ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1369
27.05.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на седми май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ
като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 333 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Ти Би Ай Банк” ЕАД, чрез юрк. Д. И., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 1186/02.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1509/2023 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, VI с-в, в частта, в която е потвърдено решение № 1586/07.04.2023 г. по гр. д. № 14628/2022 г. на РС-Пловдив, с която са отхвърлени предявените от „Ти Би Ай Банк” ЕАД срещу А. З. Т. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на удостоверените парични вземания в заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена на 04.05.2022 г. по ч. гр. д. № 6172/2022 г. по описа на РС-Пловдив, възникнали от договор за потребителски кредит № [ЕГН]/26.07.2021 г., както следва: 1) сумата от 2340,59 лв. – остатъчна главница по кредита, представляваща разликата от 4969,24 лв. до 7309,83 лв.; 2) сумата от 1 307,27 лв. – възнаградителна лихва, изтекла за периода от 05.11.2021 г. до 21.03.2022 г. и 3) сумата от 90,29 лв. (за разликата от 44,17 лв. до 134,46 лв.) – законна мораторна лихва, изтекла за периода от 05.11.2021 г. до 21.03.2022 г. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на следните суми: 1) 4969,24 лв. – остатъчна главница по кредита и 2) 44,17 лв. – законна мораторна лихва, изтекла за периода от 05.11.2021 г. до 21.03.2022 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено в нарушение на материалния закон - в противоречие с правната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, уреждаща горния предел на годишния процент на разходите (до петкратния размер на законната мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД), въззивният съд е достигнал до неправилния правен извод, че уговорка, съгласно която възнаградителната лихва по договор за потребителски кредит, какъвто е процесният, надвишава трикратния размер на законната мораторна лихва, е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Счита, че уговорените застрахователни премии по сключените застрахователни договори, обезпечаващи изпълнението на породените по процесния кредитен договор парични задължения, не са заплатени от потребителя чрез негови лични средства, а чрез допълнително кредитиране от банката, като те са включени в усвоената главница по договора за банков кредит.
Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни въпроса: 1. „При действието на чл. 19, ал. 4 ЗПК противоречи ли на добрите нрави уговаряне на възнаградителна лихва по необезпечен договор за потребителски кредит, надвишаваща трикратния размер на законната лихва?”; 2. „Клаузата за възнаградителната лихва в договор за кредит подлежи ли на самостоятелна преценка от съда за прекомерност, отделна от преценката на съда, касаеща максимално допустимия размер на ГПР?”; 3. „Ако е налице такава възможност, какъв е пределът на възнаградителна лихва по необезпечен договор за потребителски кредит, над който същата би противоречала на добрите нрави?” и 4. „Допустимо ли е съдът да прави преценка за прекомерност на възнаградителната лихва, съпоставяйки я със законната лихва?” (по тези материалноправни въпроса твърди противоречие с определение № 50094/15.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3123/2022 г., IV г. о., ГК). За да обоснове допускането на въззивното решение до касационно обжалване по допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (правният отговор да е от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото), касаторът твърди, че формираната до приемането на чл. 19, ал. 4 ЗПК (ДВ, бр. 35/2014 г.) практика на ВКС, съгласно която максималният размер на възнаградителната лихва при необезпечени кредити не следва да надвишава трикратния размер на законната мораторна лихва, следва да бъде актуализирана с оглед на новата правна уредба, предоставяща правна възможност да бъде уговарян годишен процент на разходите до петкратния размер на законната мораторна лихва.
Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че в изпълнение на поетото правно задължение по сключения на 26.07.2021 г. между страните в настоящото исково производство договор за потребителски кредит банката е предоставила на потребителя кредит в размер на 6000 лв., а разликата до твърдените от ищеца 7613,70 лв. представляват дължими на третото лице – застраховател, застрахователни премии (1313,99 лв. и 299,71 лв.) по предлагани от кредитора и приети от потребителя два договора за застраховка в полза на кредитора (в случая действащ и като представител на застрахователя), обезпечаващи изпълнението на породените от кредитния договор парични задължения. Съгласно чл. 7.1. от договора общият размер на кредита възлиза на сумата от 7613,70 лв., който се олихвява с уговорената възнаградителна лихва съгласно погасителния план към договора. Съгласно чл. 19 от договора за кредит потребителят не е длъжен да сключва предлаганите му от кредитора договори за застраховка с трето лице – застраховател. В договора е посочен годишен процент на разходите (ГПР) по кредита, който възлиза на 48,24%, а общият разход по кредита – в размер на 12 298, 56 лв. (сборът от предоставения кредит, вкл. кредитираните от банката застрахователни премии, ведно с уговорената възнаградителна лихва).
Окръжният съд е счел, че между страните не съществува спор относно обстоятелството, че потребителят е изпълнил частично поетите от него парични задължения в твърдения от ищеца размер, както и относно факта на настъпилата предсрочна изискуемост на кредита - на 21.03.2022 г. Ищецът признал, че процесните застрахователни премии не са включени в размера на уговорения ГПР, но поддържа, че те не следва да бъдат включвани, тъй като сключването на застрахователните договори не представлява условие за пораждане на правното действие на договора за потребителски кредит, респ. за усвояването на уговорения кредит, а напротив - кредитополучателят сам е пожелал сключването им (арг. чл. 19 от договора за кредит и подписаната от него декларация).
Въззивният съд, след като е разгледал всички релевирани във въззивната жалба правни доводи за неправилност на обжалваното решение, е достигнал до правния извод, че действително разпоредбата на чл. 11, т. 10 ЗПК изисква в договора да бъдат уговорени допусканията, използвани при изчисляването на ГПР, които касаят предвиждания за бъдещето, а не разходите по кредита, включващи се в ГПР, но поради фиксирания по кредитното правоотношение размер на лихвения процент за целия срок на действие на договора базовото допускане (касаещо договори, при които са уговорени променливи лихвени проценти) е неприложимо в случая. В този смисъл, приел е за неправилен правния извод на първоинстанционния съд за недействителност на договора поради непосочване на взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР. Счел е за неправилно и правното съждение на районния съд за недействителност на договора и поради нарушение на правните норми, уредени в чл. 19, ал. 1 и 4 ЗПК – поради невключването в ГПР на разходите на потребителя за застрахователните премии, съответно недействително посочен ГПР. Изяснил е, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредници за сключването на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя” са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят следва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии - в случаите, когато сключването на застрахователния договор е задължително условие за получаването на кредита. Приел е, че в конкретния случай сключените от потребителя с третото лице – застраховател, застрахователни договори в полза на банката-кредитодател са изцяло по волята на потребителя и не са били задължително условие за получаване на исканото финансиране. В този смисъл, невключването им в ГПР не съставлява нарушение на повелителните правила на закона. Не е споделил и изводите на районния съд, че клаузата на чл. 19 от договора за кредит съдържа невярна и заблуждаваща за потребителя информация, тъй като това съждение се опровергавало от клаузата, уговорена в чл. 7.2.2. от договора, която предвиждала като изискване за усвояване на кредита сключването на застрахователните договори. Тълкувайки действителната воля на страните, въззивният съд е приел, че клаузата на чл. 7.2.2., във вр. чл. 7.1. урежда начина на плащане на дължимите от потребителя застрахователни премии на третото лице - застраховател, като предвижда, че когато потребителят е пожелал да сключи някоя от предлаганите му от кредитора застраховки съгласно уговорката по чл. 19 от договора (т. е. по своя воля, без сключването им да е условие за получаването на кредита), застрахователните премии се превеждат от кредитора по договора за кредит непосредствено по банковата сметка на застрахователя, поради което чистата стойност на кредита се увеличава с размера на тези премии - те се включват към дължимата от потребителя главница по кредита и се олихвява с уговорената възнаградителна лихва. Счел е, че този начин на плащане не обосновава извод сключването на застрахователния договор да е уговорено като задължително изискване за усвояване на кредита, макар и отделен да бил въпросът доколко такова увеличение на главницата с „кредитираните” от банката застрахователни премии и тяхното олихвяване е допустимо с оглед защитата интереса на потребителя. В този смисъл, окръжният съд е заключил, че клаузата, уговорена в чл. 7.1. от процесния договор, е нищожна като противоречаща на добрите нрави и поради нейната неравноправност - с нея се цели и се достига до скрито оскъпяване на кредита, и в крайна сметка до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на потребителя (в противоречие с добрите нрави). За да обоснове този правен извод, въззивният съд е приел, че застрахователните премии винаги представляват разход по кредита - без значение задължителен или не, а не главница, а главницата по кредита е само чистата негова стойност – предоставените заемни средства.
Счел е за основателно наведеното от ответника възражение за нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузата за възнаградителна лихва съобразно размера от 41,07%. Изяснил е, че според трайно установената съдебна практика на ВКС максималният размер на лихвата (възнаградителната и мораторната) следва да е ограничен до двукратния размер на законната лихва при обезпечените кредити и до трикратния размер на законната лихва при необезпечените кредити, поради което уговорената над този размер възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД – напр. Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение № 901/2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г. о. За тази нищожност съдът следял служебно и не бил ограничен от впоследствие приетата норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която уговорка за възнаградителна лихва над трикратния размер на законната мораторна лихва не противоречала на добрите нрави, в случаите когато ГПР не надхвърля размера по чл. 19 ал. 4 ГПК. Преценката за нищожността се дължала и в тези случаи, вкл. и с оглед на всички уговорки по конкретния договор. При така изяснените правни доводи въззивният съд е приел за нищожна клаузата за възнаградителна лихва в уговорения размер на 41,07% (над трикратния размер на законната лихва към момента на сключването на договора) – поради противоречие на добрите нрави, с оглед и на обстоятелството, че явно потребителят е бил „натоварен” и с други задължителни разходи (ГПР по договора е в размер 48,24%), както и защото договорът бил обезпечен в полза на кредитора посредством процесните два застрахователни договора.
При така приетите за установени правнорелевантни обстоятелства и изложените правни доводи окръжният съд е счел, че вземането на кредитора по процесния договор представлява чистата стойност на кредита - предоставените в заем парични средства от 6000 лв., с изключение на застрахователните премии, които не съставляват главница по кредита и възнаградителна лихва (поради нищожността на клаузата, с която тя е уговорена). Следователно, всички извършени по процесното кредитно правоотношение от ответника плащания - в общ размер от 1030,76 лв., които банката е отнасяла за погасявания на главница, възнаградителна лихва и мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), са послужили за погасяване на главното парично задължение (главницата) в размер на 6000 лв., поради което непогасената част от нея възлиза на сумата 4969,24 лв., до който правен извод е достигнал и районният съд. Счел е, че законосъобразно е бил отхвърлен и искът за заплащане на законна мораторна лихва в размера по чл. 15.1 от договора - до датата на предсрочната изискуемост, считано от 05.11.2021 г., тъй като ищецът не бил я установил по размер (липсвали данни за размера на изискуемите месечни вноски, съставляващи главница, изчислени на база дължимата от 6000 лв.). Но относно обезщетението за забава в размер на законната лихва, считано от момента на настъпване на предсрочната изискуемост - 21.03.2022 г., до 12.04.2022 г., искът бил основателен, поради което въззивният съд е определил с помощта на калкулатор нейния размер - 44,17 лв., до който е уважил този акцесорен иск.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Поставените четири материалноправни въпроси не отговарят на специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като определения на ВКС, постановени в производството по чл. 288 ГПК – с които касационната инстанция се произнася по допускането на въззивното решение до касационно обжалване, не представляват практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (тъй като с определенията по чл. 288 ГПК не се разрешава материалноправен или процесуалноправен въпрос, мотивите, които обосновават преценката на ВКС за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, не могат да послужат за преценка дали обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие със задължителната или казуална практика на касационната инстанция). Наистина, служебно известна на настоящия съдебен състав е формирана след подаване на касационната жалба практика на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 50086/21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о., ТК, с което, макар и да е даден отговор на процесуалноправен въпрос, ирелевантен за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото исково производство, е изяснено принципното становище, че „[к]лаузите относно извънлихвените разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация (решение на СЕС по дело С-321/22). Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език - чл. 145, ал. 2 ЗЗП… Във всички случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг договор, от който той зависи - чл. 145, ал. 1 ЗЗП… В обжалваното решение въззивният съд е обявил за нищожна клаузата за възнаградителната лихва изцяло изолирано от уредбата в специалния закон. При годишен процент на разходите по кредита, дължими от потребителя, уговорен в размер на 44,95%, който не надвишава пет пъти размера на законната лихва и не е определен в нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, изводът за свръхпрекомерност на лихвения процент от 37,70%, който е част от годишния процент на разходите, е необоснован. Ясно изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не изисква преценка за неравноправен характер на договорната клауза като част от основния предмет на договора. Прилагането на общата норма на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД само по себе си не противоречи на материалния закон, но задаването като императив на конкретно съотношение между възнаграждението по договора и трикратния размер на законната лихва, без подобен максимален размер да е законодателно уреден и без да се преценят всички обстоятелства по договора, има за резултат формирането на необоснован правен извод. Настоящият съдебен състав намира, че след като годишният процент на разходите не надвишава установения максимален размер в чл. 19, ал. 4 ЗПК, то уговорката за лихвен процент, като част от този годишен процент на разходите, не е нищожна като накърняваща добрите нрави, съответно липсват основания за обявяване на целия договор за недействителен“.
Наистина, въззивното решение е постановено в противоречие с тази казуална практика на ВКС, но дори и при даване на правен отговор на поставените от касатора четири материалноправни въпроси настоящия съдебен състав да се съобрази с правното разрешение, дадено с решение № 50086/21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о., ТК, при разглеждане по същество на правния спор, предмет на настоящото исково производство, не би се достигнало до различен краен правен извод от този, който е обоснован от въззивния съд. В касационната жалба не са релевирани правни доводи за необоснованост на правното съждение на въззивния съд, че не е ясно с какви допълнителни лихвени или извънлихвени задължения се формира по-високият годишен процент на разходите (48,24%) над уговорената ставка на възнаградителната лихва (41,07%) – „потребителят явно е натоварен и с други задължителни разходи (предвид че ГПР по договора е 48,24%)“. Тъй като договорът за потребителски кредит по своето правно естество представлява възмездна правна сделка, годишният процент на разходите изразява насрещната парична престация, която кредитополучателят е длъжен да осъществи (включваща общите разходи по кредита – лихвени и нелихвени разноски, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит; съобразно легалната дефиниция, уредена в чл. 19, ал. 1 ЗПК). Следователно, годишният процент на разходите е част от основния предмет на договора, поради което структурата на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. Както последователно е разяснявано в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС (при приложението на чл. 4, § 2, във вр. с чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори), в този случай договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора. Поради тези правни съображения при неяснота относно начина на формиране на стойността на ГПР (в конкретния казус в размер на 48,24%, при уговорена ставка на възнаградителната лихва от 41,07%) договорът за потребителски кредит е нищожен – с аргумент и от правната норма на чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 10 ЗПК и чл. 147, ал. 1 ЗЗП, предписващ, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. При нищожността на договора за потребителски кредит се дължи чистата стойност на кредита, т. е. без лихва или други разходи по кредита (чл. 23 ЗПК), до който правен извод като краен резултат е достигнал и въззивният съд.
С оглед на обстоятелството, че с решение № 50086/21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о., ТК е формирана практика на ВКС по поставените в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК материалноправни въпроса, не следва въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба има право на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на разноски в размер на сумата от 800 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1186/02.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1509/2023 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, VI с-в.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК[ЕИК] да заплати на АТАНАСКА З. Т., ЕГН [ЕГН] сумата от 800 лв. - разноски пред ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.