Производството е по член 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от А. И. В. и М. И. В.,чрез пълномощника им адвокат К. М. против определение №100 26 от 05.06.2012г. на Софийски градски съд,ГО,ІV-Б отд.,постановено по гр. д.№628/2012г. по описа на същия съд, с което се потвърждава определение от 14.11.2011г.,постановено по гр. д.№40594/2011г. по описа на СРС,ГО,24 с. в за прекратяване на производството по делото, като недопустимо.

В частната касационна жалба се заявява, че съдът се е произнесъл по процесуален въпрос от значение за правния спор, от значение за развитието на правото и правилното приложение на закона, който е решаван противоречиво от различни състави на ВКС.Според касаторите въпросът е /цитирам/:

„Допустим ли е иск по член 124 ал. 4 от ГПК за установяване неистинност на един документ и може ли да служи решение по такъв иск като основание за отмяна по член 303 от ГПК.”

Касаторите посочват противоречива практика на ВКС по така формулирания въпрос, като се цитират и прилагат:

Определение №289/11.11.2008г. по ч. т.д.№269/2008г. по описа на ВКС,ТК,Іотд.,постановено в производство по реда на член 274, ал. 3, т. 1ГПК,в което даденият отговор на горепосочения правен въпрос е положителен, а въззивният съд е отговорил отрицателно на този въпрос.

С обжалваното определение е потвърдено първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по делото, образувано по предявен от ищците А. И. В. и М. И. В. против М. А. В. и Р. М. В.,иск с правно основание член 124, ал. 4 ГПК,за приемане за установено между страните, че преписът на удостоверение от 09.06.1948г. е неистински документ с невярно съдържание.Съдът е посочил, че ищците са изложили доводи относно правния си интерес от предявяването на тази претенция, обоснован с това, че процесният документ им е бил противопоставен в производството по предявен иск по член 108 от ЗС по гр. д.№1461/2005г. по описа на СРС,ГО,45с-в, но не е бил оспорен от тях, нито по реда на член 154 ГПК отм., нито с отделен иск, докато гражданското дело е било висящо, а доколкото решението по ревандикационния иск било неблагоприятно за тях, с оглед зачитане на документа, за който се твърди, че е неистински/неавтентичен и неверен/,имали възможността да подадат молба за неговата отмяна.Съдът е изложил аргументи, че „надлежния ред” по смисъла на член 303, ал. 1т. 2 ГПК включва присъда за документно престъпление на наказателния съд или решение по иск по чл. 197, ал. 4 ГПК отм., сега чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство, като е стигнал до извода, че на ищците следва да бъде отречен правен интерес от търсената защита, тъй като успешното провеждане на иска по член 124, ал. 4 ГПК няма да има отношение към основанието за отмяна по член 303, ал. 1, т. 2 от ГПК,поради което заявената претенция се явява недопустима.

Във връзка с наличие на противоречиво разрешаване на поставения правен въпрос от различни състави на ВКС,за което са наведени аргументи в настоящата частна жалба, е било инициирано предложение за приемане на тълкувателно решение, съгласно член 292 ГПК, приключило с приемане на Тълкувателно решение №5 от 14.11.2012г. по тълк. д.№5/2012г. по описа на ОСГТК на ВКС.Съгласно възприетото в т. 3 от същото:недопустим е иск за установяване неистинност на документ по член 124, ал. 4, изр. 1 ГПК,ако ищецът извежда правния си интерес си интерес от възможността да ползва съдебното решение по установителния иск като основание за отмяна по член 303, ал. 2 ГПК на влязлото в сила решение по делото, по което документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по член 193, ал. 1 ГПК.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Правилно и законосъобразно, въззивният съд е приел, че за ищците, настоящи касатори, не е налице правен интерес от предявяване на иска по член 124, ал. 4 ГПК,тъй като установяването на неистинност на процесния документ, в това производство, с оглед възможността за отмяна на влязлото в законна сила решение, по заявена претенция по член 108 от ЗС,неблагоприятно за тях, при зачитане на този документ, няма отношение към основанието, предвидено в член 303, ал. 1, т. 2 ГПК. Това е така, защото общото във всички хипотези, предвидени в разпоредбата на член 303, ал. 1, т. 2 ГПК е, че източник за неправилността на решението е извършено престъпление, а процесуалният способ за установяване на престъпление е с влязла в сила присъда, респ. споразумение по НПК или с установителен иск за факта на престъплението по член 124, ал. 5 ГПК,в случаите, в които наказателното преследване е изключено, поради някоя от причините, предвидени в НПК.Следователно, след като страната е пропуснала срока по член 193, ал. 1 ГПК да оспори противопоставен й документ, както е в настоящия случай, тази възможност е преклудирана, включително по исков ред по член 124, ал. 4 изр. 1 ГПК.

Поради изложеното, обжалваното определение е правилно, постановено в съответствие с изискванията на закона, както и със задължителната практика на ВКС,поради което следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ В СИЛА определение №100 26 от 05.06.2012г. на Софийски градски съд,ГО,ІV Б въззивен състав, постановено по ч. гр. д.№628/2012г. по описа на същия съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: