О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3165
гр. София, 21.06.2024 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
М. Х.
като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 5028 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото П. Х. А., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. В. Д. срещу решение № 922/21.07.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 985/2023 г. на Варненския окръжен съд (ВОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 3838/11.08.2020 г. по гр. дело № 10347/2019 г. на Варненския районен съд (ВРС), са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу „Б....“ ООД, обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ за заплащане на следните суми: сумата 70 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпила трудова злополука на 11.11.2016 г. на строителен обект в Република Ф., ведно със законната лихва (обезщетение за забава) върху тази сума, считано от 11.11.2016 г. до окончателното изплащане на задължението; сумата 19 812.88 лв., претендирана като обезщетение за претърпени имуществени вреди от същата трудова злополука, и съставляваща сбор от разходите за медицински услуги, пътувания и лекарства в размер 5 248 лв., и пропуснати ползи в размер 14 564.88 лв. за периода 11.11.2016 г. - 04.09.2019 г.; сумата 1 498.60 лв., претендирана като лихва (обезщетение за забава) за периода 11.11.2016 г. - 04.09.2019 г. върху главницата от 5 248 лв.; и сумата 4 159.09 лв., претендирана като лихва (обезщетение за забава) за периода 11.11.2016 г. - 04.09.2019 върху главницата от 14 564.88 лв.; в тежест на касатора са възложени разноските за двете съдебни инстанции по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се твърди, че същото било нищожно, недопустимо и неправилно, но излагат касационни оплаквания и доводи само по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК – за процесуална недопустимост на решението, като постановено по нередовна искова молба и при неспазване на родовата, (респ. и на функционалната) подсъдност на делото, както и за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Относно оплакванията си за недопустимост на въззивното решение, касаторът-ищец изтъква, че в исковата си молба по делото той е посочил, че исковете му за обезщетения са с правна квалификация чл. 200 от КТ, във вр. с чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД. Поддържа, че наред с исковете по чл. 200 от КТ, които са разгледани от първата и въззивната инстанция, „самостоятелно и при условията на обективно кумулативно съединяване“ той предявил срещу ответното дружество и искове по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, които съдът „игнорирал“, като не констатирал и нередовност на исковата молба, която според касатора-ищец се изразявала в несъответствие между така посочените правни основания на исковете и петитума на исковата молба, което водело до невъзможност да се индивидуализира предмета на делото и броя на предявените искове. Жалбоподателят поддържа и че предвид размерите на исковите му претенции за обезщетения, те били родово подсъдни на различни съдилища, като следвало да се разгледат не от районния, а от окръжния съд като първа инстанция.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец, също чрез адв. Д., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да провери правилността на правната квалификация, при въведени оплаквания във въззивната жалба, и как следва да определи действителната правна квалификация и приложимата материалноправна норма – от въведените с исковата молба твърдения или от направената в исковата молба правна квалификация на ищеца; 2) ако бъде констатирано противоречие в обстоятелствената част на исковата молба и петитума, длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество на спора, да констатира това обстоятелство и да бъдат дадени указания за неговото отстраняване по реда на чл. 129 от ГПК; 3) кой съд е родово компетентен да разгледа спора, предвид заявеното обективно съединяване на исковете в исковата молба – по чл. 200 от КТ, във вр. с чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, във връзка с неспазвани безопасни условия на труд по ЗЗБУТ, за размер на обезщетението за неимуществени вреди – 70 000 лв., размер на обезщетението за имуществени вреди – 18 000 лв., които са родово подсъдни на различни по степен съдилища; и 4) длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор, и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира напълно. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първия въпрос – с решение № 158/03.08.2012 г. по гр. д. № 1114/2011 г. на III-то гр. отд. и решение № 287/13.06.2011 г. по гр. д. № 272/2010 г. на IV-то гр. отд.; втория въпрос – с решение № 63/17.07.2015 г. по търг. д. № 674/2014 г. на II-ро търг. отд. и т. 19 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК; третия въпрос – с решение № 8/01.02.2012 г. по гр. д. № 1011/2011 г. на IV-то гр. отд. и решение № 99/01.07.2020 г. по гр. д. № 22/2020 г. на III-то гр. отд.; и четвъртия въпрос – с решение № 331/19.05.2010 г. по гр. дело № 257/2009 г. на IV-то гр. отд. и решение № 217/09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на IV-то гр. отд. При условията на евентуалност касаторът навежда и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Също при условията на евентуалност се сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като жалбоподателят поддържа, че тя се изразявала в това, че съдът не приложил правото на Европейския съюз (ЕС), както това било указано във влязло в сила съдебно решение на АС-Русе и свързано с него такова на ВАС. Предвид оплакванията и доводите в касационната жалба за процесуална недопустимост на въззивното решение, в изложението се навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на решението.
Ответникът „Б.....“ ООД в отговора си на касационната жалба, подаден чрез процесуалния му пълномощник адв. В. Д., излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата.
По наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:
В исковата си молба, предвид и уточненията `и по делото, касаторът-ищец е изложил твърдения, че е сключил с ответното дружество трудов договор от 12.06.2014 г., по който бил назначен на длъжност „монтажник метални конструкции“. Поради необходимост част от трудовите задължения да се изпълняват във Ф., ищецът заминал там, където на 11.11.2016 г., по време на служебните си задължения на обекта претърпял трудова злополука, при която метално чуждо тяло перфорирало лявото му око. Изложени са и твърдения и съображения, че трудовата злополука била регистрирана във Ф., включително в „Е.“ (европейската статистика на трудови злополуки) – от Финландския център за компенсация на работниците в [населено място] при Федерацията на институциите за осигуряване на злополука, въз основа на представен формуляр „Е123“ и разменена информация с Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) в България, която от своя страна следвало да уведоми Националния осигурителен институт (НОИ) за трудовата злополука. Трудовото правоотношение между страните е било прекратено на 27.02.2018 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ (по взаимно съгласие). В исковата молба и уточненията `и са изложени и твърдения за претърпените от касатора-ищец имуществени и неимуществени вреди в резултат на трудовата злополука, като с петитума на исковата молба (също предвид направените уточнения) са претендирани процесните обезщетения за тях, както и обезщетенията за забава – лихви върху главниците. В титулната част на исковата си молба ищецът е квалифицирал предявените от него искове като такива с правно основание чл. 200 от КТ, във вр. с чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, а в петитума е посочен само чл. 200 от КТ.
Съгласно трайно установената практика на ВКС, намерила израз и в посочените от касатора-ищец – решение № 158/03.08.2012 г. по гр. д. № 1114/2011 г. на III-то гр. отд., решение № 287/13.06.2011 г. по гр. д. № 272/2010 г. на IV-то гр. отд. и решение № 99/01.07.2020 г. по гр. д. № 22/2020 г. на III-то гр. отд., ищецът не е длъжен да квалифицира спорното право, чиято защита търси в исковото производство. Дори такава квалификация да е дадена с исковата молба, тя не обвързва съда. Правораздавателният орган е обвързан от изложените в исковата молба основания на претенцията, а не от сочените правни норми. Съдът е длъжен сам да квалифицира спорното право, като изхожда от твърденията на ищеца за правопораждащите факти и от искането за защита, формулирани в исковата молба. Съгласно т. 3 от ТР № 45/19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г. на ОСГК на ВС, пострадалият работник при условията на чл. 200 от КТ (при трудова злополука или при професионално заболяване) не може да търси от работодателя обезщетение за претърпените от него вреди на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД. В мотивите към тълкувателния акт изрично е разяснено, че същественото различие в нормативното уреждане на отговорността за вреди по ЗЗД и тази по КТ не само изисква точното определяне на тяхното приложно поле, но и изключва реализирането им в зависимост от волята на пострадалия.
От така цитираната практика на ВС и ВКС следва, че изтъкваното в случая от касатора-ищец различно посочване от него на правната квалификация на предявените искове в титулната част (чл. 200 от КТ, във вр. с чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД) и в петитума (само чл. 200 от КТ) на исковата му молба, не съставлява противоречие, респ. – не съставлява и нередовност на исковата молба, тъй като дадената от него правна квалификация по никакъв начин не обвързва съда, нито пък води до „невъзможност да се индивидуализира предмета на делото и броя на предявените искове“, както – напълно несъстоятелно – поддържа касаторът-ищец. Предвид изложените твърдения в исковата му молба и в молбите-уточнения на същата, предявените от него искове за обезщетения за вреди от трудова злополука, са с правно основание чл. 200 от КТ, както те са квалифицирани и разгледани от първата и от въззивната инстанция по делото – в съответствие с посоченото по-горе ТР № 45/19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г. на ОСГК на ВС. Спазена е и родовата подсъдност на трудовия спор – чл. 103, във вр. с чл. 104, т. 4 от ГПК, респ. – и функционалната подсъдност по чл. 258, ал. 1 от ГПК. В тази връзка следва да се посочи и че по делото са се развили и относително самостоятелни производства по чл. 118 от ГПК – относно подсъдността на делото, и по чл. 250 от ГПК – за допълване на първоинстанционното решение № 3838/11.08.2020 г. на ВРС, които са приключили с влезли в сила съдебни актове (съответно – определение № 282/08.03.2019 г. по ч. гр. д. № 13/2019 г. на Русенския окръжен съд, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 281/21.06.2019 г. по ч. гр. д. № 2163/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС; и определение № 1411/19.04.2021 г. по ч. гр. д. № 956/2021 г. на ВОС, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 176/27.05.2022 г. по ч. гр. д. № 4001/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС), с които също е прието, че предявените по делото искове за обезщетения за вреди от трудова злополука, са с правно основание чл. 200 от КТ и са подсъдни на ВРС като първа инстанция, както и че ищецът не е предявил по делото, респ. – и съдът не дължи произнасяне по искове с правна квалификация чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, включително като обективно съединени с исковете му по чл. 200 от КТ.
От гореизложеното следва, че не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо както поради нередовност на исковата молба, така и поради неспазване на родовата и функционалната подсъдност на делото, респ. – не е налице наведеното от касатора основание по чл. 282, ал. 2, пр. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване. При служебно извършената проверка, настоящият съдебен състав намира, че не е налице и друга хипотеза по чл. 282, ал. 2, пр. 1 или пр. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Както стана ясно, като е квалифицирал и разгледал предявените от касатора искове за обезщетения на вреди от трудова злополука като такива с правно основание чл. 200 от КТ, въззивният съд е разрешил първия поставен от жалбоподателя правен въпрос (относно правната квалификация на исковете), не в противоречие, а в съответствие с трайно установената практика на ВС и ВКС, включително и с посочената от касатора такава, поради което по отношение на този въпрос не са налице сочените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 2 и т. 4 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК). Също по вече изложените съображения, следващите два процесуалноправни въпроса (относно задълженията на въззивния съд служебно да констатира нередовности на исковата молба и да даде указания за отстраняването им, както и относно родовата подсъдност) са без значение за поддържаната от касатора недопустимост на въззивното решение, респ. – без значение са и за крайния изхода на делото, поради което тези два въпроса не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също т. 1 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК).
По поставения в изложението към касационната жалба четвърти процесуалноправен въпрос (относно мотивирането на въззивното решение), също е налице трайно установена и многобройна практика на ВКС, намерила израз и в посочените от касатора-ищец – решение № 331/19.05.2010 г. по гр. дело № 257/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на IV-то гр. отд. и решение № 63/17.07.2015 г. по търг. д. № 674/2014 г. на II-ро търг. отд., както и в цитираните в тях множество други решения на ВКС. Поради това, и този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (т. 4 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК). В тази своя константна практика ВКС приема, че съобразно изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, въззивният съд е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Наред с това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.
В настоящия случай решаващото съображение на въззивния съд за отхвърлянето на предявените от касатора искове по чл. 200 от КТ е, че твърдяната от последния процесна трудова злополука не е установена по надлежния ред. За да достигне до този свой решаващ извод, окръжният съд е обсъдил в мотивите към решението си представените по делото писмени доказателства, от които е установил, че с разпореждане от 06.06.2018 г. на ТП-НОИ-Варна, подадената от ищеца на 28.05.2018 г. декларация за трудова злополука е оставена без разглеждане и административното производството е било прекратено. В резултат на развилите се по жалби на ищеца производства пред Административния съд – Русе (АСР) и пред ВАС, като краен резултат съдът е отменил, като незаконен, отказа на Дирекция „Европейски регламенти и международни договори“ в ЦУ на НОИ да извърши административна услуга по заявление на ищеца от 19.07.2019 г. В изпълнение на съдебното решение, тази дирекция на НОИ е направила запитване до съответната институция във Ф., дали злополуката от 11.11.2016 г. с ищеца е регистрирана като трудова във Ф. и дали е издаден документ, регистриращ злополуката като трудова съгласно финландското законодателство, както и регистрирана ли е злополуката като трудова в „Е.“. В постъпилия отговор от финландските служби е посочено, че същите са заплатили необходимите суми за лечение на ищеца, тъй като са получили формуляр „Е123“ от България. Посочено е още, че тъй като България е компетентна в този случай, то решението за злополуката не е взето от финландската държава. Даден е и отговор, че случаят на ищеца е включен в статистическите данни, но не е включен в системата на „Е.“, тъй като там се включват случаи, които са регистрирани според финландското законодателство. Въззивният съд е обсъдил и показанията на свидетеля-очевидец на претърпяната от ищеца злополука на 11.11.2016 г. В мотивите си от правна страна окръжният съд е изложил подробни съображения за неоснователността на оплакванията, доводите и възраженията на ищеца за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при доклада по делото и при събирането на доказателствата. Въззивният съд е приел, че видно от събраните доказателствата, Дирекция „Европейски регламенти и международни договори“ на НОИ е предприела съответните действия по указания с определение на ВАС ред, като съгласно разпоредбите на чл. 76, § 4 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Е. П. и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност и чл. 2, § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Е. П. и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, дирекцията е изискала информация от финландската държава относно процесната злополука – дали тя е трудова, съставен ли е такъв акт във Ф. и регистрирана ли е злополуката в „Е.“, като е получен и отговорът от финландската държава. Въззивният съд е приел, че въпреки вмененото на ищеца задължение с определението от разпоредителното заседание, да представи доказателства налице ли е новонастъпил факт във връзка с издаването на документ за признаване на процесната трудова злополука в България, към момента на приключването на съдебното дирене пред въззивната инстанция такъв документ не е представен, нито има твърдения, че дирекцията на НОИ се е произнесла по искането на ищеца. Съдът е приел и че не са налице основания за спиране на производството по делото, доколкото не се касае за съдебен спор, а за искане пред административен орган. Въззивният съд е споделил и решаващите мотиви по същество на първата инстанция, че тъй като квалифицирането на злополуката като трудова е изцяло от компетентността на органите на НОИ, а не на органите на медицинската експертиза, то след като не е издадено разпореждане по чл. 60 ал. 1 КСО, ищецът не може да иска установяване на трудова злополука в рамките на съдебното исково производство за обезщетяване на вреди от нея. В тази връзка окръжният съд се е позовал и на трайно установената съдебна практика, като е изложил и съображения, че влезлият в сила административен акт относно наличие на трудова злополука е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 от КТ, но установяването на този факт не може да се извърши по съдебен ред, а е необходимо да се осъществи предвидената в чл. 57 и сл. от КСО процедура, като в случая не е установено административната процедура да е завършена с издаването на надлежен акт за установяване на трудовата злополука, поради което фактическият състав е недовършен. Съдът е приел, че липсата на такъв влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200 от КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този законов текст. За пълнота на изложението, въззивният съд е посочил, че по делото не са установени и останалите предпоставки от фактическия състав.
Настоящият състав на ВКС намира, че с така изложеното в мотивите към обжалваното въззивно решение, окръжният съд е дал разрешение и на четвъртия процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, което е в съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС, посочена от касатора, поради което и по отношение на този въпрос не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка следва да се отбележи и че съгласно разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по съответния правен въпрос.
Няма основание касационното обжалване да се допуска, и поради твърдяната от касатора очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение – в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Доводите на касатора, че въззивният съд не приложил правото на ЕС, както това било указано във влязло в сила съдебно решение на АСР и свързано с него такова на ВАС, не попадат в обхвата на очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – ненаведени такива от страна на жалбоподателя, по които касационното обжалване да следва да се допусне служебно.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК касаторът-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в настоящата инстанция, в размер 9 924 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 922/21.07.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 985/2023 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА П. Х. А. с ЕГН [ЕГН] да заплати на „Б. и. к.“ ООД с ЕИК[ЕИК] сумата 9 924 лв. (девет хиляди деветстотин двадесет и четири лева) – разноски за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: