О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2623
гр. София, 29.05.2024 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 4090 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Дженерали застраховане“ АД срещу решение № 682/23.05.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 900/2023 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 404/24.01.2023 г. по гр. дело № 9295/2021 г. на Софийския градски съд (СГС) и дружеството-жалбоподател е осъдено да заплати на ищцата Т. И. М., на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, сумата 30 000 лв. (частично претендирана от 150 000 лв.), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на И. М. А., настъпила вследствие на пътнотранспортно произшествие (ПТП), реализирано на 18.11.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.05.2018 г. до окончателното `и изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноските и държавна такса по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на решението, поради процесуални нарушения и необоснованост, довели до нарушение на материалния закон при определяне на размера на процесното обезщетение и на размера на съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалото лице – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните; 2) длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението; 3) в същия контекст – длъжен ли е да посочи всички факти, относими критерии, да ги съпостави с фактите по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за определяне квотата на принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат; 4) длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий и без достатъчно доказателства; 5) определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (завишено) с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост; и 6) определяне на квота за принос, несъответстваща на действително високия такъв от страна на пострадалия, представлява ли нарушаване на принципа за справедливост и адекватност. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези въпроси са разрешени с обжалваното въззивно решение в противоречие с т. 11 и мотивите към нея (раздел II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първите три въпроса – с решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на IV-то гр. отд., решение № 36/24.03.2014 г. по търг. д. № 2366/2013 г. на II-ро търг. отд., решение № 92/22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на IV-то гр. отд., решение № 126/09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на IV-то гр. отд. и решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; и последните три въпроса – с решение № 83/06.07.2009 г. по търг. д. № 795/2008 г. на II-ро търг. отд., решение № 95/24.10.2012 г. по търг. д. № 916/2011 г. на I-во търг. отд., решение № 154/30.10.2012 г. по търг. д. № 807/2011 г. на II-ро търг. отд., решение № 142/15.10.2015 г. по търг. д. № 2766/2014 г. на I-во търг. отд., решение № 15/19.02.2020 г. по търг. д. № 146/2019 г. на II-ро търг. отд., решение № 64/16.05.2019 г. по търг. д. № 1781/2018 г. на II-ро търг. отд., решение № 36/02.05.2019 г. по търг. д. № 1354/2018 г. на II-ро търг. отд. и определение № 400/09.06.2020 г. по търг. д. № 1847/2010 г. на II-ро търг. отд. Наред с това касаторът навежда и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК като поддържа, че произнасянето на ВКС по горните въпроси би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото в тази насока, както и че приносът в тълкуването би осигурил разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В касационната жалба се поддържа и че обжалваното въззивно решение било постановено в хипотеза на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като в тази връзка се излагат посочените по-горе касационни оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Насрещната страна – ищцата Т. М., в отговора на касационната жалба излага подробни съображения, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване; при условията на евентуалност поддържа и подробни доводи за неоснователност на жалбата.
За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел за безспорни между страните обстоятелствата, че на 18.11.2017 г. е настъпило процесното ПТП между „опел астра“, управляван от водач, чиято гражданска отговорност е била застрахована при дружеството-ответник, и пешеходеца И. А. – баща на ищцата, който е починал вследствие на това ПТП; че ответникът-застраховател дължи обезщетение на ищцата за вредите, които е претърпяла от причинената от ПТП смърт на баща `и; както и че за компенсиране на тези вреди ответникът е заплатил на ищцата обезщетение в размер 35 000 лв. на 12.06.2018 г. От приетата по делото присъда въззивният съд е установил, че с нея Ц. Т. – застрахования при ответника водач е признат за виновен за това, че на 18.11.2017 г. в [населено място], при управление на „опел астра“, поради движение с превишена скорост, е причинил смъртта на И. А.. Въз основа обсъждането на заключението на съдебната автотехническа експертиза (САТЕ), съдът е приел за установени и следните обстоятелства: Процесното ПТП е настъпило в границите на [населено място], около 20 ч., когато лекият автомобил „опел астра“ се е движил със скорост от около 80 км/ч в полагащата му се лента. По същото време пешеходецът А. се е движил попътно пред автомобила, бутайки велосипед, натоварен с пълни найлонови чували. Пешеходецът предприел заобикаляне на локва с вода, в този момент автомобилът го настигнал и последвал удар с предна дясна част на автомобила. Вещото лице е изложило в заключението, че в рамките на града разрешената по закон скорост е до 50 км/ч; опасната зона за спиране при скорост от 80 км/ч е от 71.79 м., а при движение с 50 км/ч опасната зона е 35.07 м. Също според вещото лице, осветеността пред десния фар на автомобила е на разстояние от 70 м, а при влажно и мокро време – 60 м. Вещото лице е направило извод, че при скорост от 80 км/ч водачът не е имал технически възможност да спре, а при движение с до 50 км/че имал възможност да възприеме пешеходеца и да спре преди мястото на удара. Също съгласно експертното заключение, ударът е настъпил на около 2.8 м. вляво от десния край на пътното платно; странично на платното има затревени банкети. От разпита на свидетеля по делото, познат на ищцата, въззивният съд е установил, че когато е разбрала за настъпилото ПТП, на ищцата `и прилошало, на погребението се чувствала зле. Също от свидетелските показания съдът е установил, че починалият е живеел при ищцата в Б. и двамата са били в добри отношения; ищцата и „до днес“ (датата на разпита на свидетеля) страда от загубата на родителя си. С оглед така изложеното, въззивният съд е приел, че предявеният иск е доказан по основание, като отново е изтъкнал, че между страните няма спор относно пасивната материалноправна легитимация на ответното дружество-застраховател.
На следващо място апелативният съд е разгледал възражението на ответника, че принос за настъпване на процесното ПТП има и пострадалото лице, което възражение за съпричиняване на вредоносния резултат е основано на твърденията, че пострадалият се е движил по средата на пътното платно, бутайки велосипед, без изискуемите по закон светлини, движил се неправомерно по пътното платно и в тежка степен на алкохолно опиване, с което е нарушил разпоредбите на чл. 5, чл. 107 и чл. 108 от ЗДвП. Позовавайки се на разясненията, дадени в мотивите към т. 7 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2014 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, въззивният съд е посочил, че за да се приеме съпричиняване, следва да се установи наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина; приносът на увредения може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Съдът е намерил, че ответникът-застраховател, който носи тежестта да докаже направените от него възражения, е доказал по делото, част от твърдените от него факти за наличие на съпричиняване. В тази връзка съдът е приел, че по делото няма доказателства за това, пострадалият да е бил алкохолно повлиян, като е намерил, че установяването на този факт в мотивите към присъдата не е обвързващо гражданския съд съгласно чл. 300 от ГПК, а по настоящото дело няма представено надлежно доказателство, въз основа на което да се направи извод за алкохолно опиване на пострадалия пешеходец към момента на ПТП, както и за степента на това опиване; няма и доказателства за причинна връзка между твърдяното алкохолно опиване и настъпването на ПТП. Съдът е приел, че по делото не се установява велосипедът, бутан от пострадалия, да е имал светлоотразителни елементи и устройство за излъчване на светлина. Намерил е обаче, че липсата на тези изискуеми по закон атрибути не е в причинна връзка с настъпилото ПТП, тъй като съгласно изяснено с неоспорената САТЕ, видимостта пред водача на автомобила е била на по-малко разстояние от разстоянието за спиране, т. е. дори и велосипедът да е бил оборудван с всички необходими светлини и светлоотразители, водачът на лекия автомобил пак не би имал възможност да спре преди удара с пешеходеца, по причина скоростта, с която водъчът е избрал да се движи. Съдът е приел още, че ответникът - застраховател, чиято е доказателствената тежест, не е установил обстоятелството, страничните банкети да са били годни за придвижване, като съгласно изслушаната САТЕ, банкетите са били затревени и няма доказателства, същите да са били в състояние, годно за движение по тях. От друга страна въззивният съд е приел за доказано по категоричен начин твърдението, че пострадалият се е движил в нарушение на чл. 108, ал. 2 от ЗДвП, а именно – движил се е попътно на автомобилите и не най-близо до лявата граница на пътното платно. В тази връзка САС отгново е обсъдил установените със заключението на САТЕ обстоятелства, че местоударът е на 2.80 м. от десния тротоар по посока на движението, като дясната лента е с широчина от 10 м., а лявата - 5.90 м., следователно пострадалият не се е движил с лице към идващите автомобили и най-вляво на пътното платно, като е навлязъл по средата на пътното платно отдясно. Съдът е приел, че това поведение на пострадалия е противоправно – в нарушение на чл. 108 от ЗДвП и е в пряка причинноследствена връзка с настъпването на ПТП, защото, при движение срещу идващия автомобил пострадалият би имал възможност да възприеме опасността и да се предпази, а и не би имало причина да навлиза в пътното платно. При определяне на обема на съпричиняване, апелативният съд е приел, че вината на водача за настъпване на ПТП е по-голяма от тази на пешеходеца, тъй като водачът е допуснал сериозни нарушения на правилата за движение по пътищата – движил се е в рамките на града, при тъмно и влажно време, с превишена скорост, а от друга страна пешеходецът е по-уязвим участник в пътното движение, който трябва да бъде предпазван. Ето защо, съдът е приел, че съпричиняването от страна на пострадалия е установено в обем на 30 %, което прави възражението на ответника-застраховател основателно за този размер.
По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 52 от ЗЗД той се определя по справедливост, като е изложил съображения, че определянето на справедливо обезщетение е свързано с преценката на конкретно съществуващи обстоятелства по всяко дело, като например – характер и тежест на уврежданията, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, физически и психически последици от уврежданията, възрастта на пострадалия, както и конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането, а като ориентир за последните – и нивата на застрахователно покритие към същия момент. Съдът е изтъкнал, че тези обстоятелства следва да се преценят в съвкупност, за да се обоснове извод, кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за конкретни неимуществени вреди. Изхождайки от тези принципни съображения, въззивният съд е обсъдил установените от доказателствата по делото обстоятелства, че към момента на процесното ПТП пострадалият И. А. е бил на 68 години, а ищцата – на 37 години; че настъпилата смърт на бащата на ищцата е внезапна и неочаквана, като двамата са поддържал близки отношения и към този момент са живеели заедно, имали са общо домакинство и ежедневие, което е безвъзвратно загубено, като загубата за ищцата е била изненадваща, поради което и шокираща. Съдът е съобразил и обичайно преживявания стрес от загубата на близък, още непреодоляната от ищцата тъга, както и че животът `и необратимо се е промененил със загубата на родителя. От друга страна САС е отчел обстоятелството, че ищцата не е в детска възраст, а е зрял човек. Предвид така изложеното, въззивният съд е намерил, че по справедливост паричното обезщетение за ищцата възлиза на сумата от 110 000 лв. В тази връзка съдът е изтъкнал, че при определяне на този размер на обезщетението за неимуществени вреди съобразява, наред с конкретните индивидуални и субективни изживявания на ищцата, още и стандарта на живот в страната към момента на настъпване на увреждането – 2017 г., доколкото обезщетението не следва да служи за неоснователно обогатяване.
На следващо място, като е съобразил приетия от него размер на съпричиняване, съдът е намалил размера на обезщетението на сумата 77 000 лв., от която е извадил вече изплатеното обезщетение от 35 000 лв., поради което е приел, че предявения иск се явява доказан за сумата 42 000 лв., и тъй като частично претендираната по делото от ищцата сума от 30 000 лв. е по-малка по размер, съдът е уважил исковата `и претенция изцяло за този предявен по делото размер.
При така мотивираното въззивно решение, по наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване настоящият съдебен състав намира следното:
Последните два въпроса, формулирани в изложението на касатора („определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (завишено) с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост“; и „определяне на квота за принос, несъответстваща на действително високия такъв от страна на пострадалия, представлява ли нарушаване на принципа за справедливост и адекватност“), както и втората част от четвъртия въпрос („…или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий и без достатъчно доказателства“) не съставляват материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а са синтезирани и преформулирани във въпросителна форма касационни оплаквания на жалбоподателя по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на въззивното решение, наведени с касационната му жалба. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тези касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, респ. – не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Останалите формулирани от жалбоподателя правни въпроси са такива по тълкуването и приложението на процесуалноправните норми на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и на материалноправните норми на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 от ЗЗД, обуславящи са правните изводи на апелативния съд в обжалваното въззивно решение и са от значение за крайния изход на спора по делото, поради което удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По тези правни въпроси е налице трайно установена, актуална задължителна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, мотвите към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г. и мотивите към т. 7 от ТР № 1/2014 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, както и основана на дадените с тях задължителни указания и разяснения, константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която са и множеството решения, посочени в изложението на касатора. Поради това първите три поставени от него правни въпроси и първата част от четвъртия въпрос (която съставлява самостоятелен правен въпрос) не са такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, респ. – не осъществяват наведената с изложението допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Горепосочената практика на ВС и ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 от ЗЗД дава следното разрешение на поставените от жалбоподателя правни въпроси: Въззивният съд е длъжен да разреши спора по същество, съобразно правомощията му по чл. 269 от ГПК, като с оглед собственото си становище относно крайния извод потвърди или измени правния резултат от първата инстанция. Ограниченият въззив, съгласно действащия ГПК, се отнася до установяване фактическата страна на спора и ограничаване възможността за събиране на доказателства, освен при изрично предвидените предпоставки (чл. 266 от ГПК), но не намира приложение при субсумиране на установените факти под приложимата правна норма. При довод за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост на фактическите констатации, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа въведените в жалбата оплаквания, всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на страните, съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Формално проявление на изпълнението на тия процесуални задължения е излагането на собствени мотиви, кореспондиращи с обхвата на въззивното обжалване. Въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. В мотивите на въззивното решение трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Въззивната инстанция следва да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а всякога е свързано с преценката на редица, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението. Релевантните за размера на обезщетението обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД е обусловено от съобразяване на указаните с ППВС № 4/23.12.1968 г. общи критерии, като например характерът на увреждането, начинът и ситуацията на извършването му, получените осакатявания и загрозявания, претърпените морални страдания – при телесните увреждания, а в хипотезата на причинена смърт – възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между него и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Изследването на общите критерии, наред със специфичните за конкретния спор факти, е гаранция, че чрез определеното от съда обезщетение ще се постигне целта на чл. 52 от ЗЗД – справедливо възмездяване на произлезлите от деликта неимуществени вреди. Понятието „неимуществени вреди“ включва всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от тях болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни битови неудобства и емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но създаващи социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното състояние. С оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, който детерминира общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва още да бъде съобразена и икономическата конюнктура в страната към датата на непозволеното увреждане, за която в известна степен индиция се явяват нормативно определените нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“. Не бива, също така, да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Съдът трябва да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, и в мотивите към решението да посочи конкретно същите обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Необходимо е всички относими към обема на вредите обстоятелства да бъдат обсъдени от съда и въз основа на техния анализ и съвкупната им оценка да бъде определен паричния еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява по правилото на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, само ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като от значение е наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина на същия. За да бъде намалено дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от ответника чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. Принос е налице, когато с поведението си пострадалият обективно способства за настъпване на този резултат или за увеличаване на обема на вредоносните последици. Съпричиняването обичайно се свързва с извършването на нарушение, без да е нужно същото да е виновно, но може да се изразява и в поемане на риска от настъпването на вредоносни последици или необоснованото му игнориране. При определяне степента на съпричиняване е необходимо да се направи сравнение на поведението на участниците в ПТП, като съразмерността на действията/бездействията на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, причинили произшествието, ще определят и приноса му за настъпването на вредите. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Необходимо е нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е негово следствие, тъй като приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая въззивният съд не е приел нещо различно и не се е отклонил от така цитираната практика на ВС и ВКС, формирана по тълкуването и приложението на процесуалните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, както и на материалноправните норми на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 от ЗЗД. Напротив – съображенията на апелативния съд и постановеният с обжалваното решение краен резултат по спора, са в съответствие с тази практика на касационната инстанция, поради което не е налице и наведената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка отново следва да се отбележи, че само по себе си несъгласието на жалбоподателя с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните му оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВС и ВКС.
От горното следва, че не е налице и сочената от касатора, очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая твърдението на касатора за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение е бланкетно и голословно, а предвид цитираните по-горе мотиви на апелативния съд, които са в съответствие с практиката на ВС и ВКС, то е и очевидно несъстоятелно.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение на процесуалния `и пълномощник в касационното производство, в размер 3 660 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 682/23.05.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 900/2023 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“ АД с ЕИК[ЕИК] да заплати на Т. И. М. с ЕГН [ЕГН] сумата 3 660 лв. (три хиляди шестстотин и шестдесет лева) – разноски за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: