Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по касационна частна жалба вх. № 17110 от 01.06.2015 г. на Д. П. Р. против определение № 1586 от 18.05.2015 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1434/2015 г. по описа на Варненски окръжен съд, V състав.

Ответникът К. П. Р., чрез адвокат Ф. Д. е подал писмен отговор, с който поддържа, че не са налице предпоставките за допускане до касация на обжалваното въззивно определение, евентуално смята жалбата за неоснователна. Претендира присъждането на разноски.

Писмен отговор е постъпил и от Д. Т. Д. – Р., която чрез процесуалния си представител в лицето на дъщеря й Д. П. Р. изразява становище за основателност на касационната частна жалба.

Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима, включително от гледна точка изискването за цена на иска по чл. 274, ал. 4 във вр. чл. 280, ал. 2 ГПК.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, ВКС взе предвид следното:

С обжалваното определение е потвърдено протоколно определение от с. з. на 11.03.2015 г. по гр. д. № 13894/2010 г. по описа на Варненски районен съд, с което е отхвърлено искането на Д. П. Р. за конституирането й като главно встъпило лице срещу ищеца К. П. Р. и ответницата Д. Т. Д. – Р..

Въззивният съд е съобразил, че с искова молба от 26.02.2015 г., депозирана в производството по гр. д. № 13894/2010 г. по описа на РС – Варна, Д. П. Р. е заявила следните искания: (1) срещу ищеца по делото /1.а./ да бъде признато за установено по отношение на К. П. Р., че спрямо Д. П. Р. спорното ограничено вещно право на ползване е валидно запазено (пожизнено и безвъзмездно) за Д. Т. Д. – Р., /1.б./ да се признае за установено, че най-късно през декември 2006 г. предназначението на процесния по делото апартамент е възстановено в жилище на основание чл. 38, ал. 6 ЗУТ и /1.в./ за обявяване нищожността на Акт за узаконяване № 141 от 05.07.1999 г. и Разрешение за ползване № 578 от 21.07.1999 г. Със същата искова молба по чл. 225 ГПК Д. П. Р. е заявила срещу ответницата Д. Т. Д. – Р. искане на основание чл. 108 ЗС да се приеме за установено, че Д. Т. Д. – Р. владее спорното ограничено вещно право на ползване за 7/8 ид. ч., а за 1/8 ид. ч. ползва имота без правно основание, като бъде осъдена да предаде на Д. П. Р. владението върху правото на ползване на 1/8 ид. ч. от процесните апартамент и изба, частично преустроена в кантора. За да потвърди протоколното определение от с. з. на 11.03.2015 г. на РС – Варна, въззивният съд е приел, че заявеното от Д. П. Р. искане, обозначено по-горе като /1.а./ цели да се даде защита на чужди права в нарушение на чл. 26, ал. 2 ГПК, а формулираните претенции по пунктове /1.б./ и /1.в./ не са такива за самостоятелни права на Д. П. Р. върху предмета на първоначалния спор. Посочено е още, че с претенцията по /1.б./ се търси установяване на факт с правно значение, който не е предвиден в закон и затова този иск е недопустим съгласно чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, както и са недопустими исковете за обявяване нищожността на административни актове, за чиято валидност гражданският съд следи само преюдициално. По отношение на искането, насочено срещу ответницата Д. Т. Д. – Р. е прието, че няма тъждество в спорното право - с предявената от К. П. Р. искова молба се отрича ограниченото вещно право на ползване за Д. Т. Д. – Р., а с предявения от Д. П. Р. осъдителен иск, имплицитно съдържащ в себе си установителен иск за собственост, се претендира предаване владението на част от апартамента. Посочено е още, че щом искът, насочен срещу ищеца К. П. Р. се явява недопустим така както е заявен, то не е допустимо приемането за разглеждане само на иска, насочен срещу ответницата Д. Т. Д. – Р..

В мотивите на въззивното определение съдът е взел отношение и по останалите заявени с частната жалба искания (1/ за спиране на производството по гр. д. № 13894/2010 г. на ВРС на основание чл. 277 ГПК; 2/ за прекратяване изцяло на производството по гр. д.№ 13894/2010 г. на ВРС поради липса на активна материална легитимация, а също за прекратяване на производството в частта за част от имота поради липса на правен интерес за ищеца; 4/ за отвод на съдия Р. Х. от разглеждането на гр. д.№ 13894/2010 г.), като е посочил, че: (1) в рамките на производството по обжалване на произнасянето по искането по чл. 225 ГПК въззивният съд не е компетентен да се произнесе по искане за спиране на производството по делото; (2) по въпроса дали е налице основание за прекратяването на исковото производство поради недопустимост на предявения от К. П. Р. отрицателен установителен иск за непринадлежността правото на ползване в патримониума на ответницата е налице произнасяне на ВКС с отменително определение, като делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия с указания, които са задължителни за първоинстанционния и въззивния съдилища, разглеждащи спора и (3) въззивният съд не е компетентен да се произнесе по поискания отвод на районния съдия, тъй като е въпрос на лична преценка на съдията дали са налице предпоставките на чл. 22 ГПК, която може да се проверява при инстанционния контрол на постановения първоинстанционен съдебен акт и при наведени доводи от страна, но не и в рамките на производството, образувано по повод постановения отказ по чл. 225ГПК. Също в мотивите въззивният съд си е поставил въпрос доколко е допустимо съвместяването на качествата на процесуален представител на ответницата и трето лице – помагач на същата при положение, че участието на последното в процеса е обусловено от предявяването на обратен иск от страна на ответника срещу третото лице – помагач и доколко не е налице противоречие в интересите на тези участници в процеса.

В представеното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът Д. П. Р. е извела следните въпроси, с които обуславя предпоставките за допускане до касация на обжалваното въззивно определение, а именно:

1. Компетентен ли е въззивният съд в производството по отказано на жалбоподателя главно встъпване да се произнесе по искане за спиране на производството по вече образувано дело?

2. Съвместима ли е защитата на ответника от повереника – помагач и кога третото лице помагач губи това качество – с подаването на исковата молба по чл. 225 ГПК или след конституирането му като главна страна, с оглед обвързващата сила на мотивите на решението, предвид правото на тази страна да иска отмяна на влязлото в сила решение?

3. Допустимо ли е въззивният съд в производството по отказано конституиране на главно встъпило лице да обсъжда допустимостта на вече образуваното дело или съдът следи служебно във всяко положение на делото за редовността на исковата молба и спазването на съществените процесуални правила, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните актове?

4. Има ли валидно учредено право на ползване за бенефициера, без той да е страна по договора за прехвърляне на недвижимия имот срещу издръжка и гледане, по който е кредитор – бенефициер, а приобретатели двете му деца и кои са надлежни страни по иск за вещното право на този имот?

5. Допустим ли е отрицателен иск за установяване на вещното право на ползване като невалидно учредено за бенефициера, в случаите, когато ищецът е страна по общия алеаторен договор и не е приобретател на целия имот, а само на идеална част от прехвърления с договора имот и чии права брани ищеца с предявяването на такъв иск и налице ли е декларативно признание на иска от ищеца, съответно свои или чужди права защитава вторият приобретател по същия договор с предявеният срещу ищеца положителен установителен иск по реда на чл. 225 ГПК?

6. В хипотеза на отнето и възстановено владение и частично развален алеаторен договор дали предявеният по реда на чл. 225 ГПК осъдителен иск за предаване владението на правото на ползване върху част от имота съдържа имплицитно установяване на собствеността или обекта на защита е правото на владение, породено от влязлото в сила конститутивно решение, предвид това – дали е налице тъждественост на спорното право на ползване по трите иска?

7. Отпадането на материалноправната легитимация на ищеца с влязлото в сила съдебно решение за разваляне на договора по време на висящност на делото, води ли до отпадане на процесуалноправната легитимация и на правния интерес за него от търсената с предявения иск защита и допустимо ли е главно встъпване на другия съсобственик?

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така формулираните въпроси.

Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, въпросите, предпоставящи допускане на касационно обжалване по отношение на въззивния акт, следва да имат обуславящо значение за формираната правораздавателна воля. В случая обект на инстанционен контрол от страна на въззивния съд е било определение, с което районният съд е приел, че отсъстват предпоставките за допускане на главно встъпване в производството по гр. д. № 13894/2010 г. на РС – Варна в лицето на Д. П. Р.. По тази причина всички искания извън това по т. 3 от въззивната частна жалба (в случай, че производството не бъде прекратено, то да бъде отменено като незаконосъобразно определението, с което е оставена без уважение подадената молба за главно встъпване) са такива извън предмета на производството по въззивното частно гражданско дело, а обсъждането им в мотивите на определението на въззивния съд няма обуславящо значение за постановения с крайния акт резултат. По тази причина цитираните по-горе въпроси под №№ 1, 2, 3, 4, 7 и 5 (в първата му част) не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване, тъй като нито един от тях не е включен в предмета на конкретното въззивно частно гражданско дело, както и нито един от тях няма от значение за изхода на произнасянето дали са налице предпоставките за допускане главното встъпване на Д. П. Р.. Така по отношение на въпрос № 1 следва да се има предвид, че преди да бъде конституирано по делото, главно встъпващото лице не е легитимирано да извършва процесуални действия, касаещи разглеждането и движението на делото, включително да сезира съда с искане за спиране на производството. Въпрос № 2 е формулиран очевидно във връзка с повдигнатия от въззивния съд въпрос дали при конкретните обстоятелства по делото е допустимо съвместяването на качествата на процесуален представител на ответницата и трето лице – помагач на същата, на който обаче нито е даден отговор в атакуваното определение, нито пък отказът за конституирането на Д. П. Р. като главно встъпило лице е обоснован с подобна несъвместимост. Въпроси №№ 3 и 5 (в първата му част) касаят допустимостта на спора, заявен с исковата молба на К. П. Р. и вече са получили своето разрешение с определение № 448 от 15.07.2014 г. по ч. гр. д.№ 3883/2014 г. по описа на ВКС, І г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК и формиращо задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, включително – задължително за инстанциите, разглеждащи по същество претенцията по първоначалната искова молба. Въпроси №№ 4 и 7 пък касаят съществото на същата тази претенция и тепърва предстои да бъдат обсъдени в решенията на първоинстанционния и въззивния съдилища.

Питането, съдържащо се във втората част на въпрос № 5 (свои или чужди права защитава неучастващия като страна по делото приобретател по договора за издръжка и гледане с предявения по реда на чл. 225 ГПК срещу ищеца положителен установителен иск за установяване на вещното право на ползване) има обуславящо значение за изхода на спора по въззивното частно гражданско дело, но по отношение на него не е налице което и да е от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване, регламентирани в т. 1, 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изводът на въззивния съд, че в конкретния случай с претенцията по пункт 1.а. Д. П. Р. предявява пред съда чужди права (такива на Д. Т. Д. – Р.) кореспондира с начина, по който е заявен този иск, а преценката за недопустимост на това процесуално действие е в пълно съответствие с разпоредбата на чл. 26, ал. 2 ГПК. Цитираната в обосновката на тази част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебна практика няма отношение към въпрос № 5 в неговата втора част, поради което същата е неотносима и не обосновава противоречие между въззивното определение и задължителна или незадължителна съдебна практика.

Въпрос № 6 също няма изискваното с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК обуславящо значение като общо основание за допускане на касационното обжалване. Изводът за отсъствие на тъждественост между спорното право, претендирано от К. П. Р. по отрицателния установителен иск относно ограниченото вещно право на ползване за Д. Т. Д. – Р., и предявения от Д. П. Р. осъдителен иск не се основава на заключението за имплицитно съдържащия се в осъдителния иск установителен иск за собственост. Наред с това решаващо значение е отдадено на обстоятелството, че в ситуация, когато искът, насочен срещу едната от първоначалните главни страни - ищеца - се явява недопустим, то не е допустимо приемането за разглеждане само на иска, насочен срещу ответницата. Освен общото, в случая отсъства и допълнително основание за допускане на касационното обжалване, тъй като цитираната и приложена съдебна практика е формирана по казуси, които не разкриват сходство с разглеждания и в този смисъл не е относима. С Решение-212-1089-2011-І г. о. (некоректно посочено като Р-212-1098-2011-ІІ г. о.) е разгледан и е даден отрицателен отговор на въпрос дали с прекратяването на производството по предявени от Държавата срещу две търговски дружества отрицателни установителни искове за право на строеж се накърняват правата на касатора – Община, встъпила в производството в качеството на трето лице помагач на страната на единия от ответниците. В настоящия случай такъв въпрос не се явява предмет на разискване и няма значение за преценката относно допустимостта на главното встъпване. С Определение 23-505-2010-І г. о. е прието за недопустимо главно встъпване в производството по първоначално предявен иск по чл. 108 ЗС от страна на лице, предявяващо срещу ищцовата страна претенция по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, от които извежда и претенция по чл. 108 ЗС срещу ответната страна, каквито обстоятелства нито са налице в случая, нито пък постановеното от ВКС, І г. о. разрешение обслужва тезата на жалбоподателката. С Определение 303-242-2009-ІІ т. о. е прието за допустимо главно встъпване за защита правото на владение на недвижим имот, отреден за член-кооператор на ЖСК, а с Определение-5-545-2010-ІІ г. о. допускането на главно встъпване е обосновано с характера на иска - за разпределение на ползване по чл. 32, ал. 2 ЗС – и наличието на твърдения от страна на встъпващите, че притежават права върху вещта. С Определение-177-93-2009-ІІ г. о. допускането на главно встъпване по предявени положителни установителни искове на трудово-производителна кооперация е обосновано с извод за доказан правен интерес за кооперацията при налично оспорване на правата й от страните по делото. И трите така разгледани от ВКС казуса не разкриват общност с обстоятелствата, въведени от жалбоподателката като основание за намесата й в спора между К. П. Р. и Д. Т. Д. – Р..

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК в полза на ответника по касационната частна жалба К. П. Р. следва да се присъди сумата 400 лева – заплатен от него в брой адвокатски хонорар (съобразно ДПЗС № 0000275014), размера на който не надхвърля минимума по чл. 7, ал. 1, т. 7 НМРАВ при цена на предявения срещу тази страна иск в размер на 24 624, 20 лева.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1586 от 18.05.2015 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1434/2015 г. по описа на Варненски окръжен съд, V състав по касационната частна жалба вх. № 17110 от 01.06.2015 г. на Д. П. Р..

ОСЪЖДА Д. П. Р. ДА ЗАПЛАТИ на К. П. Р. сумата 400 (четиристотин) лева – разноски за защита в настоящото производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: