О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1434

[населено място], 31.05.2024 г.

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на тридесети май, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. Б.

ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ

АННА НЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Божилова т. д. № 658 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Национална лозаро-винарска камара„ против решение № 762/11.12.2023 г. по т. д.№ 731/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решжение № 740/08.06.2023г. по т. д.№ 1051/2022 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение са уважени предявените от [Фирма 1] против касатора обективно кумулативно съединени искове, като Сдружение „ Национална лозаро-винарска камара„ е осъдено да заплати на [Фирма 1] : 1/ 36 974,84 лева, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ведно със законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане – остатък от дължимо възнаграждение за предоставени услуги по използване на зали и фоайета, както и за осигурен кетъринг за гала вечеря на територията на хотел „ Маринела „ в [населено място], въз основа на сключени два договора от м. май 2017г. и за които услуги са издадени 5 фактури, вкл. процесните № [ЕГН]/09.06.2017 г. / частично неразплатена / и № [ЕГН]/ 09.06.2017 г. / изцяло неразплатена / и 2/ 11 965,32 лева, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – обезщетение за забава в изплащане на главницата, за периода 31.03.2019 г. – 07.06.2022 г.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като формално се позовава на всички пороци по чл. 281, т. 3 ГПК . По същество обосновава касационен довод за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, предвид : 1 / Произнасяне на всяка от съдебните инстанции по възражение за спиране на погасителната давност, на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение /ЗМДВИП/, каквото ищецът не е противопоставил в преклузивния за това срок. Счита, че неоснователно съдът е приравнил общото възражение на ищеца, за неоснователност на противопроставеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, на конкретно възражение за налично основание за спиране на същата; 2/ отказ на въззивния съд да се произнесе по възражението на ответника, че представените от ищеца фактури не съдържат всички необходими реквизити, не са редовно издадени, липсват подписи в същите и следователно не могат да служат като доказателство. Счита за необоснован извода на съда, за доказано изпълнение на възложеното, единствено на базата на частичното плащане по една от фактурите и осчетоводяването на същите в счетоводството на ответника. Позовава се на чл. 7, ал. 10 от сключените договори, според който, за предаване / приемане на изпълнението е уговорено изготвянето на съвместни протоколи, както и на разпитаните свидетели, които не установяват изпълнение на твърдените услуги, още по-малко по възлагане на Сдружение „ Национална лозаро-винарска камара „ , посочвайки действителния организатор на събитието – 40-ти Световен конгрес по лозарство и винарство и 15-та Генерална асамблея на международната организация по лозарство и винарство - Изпълнителна агенция по лозата и виното.

Ответната страна – [Фирма 1] – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на допълнителния селективен критерий по формулираните въпроси, обосноваван в хипотезите на чл. 280, ал.1 , т.1 и т.3 ГПК.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното :

„ВГ“АД твърди, че през 2017 г. е сключило с ответното Сдружение два договора, за организиране и обслужване на събития и предоставяне на хотелско настаняване на територията на хотел „ Маринела - [населено място] . В изпълнение на същите е предоставило услуги – хотелско настаняване, ползване на зали и фоайета, организиране на кетъринг и цялостно обслужване на провежданите от Сдружението събития на територията на хотела, на 10 дати, в периода от 27.05.2017 г. до 05.06.2017 г.. Твърди, че за изпълнението на тези услуги са съставени 5 фактури, вкл. тези с № [ЕГН]/09.06.2017 г. и № [ЕГН]/09.06.2017 г. Твърди, че ответникът е извършил пълно плащане по част от тях и частични плащания по други, като по процесната № [ЕГН]/09.06.2017г. е останал неразплатен остатък от 14 394,01 лева, а по фактура № [ЕГН]/09.06.2017г. е дължима пълната стойност от 22 580,83 лева. Ищецът твърди, че е отправил покана за доброволно плащане, връчена на ответника на 30.01.2018г. и претендира обезщетение за забава в издължаване на главницата, в размер на 35 765,65 лева. Ищецът акцентира на извършените от ответника частични плащания, като доказателство за съществуваща помежду им облигационна връзка с посоченото основание и предмет и за изпълнение на възложеното.

Ответникът е оспорил исковете. Признава сключването на два договора от 2017 г., във връзка с организиране на гала вечеря за 40-тия Световен конгрес по лозарство и винарство и 15- та Генерална асамблея на Международната организация по лозарство и винарство, като за ползването на зали и фоайета в хотел „Маринела„ - София, за храни и напитки, обслужване и консумативи Сдружение „ Национална лозаро-винарска камара „ се е съгласило да заплати, съответно : по единия договор 45 179,67 лева с вкл. ДДС и по втория – 168 788 лева с вкл. ДДС, в срок до 20.05.2017 г. Ответникът твърди предоставени услуги на по-ниска от договорената стойност, която е заплатил, съответно : на 30.05.2017 г. – 11 550 евро и 43 149,97 евро, на 17.10.2017 г. – 35 000 лева и на 22.11.2017 г. – 35 000 лева. Оспорва да дължи възнаграждение за предоставени услуги над тази стойност. Оспорва „редовността, съдържанието и дължимостта по издадените фактури „ . Противопоставя и възражение за погасяване на главницата по давност, респ. на акцесорната претенция по чл. 119 ЗЗД , с начало 20.05.2017 г. - срокът, в който съгласно договорите е следвало да се заплати договореното възнаграждение.

В допълнителната искова молба ищецът оспорва основателността на възраженията, като намира, че в доказателствена тежест на ответника е да посочи кои услуги е приел за изпълнени и кои - не. Относно погасителната давност се позовава на датата на издадените фактури – 09.06.2017 г. спрямо датата на исковата молба – 08.06.2022 г. Позовава се на прекъсване на давността с признание на длъжника, каквото счита, че са частичните плащания на задължението, с последна дата 22.11.2017 г.. Счита, че доколкото не са договорени изменения на сключените договори, същите имат силата на закон и обвързват страните, както и че изпълнението следва да бъде доказано, съобразно разпределена от съда доказателствена тежест, каквато съдът дължи и с оглед оспорването на фактурите.

В допълнителния отговор ответникът оспорва частичното плащане, като признание за задължението, както и обвързаността си с договорените суми, независимо от стойността на реално изпълненото .

С определение от 25.10.2022г. съдът е разпределил доказателствената тежест, като е указал на ищеца, че следва да установи сключването на договори за предоставените услуги, при твърдените предмет и цена и тяхното изпълнение, вкл. приемането му без възражения от ответника. В изпълнение на указанието, с молба от 09.09.2022 г. ищецът е представил e-mail кореспонденция на хартиен носител и отправил доказателствени искания за ССЕ и допускане на свидетели, уважени от съда. ССЕ е установила осчетоводяване на четири от издадените 5 фактури, вкл. осчетоводяване на двете процесни от ответника, включването им в справки – декларации по ЗДДС и в дневниците за покупки с данъчен период м.12.2017 г.. Потвърждава частични погашения от ответника, в размер от общо 176 983,84 лева / при превалутиране на еврови плащания в лева /, отнесени от ищеца по начин, обуславящ частично дължим остатък по фактура [ЕГН]/09.06.2017г. – 14 394,01 лева и изцяло дължима сума по фактура № [ЕГН]/09.06.2017г. – 22 580,83 лева или общо за 36 974,82 лева. Сума в такъв размер вещото лице е установило като отписано от ответника задължение с контрагент [Фирма 1], поради изтекла 5-годишна погасителна давност. Разпитаната свидетелка на ответника потвърждава сключени от Сдружението два договора - „ за кетъринг „ и „ вечеря „ , като отрича да са организатори на събитието, а само финансово подпомогнали го , с ангажимента по двата договора.

Първоинстанционният съд е уважил исковете, като е приел, че представените два договора установяват възникнала между страните договорна връзка, с посочения от ищеца предмет, при общо дължимо по същите възнаграждение от 213 967,67 лева и частично разплатени от ответника 176 983,84 лева. Съдът е приел, че независимо от уговореното в чл. 7, ал.10 от договорите приемане на изпълнението въз основа на изрично съставени двустранни протоколи, каквито няма спор, че не са съставени, не съществува пречка изпълнението да бъде доказано с други доказателствени средства. Приел е, че изпълнението е доказано с осчетоводяването на фактурите от ответното Сдружение, включването им в справките – декларации по ЗДДС, частичното плащане и изричното отписване на неразплатения остатък от ответника, като погасено по давност задължение към [Фирма 1]. Съдът е приел, че плащането е било дължимо със срок до 20.05.2017 г. и към датата на исковата молба е изтекъл 5 – годишен срок, достатъчен за погасяването му по давност . Последното не е прието за настъпило, с оглед спирането й в периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г., на основание чл. 3, т. 2 от ЗМДВИП във връзка с пар.13 от ПЗР на закона, според който спрелите да текат срокове по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването му в ДВ . Спирането на течението на давността е съобразено и при уважаване на акцесорната претенция за лихва за забава, отхвърлена за периода 30.01.2018 г. – 30.03.2019 г.. и за сума над размера от 11 965,32 лева.

Във въззивната си жалба ответникът поддържа доводи, идентични с касационните.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е споделил установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, препращайки на основание чл. 272 ГПК към мотивите му. По отношение доказване на облигационната връзка и изпълнението на ищеца идентично се е позовал на факта на осчетоводяване от ответника издадените фактури, като признание за дължимост на сумите по тях, при визиран в същите предмет на услугата, кореспондиращ с договореното. Приел е, че общото оспорване от ищеца на основателността на възражението, за погасяване на исковете по давност е достатъчно, за да се произнесе и по наличието на конкретно основание за спиране - чл. 3, т. 2 от ЗМДВИП вр. с пар.13 от ПЗР на същия, съответно е споделил и извода на първоинстанционния съд за спиране течението на давността, предвид което и неоснователност на възражението на ответника за изтекла погасителна давност.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Допустимо ли е съдът да се произнася относно обстоятелства, спиращи давността, без съответната страна да е навела в процеса такова твърдение, респ. възражение ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК , поради противоречие с приетото в решения по т. д.№ 1106/2010 г. и т. д.№ 34/2013 г. на ІІ т. о. и гр. д.№ 6832/2014 г. на ІV г. о. на ВКС и 2/ Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане на спора да обсъди всички оплавания на страната, посочени във въззивната жалба ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в идентична хипотеза, с приетото в решения по т. д.№ 1106/2010 г., т. д.№ 78/2010г. , т. д.№ 3768/2014г. на ІІ т. о., гр. д.№ 1783/2020 г. и гр. д.№ 891/2010 г. на І г. о. на ВКС.

Първият от въпросите удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като, предвид съобразено основание за спиране течението на погасителната давност, както първоинстанционният, така и въззивният съд са приели за неоснователно възражението на ответника, за погасяване на вземанията на ищеца по давност. Довод с идентичен предмет е въведен с въззивната жалба, но счетен за неоснователен, предвид общо заявеното от ищеца оспорване на възражението на ответника за изтекла погасителна давност. Не се обосновава допълнителния селективен критерий в сочената хипотеза. Посочените решения, постановени в производства по чл. 290 ГПК , не съдържат отговор на идентичен правен въпрос, нито такъв е изводим от казуалната им част. В тях са разгледани процесуалноправни въпроси по приложението на чл. 12, чл. 235, чл. 236 и чл.269 ГПК, които нямат отношение към въпроса, дали незаявено конкретно основание за спиране, е могло да се съобрази служебно от съда, само на основание оспорване възражението за изтекла погасителна давност. Следва, при това, да се отчете спецификата на настоящия случай. Доколкото основанията за спиране по чл. 115 ЗЗД са формулирани общо и всяко от тях подлежи на конкретизация, чрез обстоятелствата, възможни да бъдат подведени под някоя от хипотезите, то спирането в конкретния случай се основава на императивна разпоредба на изричен закон, вкл. относно продължителността му, т. е. приложимостта му не изисква конкретизация на обстоятелства, извън заявените в относимост към предявената претенция и нейната изискуемост, по отношение която е противопоставено възражение за изтекла погасителна давност.

Вторият от въпросите е предпоставен от касационния довод, че съдът не се е произнесъл по заявеното от ответника оспорване на фактурите. Соченото процесуално нарушение, обаче, дори да би се установило, не е от естество да рефлектира самостоятелно върху правния резултат, тъй като редовността на фактурите, в качеството им на счетоводни документи, е без значение спрямо решаващия мотив на съда да приеме за доказано изпълнението на ищеца - с факта на осчетоводяване на фактурите, като признание за съществуване на задължението, съгласно формираната трайна съдебна практика на касационна инстанция. При това, възражението на ответника относно редовността на фактурите е общо, конкретно сочи само липсата на подписи, без да отчита създаването и съществуването им като електронни документи. Липсва, обаче, оспорване на истинността им като електронни документи, съгласно чл. 184 ГПК.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 762/11.12.2023 г. по т. д.№ 731/2023 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: