Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. И. А. и Д. И. А. срещу въззивното решение на Окръжен съд-Б.,постановено на 20.10.2010г. по гр. д.№485/2010г.,с което е оставено в сила решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по отношение на Е. И. А. и Д. И. А.,че С. М. А. е собственик на ид. част от ид. части от УПИ *,кв* по плана на [населено място],целият с площ от 237.50кв. м.,ведно с ид. част от ІІ етаж в двуетажна масивна жилищна сграда, построена в югозападната част на имота и Е. И. А. е осъдена да предаде владението на имота.

В изложението към подадената касационна жалба се поддържа като основание за допускане до касационно обжалване, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за необходимостта в производството по чл. 108 ЗС ищецът да докаже по категоричен начин, че притежава правото на собственост върху имота и за необходимостта всички доказателства по делото да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност, както и по въпроса кое лице има качеството добросъвестен владелец и за каква част от имота, вкл. и при извършването на подобрения, по които въпроси според касаторите е налице противоречива практика на съдилищата. Поставя се и въпросът за необходимостта от проверка на допустимостта на решението като се излагат съображения, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба С. М. А. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване обаче не са налице, като съображенията за това са следните:

В обжалваното решение е прието, че с решение №187/14.03.1958г., постановено по гр. д.№1452/1957г. С. А. е признат за собственик на дворното място заедно със С. А. /негов брат/ като построили през 1958г. на калкан двуетажна жилищна сграда и С. А. станал собственик на цялата жилищна сграда в югозападната част на имота в т. ч. и на втория жилищен етаж /този извод е основан на писмените доказателства по присъединеното гр. д.№206/2001г. на Б. районен съд/.

Прието е, че с н. а.№*,том *, н. д.№*/1980г. И. С. А., син на С. А.,е признат за собственик на ІІ етаж от жилищната сграда и на ид. част от дворното място на основание давностно владение, като към момента на издаване на този нотариален акт е бил в брак с Е. Р. А.,прекратен с развод с влязло в сила на 19.01.2001г. решение №565, постановено по гр. д.№205/1999г. След развода с договор за дарение от 22.06.2001г. /н. а.№*,том *,н. д.№*/2001г./ Е. А. дарила на Е. И. и Д. И. ид. част от ид. част от дворното място и ид. част от ІІ жилищен етаж.

Обсъдено е и обстоятелството, че след изповядването на тази сделка по иск на С. А. е образувано гр. д.№206/2001г.,по което ответник е бил неговият син И. А.,като с влязло в сила решение №242/31.03.2003г. предявеният от С. А. иск е уважен и И. А. е осъден да предаде владението на имота.

Прието е, че от показанията на разпитаните по делото свидетели, вкл. и Е. А. /Т./ е установено, че И. А. и семейството му са се настанили на ІІ етаж през 1979-80г.,с оглед на което не е могъл да придобие по давност правото на собственост през 1980г.-не е упражнявал фактическа власт върху имота повече от 10 години без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост и с демонстриране на поведение на пълноправен собственик. Прието е, че не е установено и Е. А. /Т./ да е придобила имота по давност-не е доказано в нейна полза да е изтекла придобивна давност. Поради това е прието, че същата не е могла да дари на Е. И. и Д. И. нещо, което не притежава, а оттам, че последните нямат собственически права върху имота. Възражението за подобрения и за право на задържане е прието за неоснователно и недоказано, тъй като Е. И. се явява владелец само на ид. част от имота, а за останалата част се явява само държател, както и че не е установено да са били извършени и то именно от нея претендираните подобрения.

Възражението на Е. И. и Д. И.,че са придобили имота на самостоятелно основание-изтекла в тяхна полза кратка придобивна давност за периода от 2001г. до предявяването на иска, е прието за процесуално недопустимо, тъй като такава претенция не е заявявана нито с исковата молба, респ. с възражение, нито е формулирана по-късно в хода на производството по съответния процесуален ред. Изложени са съображение, че по съществото си тя е нов иск, доколкото до приключване на устните състезания се поддържа придобиване само на деривативно основание.

Прието е също така, че исковата молба е редовна-в обстоятелствената й част се съдържа изложение на всички факти и обстоятелства, които дават възможност заявената искова претенция да бъде квалифицирана правно, като по този начин се предпостави и правото на защита на ответната страна.

По въпроса за необходимостта в производството по чл. 108 ЗС ищецът да докаже по категоричен начин, че притежава правото на собственост върху имота в посоченото от касаторите решение №1048/03.10.2006г. на ВКС,ІV-Б отделение по гр. д.№1062/2005г. е прието, че за успешното провеждане на иск по чл. 108 ЗС необходимо условие е ищецът по несъмнен начин да установи правата си на собственик, а ответникът да владее без правно основание вещта, като при липсата на един от тези два елемента искът като недоказан следва да се отхвърли.

Аналогичен извод е направен и от въззивния съд в обжалваното решение-прието е, че правата на ищеца върху претендираната част от имота са установени от представените по делото доказателства /решение №187/14.03.1958г. по гр. д.№1425/1957г.,което го легитимира като собственик на ид. част от имота/,както и от доказателствата по присъединеното гр. д.№206/2001г. на Б. окръжен съд, поради което тезата на касаторите за наличие на противоречива практика на съдилищата по така поставения въпрос не може да бъде споделена.

Не може да бъде споделена и тезата за наличие на противоречива практика на съдилищата по въпроса за необходимостта всички доказателства по делото да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност-изводите на въззивния съд по този процесуалноправен въпрос напълно съответствуват на преобладаващата съдебна практика и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е посочено решение на съд, в което така поставеният въпрос да е разрешен по различен начин.

По въпроса кое лице има качеството добросъвестен владелец и за каква част от имота, вкл. и при извършване на подобрения в посоченото от касаторите решение №649/01.07.1993г. по гр. д.№477/1992г. на І ГО на ВС е прието, че добросъвестният владелец, придобил имота на правно основание от несобственик, става собственик, ако упражнява фактическата власт върху него постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно в продължение на давностния срок, предвиден в закона.

Аналогичен е и изводът на въззивния съд в обжалваното решение, който признава на Е. И. качеството добросъвестен владелец за съответната част от имота, която й е била прехвърлена по договора за дарение.

В решение №1174/15.06.2005г. на ВКС,ІV ГО по гр. д.№502/2004г. и решение №1472/12.07.2004г. на ВКС,ІV ГО по гр. д.№824/2003г. е прието, че основателността на възражението по чл. 72 ЗС и на правото на задържане се определя от комулативните изисквания на текста-подобренията да са осъществени от добросъвестен владелец на имота.

Аналогични са и изводите на въззивния съд в обжалваното решение като възраженията са приети за неоснователни поради недоказаност на факта на извършване на подобренията, а не поради отричане качеството “добросъвестен владелец”,като следва да се отбележи, че изводите на въззивния съд съответствуват и на указанията, дадени в ППВС №6/1974г.

Не може да бъде споделена и тезата на касаторите за необходимостта от проверка на обжалваното решение за допустимост по смисъла на чл. 293, ал. 4 ГПК-изложените от въззивния съд съображения за редовността на исковата молба напълно съответствуват на преобладаващата съдебна практика, според която съдържащите се в исковата молба твърдения за осъществяването на имащите значение за спора факти и обстоятелства следва да бъдат достатъчни за правната квалификация на претенцията, вкл. и с оглед възможността за организиране защитата на ответника.

И тъй като касаторите не обосновават в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК наличие на противоречива практика на съдилищата по поставените от тях въпроси, следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 20.10.2010г. по гр. д.№485/2010г. по описа на Окръжен съд-Б..

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: