О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1781

гр. София, 26.06.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 296 по описа на съда за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „ГРУПАМА ЖИВОТОЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] против въззивно решение № 1391 от 24.11.2023 г., постановено от Окръжен съд – Варна по в. гр. д. № 1523 по описа на съда за 2023 г., с което с което е потвърдено първоинстанционно решение № 1415 от 28.04.2023 г. по гр. д. № 6409/2022г. по описа на РС – Варна в частта му, с която ответникът „ГРУПАМА ЖИВОТОЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца Д. Й. Д. на основание чл. 456 КЗ сумата 10 024,56 лв., дължима по договор за застраховка „Живот“, сключен от наследодателя на ищеца Й. Д. И., която сума е заплатена от ищеца за погасяване на задължение на Й. Д. И. към „Банка ДСК“ АД /правоприемник на „ЕКСПРЕСБАНК“ АД/ по договор за потребителски кредит „Експресо“ № 870115586030/05.06.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано то 19.05.2022 г. до окончателното й изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за очевидна неправилност и за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендира се необоснованост на фактическите изводи на съда. Оспорват се, като противоречащи на материалния закон, изводите на съда за наличието на основание за ангажиране на имуществената отговорност на касатора, поради неналичие на изключен риск по процесното застрахователно правоотношение, въпреки че според касатора всички събрани по делото доказателства установяват именно наличието му. Твърди се, че съдът приема за установени факти, които се различават от приетите от първоинстанционния съд, без да излага подробни мотиви за решението си, което съставлява процесуално нарушение.

Иска се отмяна на въззивното решение и постановяването на друго по съществото на спора, с което предявеният срещу касатора иск да бъде отхвърлен в цялост, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се формулират въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК: Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички изложени възражения, включително дали е изпълнен фактическия състав на предвидените в застрахователния договор изключени рискове и да изложи подробни мотиви за всеки един от тях?

При позоваване на задължителната практика на ВКС от страна на въззивния съд, следва ли същият да изследва подробно дали същата е постановена по идентичен случай и дали е приложима към настоящия казус?

Касаторът счита, че двата въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като и по двата въпроса няма практика на ВКС. Сочи се, че в обжалваното решение съдът приема, въпреки доказателствата - епикриза, съобщение за смърт и СМЕ, че не е налице изключен риск. Отделно от горното съдът абсолютно неоснователно пренебрегва приета по делото СМЕ, според която „непосредствена причина за смъртта на наследодателят на ищците е остра дихателна недостатъчност, като същата се е развила в причинно следствена връзка с установеното вирусно заболяване Ковид-19, усложнило се с бактериална пневмония.“

Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като съдът е приел, че не е налице изключен риск, въпреки че всички събрани по делото доказателства установяват именно наличието му. Сочи се, че за достигане до това заключение въззивният съд не се е позовал на никакви доказателства в противен смисъл, а единствено на логически заключения, като дори не е обсъдил събраните по делото доказателства в решението си, а този фактически извод на съда е абсурден, тъй като не почива на никакви фактически твърдения по делото. Според касатора решението е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд при постановяването му е нарушил основни логически, опитни и общоприложими правила, като е приел, че в случая не е налице изключен риск, който извод на въззивния съд грубо нарушава всякакви логически, опитни и общоприложими правила при формиране на фактически извод, което неминуемо води и до неправилно приложение на материалния закон, което в случая се изразява в неоснователно носене на риск от страна на застрахователното дружество.

Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК в минимален размер, при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че спорът се концентрира до това дали причината за смъртта на застрахования попада под хипотезата на изключен застрахователен риск, предвиден в чл. 14 от ОУ по груповата застраховка „Живот“, сключена за обезпечаване на задължение по договор за банков кредит, която гласи, че за всички видове покрити рискове не са покрити преките или косвени последици резултат от епидемия или пандемия, както и техните последици, съответно дали отказът за изплащане на обезщетение е законосъобразен.

Според съда е несъмнено, че застрахованото лице има качеството на потребител по процесната застраховка „Живот“ съгласно § 13, т. 1 от ЗЗП. Видно от представените Общи условия в изключените застрахователни рискове попадат както преките, така и косвените последици от епидемия или пандемия. От заключението на вещото лице по СМЕ и съобщението за смърт, което съдът е ценил наред с останалите доказателства по делото, се установява, че непосредствена причина за смъртта е остра дихателна недостатъчност, като същата се е развила в причинно следствена връзка с установеното вирусно заболяване Ковид-19, усложнило се с бактериална пневмония. В съдебно заседание вещото лице уточнява, че вирусологичното заболяване, каквото е Ковид-19, води до развитие на вирусни изменения в белодробния паренхим и до вирусна пневмония, като впоследствие и при наслагване на бактериална инфекция се развива и бактериална пневмония, която допълнително усложнява вече повредения бял дроб. Според съда от така изложеното не може да се направи категоричен извод за липса на каквато и да е връзка между вируса и смъртта, доколкото според приложимите ОУ изключен риск са не само преките последици, а и косвените такива.

При тези обстоятелства въззивният състав е намерил, че с оглед предвидената в ЗЗП потребителска защита следва да обсъди така поставените критерии от застрахователя и по-конкретно критерият „косвено“. Според изложеното от въззивния състав в чл. 345, ал. 9 от КЗ е предвидено, че по застраховки по раздел I от приложение № 1 (каквато е застраховката „Живот“), както и по застраховка „Заболяване“ застрахователният договор трябва ясно, недвусмислено и изчерпателно да определя условията, при които се прилагат изключенията от застрахователното покритие. В чл. 143, ал. 1 от ЗЗП е предвидено, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца, като ал. 2, т. 6 и т. 19 от същата разпоредба сочат като неравноправни клаузите, които позволяват на търговеца или доставчика да се освободи от задълженията си по договора по своя преценка, като същата възможност не е предоставена на потребителя, а така също тези, които не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Според въззивния съд именно такава е клаузата за изключен риск, на която се позовава застрахователят в частта, с която от покритите рискове се изключват и косвените последици. Съдът е изложил, че споделя мотивите на ВКС в решение № 60063 от 30.06.2021 г. по т. д. № 351/2020 г., където е обсъден именно въпросът досежно неяснотата на критерия „косвено“ и противоречието му с разпоредбите на ЗЗП. Същият критерий е приет от съда за твърде неясен и неконкретен. Посочено е, че при внимателен прочит на всички изключени рискове в чл. 14 от ОУ, наред с добавения неясен критерий за изключване и на косвените последици от тях, на практика се стига до извод, че застрахователят би могъл да се освободи от задълженията си по договора в почти всеки един случай, като се позове на изключен застрахователен риск. Същата възможност очевидно не е предоставена на застрахованото лице, което безусловно и ежемесечно дължи застрахователната премия, включена в погасителния план по договора за кредит. Наред с това предвид неяснотата на така посочения критерий „косвени последици“ потребителят не би могъл да прецени към момента на сключване на договора икономическите последици от последния, тъй като неясно остава за него какви хипотези би счел застрахователя като косвено свързани с някой от изброените като изключени рискове.

При това положение въззивният съд е формирал решаващия си за изхода на делото във въззивната инстанция извод, че клаузата, на която се позовава ответният застраховател, за да изключи покрит риск, се явява неравноправна и оттам нищожна на осн. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, поради което и отказът за заплащане на застрахователно обезщетение се явява незаконосъобразен, а предявеният иск – основателен до уважения му от първоинстанционния съд, негов размер.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано и когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретния процесен случай изложените от касатора в обосноваване твърденията му за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, оплаквания /необоснованост на решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция, фактически и правни изводи на съда, несъобразяване на същите със събраните по делото доказателства, довело и до нарушаване на материалния, и процесуалния закони, необсъждане на събраните доказателства и формиране на изводи, непочиващи на фактически твърдения по делото/, са относими изцяло към неговата правилност и могат да се квалифицират единствено като основания за евентуалното му касиране по см. на чл. 281, т. 3 от ГПК. Същите обаче могат да бъдат изследвани едва в последващо производство по чл. 290 от ГПК и след допускане на касационното му обжалване, но не и в настоящото такова по чл. 288 от ГПК с възможен предмет само преценката досежно наличието или липсата на основания за такова допускане. Според касационния състав в случая по отношение на обжалваното въззивно решение не се установяват претендираните от касатора да са допуснати от въззивния съд при постановяването му, груби нарушения на основни логически, опитни и общоприложими правила. Претендираните пороци решението не са такива, годни да доведат до очевидна негова неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от с. з., белези на каквато, при прочит на обжалваното съдебно решение, в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК и в светлината на цитираните разрешения относно очевидната неправилност, дадени в практиката на ВКС, настоящият касационен състав не намира да са видни от неговото действително съдържание – диспозитив и мотиви. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По поставения от касатора първи въпрос /при абстрахиране от изложеното в края му, където същият е фактологичен, а не правен и отговорът му зависи изцяло от конкретните обстоятелства по делото, поради което и не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК/, е налице обилна и еднопосочна практика на ВКС, включително задължителна такава, която е служебно известна на касационния състав и не се цитира тук подробно, за да не се утежнява излишно изложението. Същата е актуална и не се налага нито осъвременяването й, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито пък промяната й, като създадена поради неточното тълкуване, или осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия /срв. т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г./ По поставения въпрос касаторът заявява и поддържа не наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВС и ВКС, и с практиката на ВКС /каквато и не посочва/, а това по т. 3 от същия законов текст с общи твърдения, че отговорът на въпроса е от значение точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като по него не е налице практика на ВКС. Поначало не всяка липса на практика по даден, пък бил той и правен въпрос, обосновава наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. От друга страна, наличието по посочения въпрос на практика на ВКС, по отношение на която не са налице условията, предвидени в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., налагащи изменението, осъвременяването и/или промяната й, и съобразно дадените пак там задължителни за съдилищата разяснения, изключва допускането на касационно обжалване по същия въпрос на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Вторият въпрос е хипотетичен и от изложението на касатора в частта му относно въпросите му, свързвани от него с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, не става ясно каква конкретна връзка и с коя част от мотивите на въззивното решение, и обективираните в същите решаващи за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на съда, се претендира да е налице с поставянето му, поради което и въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. В случай, че условно се приеме, че се има предвид позоваването от страна на въззивния съд, на практика на ВКС, в която е обсъждан въпросът досежно неяснотата на критерия „косвено“ и противоречието му с разпоредбите на ЗЗП, следва да се има предвид, че същата е от една страна безспорно приложима по делото, а от друга – наличието й, по съображения, изложени по-горе досежно първия въпрос на касатора, изключва претендираното от него допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

При този изход на делото касаторът няма право на разноски за производството по чл. 288 от ГПК, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение за защита в същото.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1391 от 24.11.2023 г., постановено от Окръжен съд – Варна по в. гр. д. № 1523 по описа на съда за 2023 г.

ОСЪЖДА „ГРУПАМА ЖИВОТОЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на адв. Р. Д. от АК – [населено място], сумата 1300 лв. адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: