, без да натоварва крайника. През този дълъг перид от време, за обслужване на нуждите си разчитал изцяло на своите близки. От имобилизацията получил мускулна атрофия в областта на глезена, която лекувал с леки раздвижвания, съпроводени от силни болки и дискомфорт. В началния период след свалянето на гипса се е придвижвал щадящо, на моменти с нужда от чужда помощ или помощни средства. Инцидента за дълго го лишил от обичайния му начин на живот, вкл. от възможността да работи. Сочи продължаващи и до момента болки в контузените области. Споделя изживян силен емоционален стрес от факта че при същото ПТП пострадала и дъщеря му. Тази фактическа обстановка, според ищеца, обуславя справедливо обезщетение в размер на 30 000 лева, като искът е заведен като частичен, за 10 000 лева, впоследствие увеличен до 25 000 лева.
Ответникът, в отговор на исковата молба, е оспорил механизма на ПТП, като твърди случайно събитие. Релевирал е възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради внезапното навлизане, без подаден сигнал от страна на ищеца, управляващ лек автомобил „Опел“, в пътната лента за движение на застрахования лек автомобил „БМВ“, извършващ в този момент маневра изпреварване, както и поради непоставен предпазен колан. Оспорил е и размера на вредите, като прекомерен.
За установяване вида и съдържанието на вредите и интензитета на търпимите от тях болки, страдания и неудобства, са разпитани свидетели на ищеца : Така синът му – М. И. – споделя, че левият крак на баща му / глезена / бил гипсиран 45 дни, в който период той не работил. Бил на легло само седмица, след което – още преди свалянето на гипса - започнал да ходи с патерици. Свидетелят не сочи ищецът да е имал нужда от постоянна чужда помощ, но му е оказвана такава при нужда, като още в периода придвиждайки се с патерици, се обслужвал сам, макар и със затруднение. След свалянето на гипса започнал да ходи, но със затруднение – куцал. Свидетелят не си спомня продължителността на периода на куцане, но споделя, че и до момента, при натоварване на крака, баща му куца. Започнал работа 6 месеца след катастрофата, защото при продължително натоварване на крака изпитвал болки.
Св. Д. М. – живееща на съпружески начала с ищеца – потвърждава гипсирането на глезена на левия крак на Д., за период от 45 дни, през което време се придвижвал с патерици, но спрял ползването им със свалянето на гипса. Тръгнал на работа 2 - 3 месеца след това, но при движение изпитвал болка, вкл. близо месец след свалянето на гипса . Само понякога имал нужда от чужда помощ, за обслужване нуждите си, когато нямало кой, сам се справял. И до момента, при по-дълго стоене на крака или натоварване, изпитва болки. Отрича ищецът да е ходил на рехабилитация. Свидетелката твърди, че ищецът преживял много тежко катастрофата – все му била в ума, вкл. възможният й трагичен за него и дъщеря му изход, страхувал се да шофира, но само в началото.
Приетата по делото СМЕ установява, че от ПТП ищецът е получил счупване на левия вътрешен / голямопищялен / глезен и повърхностни травми на лявата подбедрица. Проведена е гипсова имобилизация за 45 дни и целият оздравителен процес е продължил 3 - 4 месеца, с благоприятен ход, без усложнения, предвид липсата на медицинска документация за такива. В о. с.з. на 07.10.2022 г. вещо лице Б. посочва, че с оглед периода от време, считано от катастрофата, ищецът не би следвало да изпитва някакви болки, макар да са възможни такива при промяна на времето и натоварване на крайника, но леки болки, дискомфорт. Ищецът не е оспорил заключението, нито възразил за неизвършен му личен преглед от вещото лице.
Досежно механизма на ПТП, в аспект на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, са разпитани свидетели и приета САТЕ, според чието заключение : ищецът, водач на лек автомобил „Опел“, е имал техническата възможност, преди да се отклони наляво, да забележи автомобила на делинквента - БМВ, движещ се зад него, в същия момент предприел маневра изпреварване. Няма обективни данни дали и кога водачът на БМВ е подал мигач за изпреварване, но ищецът е могъл да избегне произшествието, като отложи маневрата си - завой на ляво, за да пропусне попътно движещия се автомобил БМВ. При движение с 80 км./ч. водачът на БМВ не е имал техническата възможност да предотврати удара, считано от момента на предприето от ищеца отклоняване вляво, но не и ако се е придвижвал с разрешената за населеното място скорост / с по-малка от 51 км./ч. /, предприемайки екстрено спиране. Вещото лице е възприело, вкл. от протокола за ПТП и показанията на разпитаните свидетели, че към момента на ПТП ищецът е управлявал автомобила си със скорост 12 км./ч.. От техническа гледна точка вещото лице е посочило, че ищецът е предприел маневра – завой наляво, без да спре и пропусне попътно движещия се лек автомобил БМВ, а последният се е движел с неразрешена за населеното място скорост, която не му е позволила да избегне удара с екстрено спиране. В открито с. з. от 05.01.2022 г., вещо лице М. е отговорил на въпроси на адв.К. , процесуален представител на ищеца, в смисъл : ако водачът на БМВ не бе предприел изпреварване, т. е. бе продължил да се движи в лентата си за движение, ударът не би настъпил, доколкото е настъпил в лявата лента – все пак вещото лице посочва значението на факта на предприета от същия маневра, спрямо която следва да се съобразява причинността на поведението му с ПТП ; в момента на предприетата от ищеца маневра наляво, автомобилът БМВ вече се е намирал на средата на пътното платно / т. е. разположението му е индикирало предприета маневра изпреварване или заобикаляне - вида на маневрата с оглед това дали би се приело, че управляваният от ищеца автомобил е бил спрял или се е придвижвал /. Вещото лице потвърждава, че ищецът е имал техническата възможност да установи автомобила БМВ в огледалото си за задно виждане и в страничното ляво огледало, а конкретната възприемчивост на водача е индивидуална за всеки. Вещото лице потвърждава противоречие между показанията на водача на БМВ, разпитан като свидетел - М. Д., и установеното в протокола за оглед по досъдебното производство, но само относно факта, че се е движил в дясната лента, а не в средата на платното към момента на удара, каквото обективно се установява от данните. Анализирайки разположението на двата автомобила след удара, вещото лице посочва, че маневрата изпреварване / заобикаляне водачът на БМВ е предприел на отстояние около 67 метра от движещия се пред него автомобил на пострадалия, а бидейки на отстояние от същия 35-36 метра, ищецът е предприел маневрата отклоняване вляво. Заключението на САТЕ не е оспорено от ищеца.
С оглед правния резултат във въззивна инстанция и неподадена от ответника касационна жалба, факта на виновно и противоправно поведение на водача на застрахования при ответника автомобил, както и причинността му с настъпилото ПТП, респ. с причинените от същото телесни увреди на ищеца, се явяват безспорно установени. Първоинстанционният съд е приел за справедлив размер на обезщетението 16 000 лева и намалил същото до размера на 8 000 лева, поради прието съпричиняване от 50 %. Позовал се е на изслушана и приета САТЕ, установяваща като причини за настъпилото ПТП управление на лекия автомобил „БМВ“, със скорост 80 км/ч, при разрешена 50 км/ч / ПТП е настъпило в границите на населено място / и предприета от касатора – ищец маневра „завой наляво“, без да пропусне другия водач Д., който по данни на САТЕ и свидетелски показания / св. М., пешеходец / пръв е предприел маневра „ заобикаляне“ или „изпреварване“ и която касаторът И. обективно е могъл да възприеме. Въпросът дали е бил подаден светлинен сигнал от И. при предприетата маневра наляво не е коментиран като съществен за механизма на ПТП.
Въззивният съд, сезиран по жалби на двете страни, изцяло е потвърдил първоинстанционното решение. Пред въззивния съд не са събирани нови доказателства, като е възпроизведена установена от доказателствата фактическа обстановка, идентична с приетата от първоинстанционния съд. За да определи справедлив размер на обезщетението, за претърпени от деликта болки и страдания, съдът е отчел „характера и тежестта на увредите, обстоятелствата, при които са настъпили, интензитета и продължителността на болките и страданията, получените физически и психически последици от уврежданията, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, при отчитане конкретните икономически условия в страната „. Съобразил е факта, че от 2020 г. до момента в страната е налице завишен ръст на инфлацията, предизвикан от икономическите сътресения на световно ниво при пандемията от COVID-19, а и лимита на застрахователните обезщетения за конкретния риск, като намерил за справедлив определения от районния съд размер на обезщетението от 16 000 лева. Изцяло за верен бил приет и изводът за наличие на съпричиняване в посочения от Първомайски районен съд обем, тъй като причината за инцидента от обективна техническа гледна точка лежала както в поведението на Д., така и в поведението на И.. Акцентирал е на обстоятелството, че към момента на предприета от И. маневра, водачът на БМВ вече е бил предприел маневра изпреварване / заобикаляне / няма обективно събрани данни към конкретен момент на възприемането на лекия автомобил Опел, същият спрял ли е бил или се е придвижвал, макар с ниска скорост /, както и че И. е имал техническата възможност да я възприеме. Съдът изрично се позовава на показанията на сина на ищеца, в частта им, в която възпроизвежда възприета от баща си реплика, в смисъл свидетелстващ, че е възприел движещия се зад него автомобил, но считайки, че е далече, е преценил за възможно да извърши маневрата наляво. Субективната му невъзможност за реална преценка съдът не е оценил, като оневиняващо обстоятелство / като се съобрази и констатираното от САТЕ отстоянието между двата автомобила към предприемане на изпреварването, респ. към предприемане от ищеца маневрата вляво. Изложени са съображения за равностоен принос на всеки от водачите за вредоносния резултат.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, са формулирани следните въпроси :
1/ За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и обоснове точен паричен еквивалент на търпимите неимуществени вреди ? – допълнителният селективен критерий е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с ППВС № 4/1968 г. и изброени решения по 2/ Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; конкретизиран във връзка с конкретното дело сочената съдебна практика, както следва:
2.1. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от същите и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите ;
2.2. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68 г. – допълнителният селективен критерий е обоснован в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК с твърдения, че решението противоречи на постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 151/12.11.2013г., т. д. № 486/2012 г., II т. о. ВКС; решение № 104/25.07.2014 г. т. д. № 2998/2013 г., I т. о. ВКС; решение № 28/09.04.2014 г., по т. д. № 1948/2013 г„ II т. о. ВКС; решение № 151/12.11.2013 г., т. д. № 486/2012 г., II ТО ВКС; решение № 104/25.07.2014 г., т. д. № 2998/2013 г., I т. о. ВКС; решение № 28/09.04.2014 г., по т. д. № 1948/2013 г., II т. о. ВКС, а освен това счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - касационно основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК;
2.3. Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и да се позовава на събраните по делото доказателства, задължителната им преценка в тяхната съвкупност и значимост, което очевидно от своя страна е довело до явно отклонение от обичайните обезщетения, присъждани за аналогични случаи – по този въпрос решението според касатора е постановено в нарушение на задължителното ППВС 4/68г., както и решение № 151/12.11.2013г., по т. д. № 486/2012г., II т. о., ВКС; решение № 104/25.07.2014г., т. д. № 2998/201Зг., I т. о. ВКС; решение № 88/09.07.2012г., по т. д. № 1015/2011г., II т. о. ВКС.
3/ Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите – този въпрос е обоснован с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като разрешен в противоречие на решение № 124/11.11.2010г., т. д. № 708/2009г,, II т. о. ВКС; решение № 88/17.06.2014г., по т. д. № 2974/2013г., II т. о. ВКС решение № 177/27.10.2009г., по т. д. № 14/2009г., II т. о., ВКС; решение № 1/05.02.19г., по т. д. № 1002/2017г., I т. о. ВКС.
4/ Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане, съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено - икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2020г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива присъждани за събития години преди това и след това ? Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия – тези въпроси според касатора са разрешени от въззивната инстанция в пълно отклонение от установените в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии и постоянната практика, обективирана и в решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, II т. о.; решение № 83/06.07.2009г., по т. д. № 795/2008г. на ВКС, II т. о.; решение № 23/25.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г., II т. о.; решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, II т. о.., решение № 94/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, I т. о.; решение № 151/12.11.2013г., по т. д. № 486/2012г., II т. о., ВКС /относно съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението период/; Поставените въпроси са от значение за изхода на делото и в решението са решени в противоречие на посочената задължителна съдебна практика – касационно основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.
5/ Критериите на чл. 52 и икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП - м. август 2019 г., обосновават ли намаляването на обезщетенията ? – формулиран в изложението отново под номер „4“, при липса на норма от закона, обоснован с твърдяно противоречие с ППВС № 4/1968 г. и при цитиране на съдебна практика на САС.
6/ Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване; При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване - да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест ? - касационно основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради твърдяно противоречие с решение № 226/12.07.2011 г. по гр. дело № 921/2010 г. на IV г. о. на ВКС; Решение № 31/09.03.2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на III г. о. на ВКС, Решение № 61/01.03. 2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г., IV г. о. ВКС
7/ Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта? Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици? Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата /в случая ИЗПОЛЗВАНЕ НА КОЛАН/ основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането? – твърди се, че по тези въпроси е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл изцяло в противоречие с Решение № 147/05.12.2017г., по т. д. 60341/2016г. I г. о. ВКС, Решение № 147/05.12.2017г., по т. д. 60341/2016г. I г. о. ВКС; Решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г., II т. о. ВКС, Решение № 16 от 4.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 1858/2013 г., I т. о., ТК; Решение № 6 от 3.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 53091/2015 г., III г. о., ГК, Решение № 45 от 15.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 525/2008 г., II т. о.; Решение № 154/31.10.2011 г. по т. д. № 977/10г. II т. о. ВКС; Решение № 97 от 10.11.1968 г. по н. д. № 1359/67 г., III н. о.; Решение № 322 от 28.11.1973 г. по н. д. № 234/73 г., III н. о.; Решение № 407/87г. по н. д. № 365/87г. на ВС; Решение № 260/83г. по н. д. № 216/83г. на ВС.
8/ При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете СТЕПЕНТА НА ВИНА на всеки от участниците за настъпване на деликта и последиците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението ? – твърди се, че решението е постановено в противоречие на установената съдебна практика, обективирана в решение № 154/31.10.2011г. по т. д. № 977/2010г., II т. о. ВКС; решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на II т. о.; решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на II т. о.; решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. и решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на II т. о., съставляващо касационно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Отделно се твърди, че решението е очевидно неправилно – основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК.
Въпросите на касатора, н е н у ж н о повтарящи се, твърде общи и фрагментарни и размиващи действително значими аспекти от приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД в конкретния случай, са концентрирани по същество до приложимите критерии, за приемане наличието на съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД и определяне размера на приноса, както и до прилагане критерия за справедливост, въведен с нормата на чл. 52 ЗЗД.
Първите три въпроса, относими към приложение критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, не удовлетворяват изискването за правни, като неподкрепящи се от фактологията на спора и съдържанието на правните изводи на съда, съобразявайки отчитаните от ищеца, за несъобразени от съда обстоятелства, в касационната му жалба. Нито в исковата му молба се сочат, нито от събраните доказателства се установяват обстоятелствата, на които касаторът акцентира : продължителност на възстановяването от 6 месеца, през целия период съпътствано от много интензивни болки и постоянна нужда от чужда помощ ; преживяна силна психическа травма ; търпими и до момента болки от травмата, извън спорадичните при натоварване ; липса на пълно възстановяване – като се отчете, че под възстановяване правилно въззивният съд е съобразявал степента на възстановяване функцията на крайника, а не и болкови усещания в определени ситуации, за които вещото лице е посочило възможност. СМЕ не е своевременно оспорена от ищеца, предвид неосъществен от вещото лице личен преглед, нито съдът е бил длъжен да укаже такъв, доколкото самата искова молба не сочи невъзстановена функция на крайника. Не се установяват пропуснати в анализа на съда релевантни факти, нито се установяват пренебрегнати от същия критерии, за определяне размера на обезщетението. Независимо от пространното и обременено с повторения изложение, пълномощникът на ищеца не е обосновал несъобразен, макар доказан факт или конкретен аспект на иначе съобразен от съда факт, предпоставящи по-висок размер от определения и по същество изразява субективното си несъгласие със същия, неподкрепено с обективни данни. Позоваването на формирана практика по конкретни казуси, по същество изисква универсален отговор относно формирането на субективната преценка на съда относно размера, независимо от конкретните по спора обстоятелства. Търсената универсална преценка е невъзможна и би се явила в противоречие именно със задължителните указания на ППВС № 4/1968 година.
Въпроси 4 и 5 се отнасят до съобразяването на лимитите на застрахователна отговорност, но противно на формираната практика на ВКС относно тяхното значение, касаторът ги визира като самостоятелен и достатъчен критерий за определяне на по-високи обезщетения. Така формулирани въпросите са нелогични - визирайки „намаление“, очевидно предвид съобразяване на „ аналогични случаи „ , и в противоречие със самите решения, обосноваващи допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, . Несъобразима е цитираната съдебна практика, за присъдими обезщетения в „аналогични случаи”, тъй като понятието „аналогичен случай„ е неуместно при съизмеряването на субективно търпими вреди, а обезщетението е винаги резултат от процеса на доказването им, който и при пълна идентичност на твърдените и реално осъществили се факти, би могъл да предпостави различни правни резултати. С решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК – реш. № 1 /26.03.2012 год. по т. д.№ 299/2011 год. на ІІ т. о. ВКС, реш.№ 95/ 24.10.2012 год. по т. д.№ 916/2011год. на І т. о. на ВКС, реш.№ 155/11.12.2012 год. по т. д.№ 711/2011 год., е възприето, че определимите от съда обезщетения за неимуществени вреди следва да бъдат съобразени с действително търпимите вреди, съобразно критериите по чл.52 от ЗЗД, а не с лимитите на отговорността на застрахователя. Като счита, че съдът само формално е посочил съобразяването на лимитите, касаторът не е обосновал представата си за надлежното им съобразяване, спрямо конкретно търпимите от него неимуществени вреди, за да би се квалифицирала евентуална непълнота на мотивирането, като съществено процесуално нарушение, от естество да предпостави различен от настоящия правен резултат.
Въпроси шести, седми и осми са предпоставени от възраженията на касатора по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД . Част от тях изхождат от невъзприети за решаващия извод на съда предпоставки - като недоказана причинна връзка между конкретно, възприето за доказано, поведение на ищеца и настъпването на вредоносния резултат, или акцентират на елементи от фактическия състав на деликта, по отношение установяването на които, нито с въззивната, нито с касационната жалба е повдигнат спор. В седми въпрос директно е въведена предпоставка, чужда на правните изводи на съда за наличие на съпричиняване, тъй като такова, основано на непоставен от ищеца предпазен колан, въззивният съд не е обсъждал. Въпросите по начало са абстрактно формулирани и без връзка с обосноваването на касационния довод за неправилно приложение на чл.51, ал. 2 ЗЗД, основан на нелогичното съждение на страната, че следва да се съобрази възможността за избягването на ПТП, ако водачът на БМВ бе продължил движението си по дясната пътна лента, вместо да предприеме маневрата изпреварване/ заобикаляне, както и че не е доказано ищецът да е възприел маневрата му, предвид високата скорост на придвижване. Вещото лице от САТЕ е посочило, че с оглед конкретната пътна ситуация ищецът е могъл да възприеме предприетата от водача на БМВ маневра, което е напълно достатъчно и ирелевира значението на субективната му възможност за това. От друга страна, забрана за водача на БВР за маневра изпреварване / заобикаляне в конкретния участък, по делото не е установена, а само в тази хипотеза предприемането й би могло да се отчита съпричиняващо, само по себе си. Но дори да се приеме удовлетвореност на общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване с така формулираните въпроси, не е удовлетворен допълнителния такъв, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд не се е основал на предположение за съпричиняване, посочил е конкретно поведение на ищеца и на водача на увреждащия автомобил, в нарушение разпоредби на ЗДвП, обосновал е причинна връзка между същите и вредоносния резултат. Съдът е приел, че еднаквите по брой и тежест нарушения на ЗДвП от всеки от участниците в ПТП обосновава равен принос, т. е. обосновал е възприетия процент съпричиняване с реципрочността в отговорността на делинквента и пострадалия, всеки от тях управляващ ППС. В този смисъл, мотивите му не конфронтират с възприетия подход по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД в цитираната съдебна практика.
Не се обосновава „очевидна неправилност„ на въззивния акт, по смисъла на чл.280, ал.2, пр. трето ГПК. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281, т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Такова проявление на очевидна неправилност, изводимо от мотивирането на атакувания съдебен акт, настоящият състав не установява. Не е установимо нарушение, при това съществено, на конкретна процесуална норма, нито пък противоречие с императивна материалноправна норма или правен принцип.
С отговора на касационната жалба ответната страна е претендирала възмездяване на разноски – платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в касационна инстанция, в размер на 2 400 лева с вкл. ДДС . Касаторът е оспорил възнаграждението като прекомерно, на основане чл. 78, ал.5 ГПК. Съобразявайки решение на СЕС по дело С–438/2022, настоящият състав не намира да е обвързан с фиксираните в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските възнаграждения, съответно подлежащи на актуализиране. С оглед предмета на спора, обжалваемия интерес в настоящата инстанции / 17 000 лева /, обстоятелството, че защитата на ответника се е ограничила до лаконичен отговор на касационната жалба, намира за адекватно, на положения адвокатски труд в касационна инстанция, възнаграждение в размер на 360 лева с вкл. ДДС.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1327/02.11.2023 г. по в. гр. д. № 1926/2023г. на Пловдивски окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. Т. И., на основание чл. 81 ГПК вр. с чл. 78 , ал.3 ГПК, да заплати на ЗД „Б. И. АД разноски за настоящата инстанция, в размер на 360 лева – заплатено адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: