№ 1598
[населено място], 14.06.2024 година
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на седми март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
Председател: Р. Б. Ч. И. М.
А. Н.
като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. т. д. № 950 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С решение № 513 от 28.11.2022г. по в. т.д. № 434/2022г. на Апелативен съд – Пловдив е потвърдено решение № 260017 от 28.02.2022г. по т. д. № 163/2018г. на Окръжен съд – С. З. в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност) искове по чл. 694, ал. 2, т. 1 от ТЗ за признаване за установено съществуване на вземания на дружеството против „П. Х. АД (в несъстоятелност), както следва:
- за сумата от 1 028 747. 78 лева главница по договор за депозит от 20.10.2005г., правата по който са били прехвърлени от „Р. О. ЕООД на „Н. П. ЕООД съгласно договор за цесия от 30.12.2013г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на вземанията (25.11.2016г.) до окончателното плащане, както и 283 185. 98 лева изтекла лихва от 10.02.2014г. до 25.10.2016г., датата на обявяване в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност на „П. Х. АД, и 8 590. 04 лева изтекла лихва от 26.10.2016г. до 24.11.2016г.;
- за сумата от 15 275 830. 13 лева главница по договор за депозит от 09.09.2009г., правата по който са били прехвърлени на „Н. П. ЕООД от „Н. Т. ЕООД съгласно договор за цесия от 30.12.2013г., ведно със законната лихва от 25.11.2016г. до окончателното плащане, както и 4 222 023. 04 лева изтекла лихва от 06.02.2014г. до 25.10.2016г. и 127 553. 18 лева изтекла лихва от 26.10.2016г. до 24.11.2016г.;
- за сумата от 6 201 889.29 лева, дължима лихва по договори за паричен заем от 26.10.2006г. и 06.01.2012г., правата по които са били прехвърлени на „Н. П. ЕООД от „Петрол“ АД съгласно договор за цесия от 21.01.2014г., ведно със законната лихва от 25.11.2016г. до окончателното плащане, както и 1 834 947. 83 лева изтекла лихва от 06.02.2014г. до 25.10.2016г. и 51 785. 78 лева изтекла лихва от 26.10.2016г. до 24.11.2016г.
Също с решението на Апелативен съд – Пловдив е потвърдено решението на Окръжен съд – С. З. в частта, с която е признато за установено по исковете по чл. 694, ал. 2, т. 1 от ТЗ на „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност) срещу „П. Х. АД (в несъстоятелност) съществуването на вземания както следва:
- за сумата от 168 399. 56 лева главница по сключен между страните договор за встъпване в дълг от 12.11.2013г., ведно със законната лихва от 25.11.2016г. до окончателното плащане, както и 39 776. 11 лева изтекла лихва от 30.06.2014г. до 25.10.2016г. и 1 403. 44 лева изтекла лихва от 26.10.2016г. до 24.11.2016г.;
- за сумата от 3 967 263. 63 лева регресно вземане на основание извършена публична продан на Петролна база – С. З. собственост на „Н. П. ЕООД, ипотекарен длъжник, за погасяване на задълженията на „П. Х. АД към „Т. Б. АД по договор за банков кредит № 011-002-001/20.08.2010г. с анекси, ведно със законната лихва от 25.11.2016г. до окончателното плащане, както и 33 063. 18 лева изтекла лихва от 26.10.2016г. до 24.11.2016г.
Срещу решението на Апелативен съд – Пловдив в частта, в която е потвърдено решението на Окръжен съд - С. З. за отхвърляне на исковете по чл. 694, ал. 2, т. 1 от ТЗ е подадена касационна жалба от „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност) чрез синдика на дружеството М. Н.. Според касатора въззивното решение в обжалваната част е неправилно. Неправилно въззивният съд е зачел подадените от синдика на ответното дружество отговор и допълнителен отговор на исковата молба и допълнителната искова молба на „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност), съответно отговор на въззивната жалба на дружеството. Те са съдържали искане по чл. 183 от ГПК да се представят оригиналите или официални преписи от договорите за депозит от 20.10.2005г. и от 09.09.2009г., но това искане не е трябвало да бъде уважено от съда, нито да се съобразява оспорването на договорите за заем, съществуването на които не е било спорно между дружествата. Синдикът не е страна по материалното отношение и не е легитимиран да участва в производството по иск с правно основание чл. 694 от ТЗ нито в собствено качество, нито като представител на длъжника. В това производство несъстоятелният длъжник се представлява от своите органи (чл. 635, ал. 3 от ТЗ). Същевременно при липса на спор относно съществуването на представен по делото документ, както е било относно договорите за депозит, приложимо е правилото, че заверените от адвокат по реда на чл. 32 от ЗЗД преписи от документи имат силата на официални преписи, които заместват оригинала. Като инстанция по същество на спора въззивният съд е нарушил задължението си да направи логична преценка на всички приобщени по делото доказателства поотделно и в съвкупност, като съпостави тяхната взаимна връзка и зависимост. Видно е, както е установило вещото лице, че всички парични преводи са с посочено основание „депозит“, което съответства на предмета на депозитните договори, по които са направени. Размерът на депозираните суми многократно надхвърля размера на цедираните. Противно на правилата на логиката въззивният съд е приел, че депозирането на суми в определен размер не води до установяване на депозиране/влагане на суми в по-малък размер. Неправилно е било прието и че няма доказателства за реално предоставени парични суми по договорите за заем. Отделно от това при констатирани неяснота и непълнота на приетото по делото експертно заключение досежно размера на депозираните суми въззивният съд е бил длъжен служебно да назначи нова експертиза по делото, но не го е направил.
Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото процесуалноправни и материалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната и незадължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Конкретно формулираните от касатора „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност) въпроси са:
1. Разполага ли с правото (процесуално легитимиран ли е) синдикът на несъстоятелния длъжник, страна в производството по иск по чл. 694 от ТЗ, да подава отговор на исковата молба, както и отговори на въззивната и на касационната жалба?
2. Могат ли първоинстанционният и въззивният съд при произнасянето си по иск по чл. 694 от ТЗ да ценят възраженията, становищата, доводите и исканията, направени от синдика на страна – несъстоятелно дружество, в отговора на исковата молба и в допълнителния отговор на допълнителната искова молба, респективно в отговора на въззивната жалба?
Касаторът счита, че по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 155 от 13.10.2011г. по т. д. № 652/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 190 от 09.12.2011г. по т. д. № 976/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 226 от 23.02.2012г. по т. д. № 489/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др.
Ако се приеме, че след изменението на чл. 694, ал. 4 от ТЗ, обн. ДВ, бр. 105 от 2016г., тази практика е изгубила значение, страната поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Налице е неяснота какви процесуални права има и може да упражнява синдикът.
3. В хипотезата на чл. 183 от ГПК завереният от адвокат по реда на чл. 32 от ЗЗД препис от документ има ли силата на официално заверен препис, който замества оригинала, в случай че между страните по делото няма спор относно съществуването на документа в правния мир?
Страната сочи решение № 225 от 07.01.2019г. по гр. д. № 567/2018г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 173 от 03.05.2012г. по гр. д. № 668/2011г. на ВКС, ГК, ІV г. о.
4. Следва ли констатациите и изводите на въззивния съд като инстанция по същество на спора да се основават на логична преценка на всички приобщени по делото доказателства поотделно и в съвкупност, при направена съпоставка на тяхната взаимна връзка и зависимост?
Касаторът счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с т. 1 от ППВС № 7/1965г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС по гр. д. № 1/2000г., решение № 60155/16.08.2021г. по гр. д. № 3441/2020г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и др.
5. Длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи нова експертиза по делото, ако намира неяснота или непълнота на приетото по делото експертно заключение?
Според касатора въззивният съд е дал отговор на поставения въпрос, различен от съдържащия се в практиката на ВКС, обективирана в решение № 240 от 15.01.2021г. по гр. д. № 3944/2019г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 106 от 02.07.2020г. по гр. д. № 1897/2019г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 253/15.02.2019г. по гр. д. № 5011/2017г. на ВКС, ГК, ІV г. о.
Налице е също основание за допускане до касационно обжалване и по чл. 280, ал. 2 от ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.
В срока чл. 287, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на касационната жалба от синдика на „П. Х. АД (в несъстоятелност) М. В., както и от името на самото несъстоятелно дружество чрез адв. О. Ш.. Касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност) основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.
Срещу решението на Апелативен съд – Пловдив в частта, в която е потвърдено решението на Окръжен съд - С. З. за уважаване на исковете по чл. 694, ал. 2, т. 1 от ТЗ са подадени почти идентични касационни жалби от синдика на „П. Х. АД (в несъстоятелност), както и от самото дружество чрез адв. О. Ш., с оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част.
Неправилно не е било прието направеното от дружеството възражение за прихващане на вземането за сумата от 3 967 263. 63 лева с насрещно вземане на в размер на 61 571 375. 50 лева регресно вземане на „П. Х. АД, произтичащо от влязлото в сила решение № 418 от 26.08.2019г. по т. д. № 327/2017г. по описа на Окръжен съд – С. З. Регресното вземане е безспорно, доколкото произтича от влязъл в сила съдебен акт, поради което и възражението за прихващане е следвало да бъде разгледано като допустимо и да бъде уважено като основателно. Същевременно неправилно съдът е потвърдил вземане по договора за встъпване в дълг от 12.11.2013г. Ищецът е бил солидарен длъжник на „П. Х. АД и следва да се приложи разпоредбата на чл. 127, ал. 2 от ЗЗД.
Според изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част при постановяване на решението съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото процесуалноправни и материалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Поставените към касационния съд въпроси са:
1. Допустимо ли е разглеждане на възражение за прихващане, направено за първи път пред въззивна инстанция, с насрещно регресно вземане, което произтича от влязъл в сила съдебен акт?
Според касаторите въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС.
2. Спорно ли е регресно вземане, произтичащо от влязло в сила решение, постановено в производство по чл. 647, ал. 1, т. 4 от ТЗ, съответно следва ли да бъде зачетено влязло в сила решение, постановено в производство по чл. 647, ал. 1от ТЗ, относно регресно вземане при разглеждането на иск по чл. 694 от ТЗ, предявен от оспорващия кредитор?
Според касаторите въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
3. При договор, в който едната страна се е задължила да встъпи в дълг и да изпълни изцяло задължение на другата страна към трети лица, а втората страна се е задължила са възстанови всички платени суми на встъпилата страна, в който договор е изрично уговорена солидарна отговорност между страните, приложим ли е чл. 127, ал. 2 от ЗЗД в случай че страна, чийто е първоначалния дълг, се окаже неплатежоспособна?
Въпросът също е основан на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
4. Задължен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички възражения, твърдения и доводи на страните и необходимо ли е да мотивира съдебния акт съгласно чл. 236, ал. 2 от ГПК?
Този въпрос се поставя от синдика на „П. Х. АД и е обоснован с допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Отговор на касационните жалби е подаден от „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност) чрез неговия синдик. Жалбите се оспорват като неоснователни.
Касационните жалби са редовни, като съответстващи на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустими – подадени в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страни с интерес от обжалването.
При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд – Пловдив е приел, че вземанията на „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност) по делото са били предявени на 25.11.2016г. в откритото срещу „П. Х. АД производство по несъстоятелност (т. д. № 83/2014г. на Окръжен съд – С. З. и включени в обявения в търговския регистър на 23.12.2016г. списък на неприетите вземания. Направеното от „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност) възражение по чл. 690, ал. 1 от ТЗ е било оставено без уважение от съда по несъстоятелността (определение № 655 от 08.06.2018г.), обявено в търговския регистър на същата дата. Исковата молба по чл. 694, ал. 2, т. 1 от ТЗ е подадена в срок (на 19.06.2018г.) и исковете по делото са допустими.
По същество относно предявените вземания по договор за безсрочен депозит от 20.10.2005г., сключен между „Р. О. ЕООД и „П. Х. АД, правата по който са били прехвърлени от ответника на „Н. П. ЕООД по договор за цесия от 30.12.2013г., от въззивния съд е прието, че не се установява да съществуват. Твърденията на „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност) са били, че по договора от 20.10.2005г. „Р. О. ЕООД е депозирало ежедневно в „П. Х. АД сумата на свободния си паричен ресурс срещу задължение за заплащане на годишна лихва, че по сметка на „П. Х. АД е била депозирана претендираната сума и тя подлежи на връщане, но по делото не се е установило сключването на такъв договор. Бил е представен заверен от адвокат препис от договор и по искане на синдика на ответното дружество (тогава И. В.) по чл. 183 от ГПК, направено с отговора на исковата молба, след като не е бил представен оригиналът или официално заверен препис, документът е бил изключен от доказателствата по делото. Синдикът на ответното дружество е поддържал, че не е открил и не са му били представени документи относно съществуващи отношения между „Р. О. ЕООД и „П. Х. АД по повод договор за депозит от 20.10.2005г. Тъй като между страните по делото е съществувал спор относно съществуването на документа договор, препис по чл. 32 от ЗЗД е бил недостатъчен. Завереният от страната или от нейния пълномощник препис не представлява официално заверен препис на документ. Въззивният съд е приел още, че сключването на такъв договор не може да се приеме доказано и от заключението на вещото лице С. И. С. по допуснатата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза. Действително в периода от 20.10.2005г. до 17.05.2010г. „Р. О. ЕООД е депозирало суми по сметки на ответника, наредени от различни банки, като основанието за преводите е бил „депозит“. При приемане на заключението в съдебно заседание на 24.02.2021г. обаче вещото лице е пояснило, че не са му били предоставени първични счетоводни документи, както и доколкото като основание за банковите трансфери пише само „депозит“, без да се сочи конкретен договор, не може да свърже отделните преводи с конкретния договор за депозит от 20.10.2005г.
Сходни обстоятелства са били приети и по отношение на вземането за сумата от 15 275 830. 13 лева главница по твърдян като сключен между „Н. Т. ЕООД и „П. Х. АД договор за безсрочен депозит от 09.09.2009г., правата по който са били прехвърлени от „Н. Т. ЕООД на ищеца съгласно договор за цесия от 30.12.2013г. Представеният заверен от адвокат препис от документа е бил изключен от доказателствата по делото, след направено искане от синдика на „П. Х. АД (в несъстоятелност) с отговора на исковата молба. И относно този договор въззивният съд е приел, че съществуването му не може да се приеме доказано от заключението на вещото лице С. И. С.. В периода от 09.09.2009г. до 03.07.2012г. „Н. Т. ЕООД е депозирало суми по сметки на ответника, с посочено основание за преводите „депозит“. Но на вещото лице не са били предоставени първични счетоводни документи, нито преводите могат да се свържат с договора от 09.09.2009г.
Отречено е било също съществуването на вземане за 6 201 889.29 лева, сбор от начислени лихви върху заемна сума за периода от 01.10.2010г. до 31.12.2013г., по договори за паричен заем съответно от 26.10.2006г. и 06.01.2012г., сключени между „Петрол“ АД и „П. Х. АД, правата по които са били прехвърлени на „Н. П. ЕООД съгласно договор за цесия от 21.01.2014г. Не се е имало представени никакви доказателства за реално предаване на парични суми по договорите. Такъв извод, според въззивния съд, не може да се формира и от заключението на вещото лице. Експертизата не е установила първични счетоводни документи – платежни нареждания, даващи основание за извършване на счетоводни записвания. Обстоятелството, че е налице изявление на страните, че предхождащи облигационни отношения, по които има предаване на суми, ще се считат заем, не изключва изискването да се докаже че е налице реално предаване на паричните средства. От установяването на това обстоятелство зависи предоставено ли е реално в заем сумата, за да възникне задължение за лихва.
Също съгласно въззивното решение е приета за дължима сума от 168 399. 56 лева по сключен между страните договор за встъпване в дълг от 12.11.2013г., със законните лихви от 30.06.2014г. Съгласно договора „Н. П. ЕООД се е съгласило да встъпи като съдлъжник по всички задължения на „П. Х. АД към трети лица – негови работници и служители, като извърши плащане на тези задължения, определени в размер на 168 399. 56 лева, в срок до 31.12.2013г. Плащане от ищеца е било извършено (видно от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза ищецът е превел сумата от 168 399. 56 лева от своя разплащателна сметка в „Инвестбанк“ АД за изплащане на заплати и обезщетения по КТ) и сумата е дължима от ответника, съгласно клаузата на чл. 6 от договора. Платеното от ищеца е трябвало да бъде възстановено в срок до 30.06.2014г. Задължението не може да се разпределя по равно между дружествата, нито да се поеме изцяло от платилия.
Въззивният съд е потвърдил като дължима и сумата от 3 967 263. 63 лева, със законната лихва от 26.10.2016г. На публична продан по изпълнително дело № 20147660401297 по описа на ЧСИ К. А. е била продадена Петролна база – С. З. собственост на „Н. П. ЕООД (имот с идентификатор № 68850.523.87 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД№18-65/30.05.2008г. на изпълнителния директор на АГКК). Ищецът е бил ипотекарен длъжник, обезпечил вземания на „П. Х. АД към „Т. Б. АД по договор за банков кредит № 011-002-001/20.08.2010г. с анекси, принудителното изпълнение е било насочено срещу ипотекирания имот, при което сумата, представляваща платената при проданта цена и за която задълженията на ответника са били погасени, му е била дължима. Имотът е бил възложен на купувач с постановление от 17.12.2015г. за цена от 5 172 000 лева, от които 3 967 263. 63 лева са били преведени на банката за погасяване на задълженията на „Петрол холдинг“ АД. За платеното ищецът се суброгира в правата на банката.
Съгласно постановеното във въззивното производство определение № 269 от 13.07.2022г. съдът не е приел за съвместно разглеждане направено във въззивната жалба на „П. Х. АД (в несъстоятелност) възражение за прихващане. Дружеството е възразило, че е погасило вземания в размер на 61 571 375. 50 лева на „Корпоративна търговска банка“ АД срещу „Н. П. ЕООД по рамков договор лимит за издаване на банкови гаранции и акредитиви от 29.09.2013г. с Анекс № 1 от 30.10.2013г. На основание клауза от анекса между банката и „П. Х. АД е бил сключен Договор за особен залог на безналични ценни книжа от 30.10.2013г. Въз основа на договора банката е пристъпила към изпълнение по изпълнително дело № 3045/2013г. на ЧСИ М. П. и безналичните книжа (акции) са били продадени. Извършено е било погасяване на суми в размер на 61 571 375. 50 лева в полза на „КТБ“ АД. Договорът за особен залог от 30.10.2013г. е атакуван от синдика на „П. Х. АД по т. д. № 327/2017г. по описа на Окръжен съд – С. З. и с влязло в сила решение № 418/26.08.2019г. е признато за недействително учредяването на особения залог (чл. 647, ал. 1, т. 4 от ТЗ). „КТБ“ АД и „Н. П. ЕООД са участвали в съдебното производство и решението ги обвързва със сила на пресъдено нещо. За да не приеме възражението за прихващане, съставът на Апелативен съд – Пловдив е посочил, че не се касае за ликвидно вземане на „П. Х. АД (установено с влязло в сила съдебно решение). Съгласно ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, ако насрещното вземане е спорно, възражението за прихващане не може да бъде заявено за първи път пред въззивната инстанция. Решението на Окръжен съд – С. З. е постановено в производство по иск с правно основание чл. 647 от ТЗ относно предоставено обезпечение. Не е налице влязло в сила решение, с което да е установено вземане на ответника срещу ищеца.
По касационна жалба от „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност)
При изложеното първият и вторият от поставените от касатора процесуалноправни въпроси относно възможността на синдика, страна в производството по иск по чл. 694 от ТЗ, да подава отговор на исковата молба и на въззивната жалба, съответно за задължението на съда да се произнесе по исканията, оспорванията, възраженията и доводите на синдика в тези отговори, е въпрос от значение за изхода на делото (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Това е, тъй като след направено в отговора на исковата молба искане на синдика на „П. Х. АД по чл. 183 от ГПК, са били изключени представените от касатора преписи от договорите за депозит от 20.10.2005г. и от 09.09.2009г. На тези договори „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност) основава първите две групи вземания по делото. Същевременно от синдика е била оспорена и дължимостта на суми по сключени между страните договори за заем.
Във връзка с въпросите не е удовлетворен нито допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито по чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК, на които се позовава касаторът, и касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Посочените от „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност) решения на състави на Върховния касационен съд са по приложението на ТЗ преди изменението разпоредбите на чл. 694 от ТЗ (ДВ, бр. 105 от 2016г.). Същевременно относно правното положение на синдика, който съгласно чл. 694, ал. 4 от ТЗ е длъжен да участва в производството по чл. 694, ал. 1-3 от ТЗ, има съдебна практика, за която не се установява основание да бъде променяна (решение № 125 от 04.07.2017г. по т. д. № 2591/2016г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 90 от 21.01.2020г. по т. д. № 1919/2018г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 179 от 18.03.2021г. по т. д. № 15/2020г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др.). Съгласно тази практика синдикът действа в защита на общия интерес на всички участници в производството по несъстоятелност и конституирането му в производството по чл. 694 от ТЗ е проявна форма на правомощието му по чл. 658, ал. 1, т. 10 от ТЗ. Т.е. синдикът, като особена страна, има право да подаде отговор на искова молба по чл. 694, ал. 2, т. 1 от ТЗ, каквато е и тази по делото, щом счита, че ищецът по исковете не е кредитор на масата на несъстоятелността. Той има право също да подаде отговор на въззивна жалба срещу решение, с което исковете са отхвърлени. Тези процесуални възможности предпоставят и правните последици на постановеното в производство по чл. 694 от ТЗ съдебно решение. Съгласно чл. 694, ал. 8 от ТЗ влязлото в сила решение по иск по чл. 694, ал. 1-3 от ТЗ има установително действие в отношенията на длъжника, синдика и всички кредитори в производството по несъстоятелност.
Третият процесуалноправен въпрос на „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност) не е въпрос от значение за изхода на делото, тъй като не е обусловил изводите на въззивния съд. Въпросът е основан на обстоятелството, че липсва спор относно съществуването на представен по делото документ. В случая, съгласно мотивите на въззивния съд, искането на синдика на „П. Х. АД (в несъстоятелност) за представяне на оригинала на договорите за депозит от 20.10.2005г. и от 09.09.2009г. по реда на чл. 183 от ГПК, направено в отговора на исковата молба, предпоставя спор относно съществуването на тези договори.
Четвъртият процесуалноправен въпрос е предпоставен от твърдение на касатора за противоречаща на формалната логика преценка на доказателствата от въззивния съд, т. е. че доказателствата са ценени от този съд по начин, довел до неправилно установяване на фактите и обстоятелствата по делото. Въпросът е свързан с оплакването, че неправилно е отречено съществуването на договори за депозит (не е съобразена констатацията на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, че в периода от 20.10.2005г. до 17.05.2010г. „Р. О. ЕООД е депозирало суми по сметки на ответника с основание за преводите „депозит“, а в периода от 09.09.2009г. до 03.07.2012г. такива суми са депозирани от „Н. Т. ЕООД), както и за необоснованост на констатацията на въззивния съд, че няма доказателства за реално предоставени суми по договорите за заем. Така формулиран, въпросът на касатора е предпоставен от преценка на обосноваността на въззивното решение в обжалваната част (могат ли направените преводи с посочено основание „депозит“ да установяват сключени от ответника конкретни договори, съответно установява ли се предоставена сума по договорите за заем) и поради това не представлява правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Материалноправният или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Петият въпрос е предпоставен от констатация на въззивния съд за неяснота или непълнота на приетото по делото експертно заключение, но по делото няма такива обстоятелства. Въззивният съд е възприел изцяло заключението на вещото лице С. И. С.. Поради това въпросът също не е от значение за изхода на делото.
По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив в обжалваната от „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност) част.
По касационните жалби на синдика на „П. Х. АД (в несъстоятелност) и на „П. Х. АД (в несъстоятелност)
Първият поставен от касаторите процесуалноправен въпрос (относно разглеждането и решаването във въззивното производство на възражение за прихващане с насрещно, установено с влязло в сила решение вземане) не е въпрос от значение за изхода на делото. Въпросът не съответства на мотивите на въззивния съд. Този съд не е приемал, че регресното вземане на „П. Х. АД (в несъстоятелност) произтича от влязъл в сила съдебен акт (решение № 418 от 26.08.2019г. по т. д. № 327/2017г. по описа на Окръжен съд – С. З. ). Напротив, това обстоятелство е отречено.
Вторият от въпросите на касаторите е вътрешнопротиворечив и нелогичен. Той не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ТЗ. Искът по чл. 647, ал. 1, т. 4 от ТЗ е иск на синдик за обявяване на обезпечение за чужди задължения за относително недействително по отношение на кредиторите на масата на несъстоятелността, поради това, че действието/сделката има за последица имуществено увреждане на кредиторите, изразяващо се в намаляване на масата.
Същото е по отношение на третия материалноправен въпрос във връзка с приложението на разпоредбата на чл. 127, ал. 2 от ЗЗД. Самият въпрос предпоставя, че е поето задължение да се възстановят всички платени от встъпилата страна суми. Именно това са били и решаващите мотиви на въззивния съд относно исковете за установяване на вземания по договора за встъпване в дълг от 12.11.2013г. Изрично от въззивния съд е било посочено, че съгласно договора „П. Х. АД се е задължило да възстанови сумата от 168 399. 56 лева в срок до 30.06.2014г. (клаузата на чл. 6 от договора), поради което и предявените искове са били уважени. Разпоредбата по чл. 127 от ЗЗД е била приета за неприложима.
Четвъртият процесуалноправен въпрос на синдика на „П. Х. АД за задължението на въззивния съд да мотивира решението си, като отговори на твърденията, възраженията и доводите на страните, в контекста на оплакванията на страната, че не е разгледано възражение за прихващане, съответно довод за приложимост на разпоредбата на чл. 127 от ЗЗД, е въпрос от значение за изхода на спора.
Не са налице обаче поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, включително задължителна такава в тълкувателни решения (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Съществуването на такава практика изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, също сочено от касатора.
Съгласно разрешението в тълкувателните решения въззивната инстанция изготвя свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща, включително при действащия ГПК, уреждащ второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване; въззивният съд е длъжен, когато потвърждава първоинстанционното решение, независимо дали чрез препращане към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.
В случая, противно на оплакванията в касационната жалба, въззивният съд се е произнесъл защо не приема за съвместно разглеждане и решаване по делото направеното от името на „П. Х. АД (в несъстоятелност) възражение за прихващане, както и защо разпоредбата на чл. 127 от ЗЗД в случая е неприложима.
По разноските
На основание чл. 620, ал. 5 от ТЗ от „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност) е дължима държавна такса по подадената касационна жалба в размера по чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК) – 30 лева, която сума да се събере от масата на несъстоятелността.
Държавна такса по подадените касационни жалби в размера по чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК) е дължима и от „П. Х. АД (в несъстоятелност) на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ. Сумата също следва да се събере от масата на несъстоятелността на дружеството.
Воден от горното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 513 от 28.11.2022г. по в. т.д. № 434/2022г. на Апелативен съд – Пловдив по подадените от „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност), от синдика на „П. Х. АД (в несъстоятелност) и от „П. Х. АД (в несъстоятелност) касационни жалби.
ОСЪЖДА „Н. П. ЕООД (в несъстоятелност), с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], хотел „Ловеч“, [улица], да заплати по сметка на Върховен касационен съд, на основание чл. 620, ал. 5 от ТЗ, сумата 30 лева (тридесет лева) държавна такса по касационната жалба по делото, която сума да се събере от масата на несъстоятелността.
ОСЪЖДА „П. Х. АД (в несъстоятелност), с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], район „Одесос“, [улица], да заплати по сметка на Върховен касационен съд, на основание чл. 694, ал. 7 от ТЗ, сумата 30 лева (тридесет лева) държавна такса по касационните жалби по делото, която сума да се събере от масата на несъстоятелността.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:1.
2.