ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1435

гр. София, 31.05.2024 г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и трета година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ : ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ

А. Н.

разгледа докладваното от съдия Младенов т. д. № 2441 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, съдът взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. И. С. и А. И. С., както и на К. М. А., действащ лично и със съгласието на майка си М. А. И., и на Г. М. А. и А. М. А. - малолетни лица, чрез своята майка и законен представител М. А. И., всички представлявани от адв. П. С. от САК, против отхвърлителната част на решение № 391 от 1.08.2022 г., постановено по в. т.д.№ 598 по описа на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260045 от 15.02.2021 г., постановено по т. д. № 121/2020 г. на Старозагорския окръжен съд в частта, с която са отхвърлени исковете на Н. И. С. и А. И. С. против сдружение „Националното бюро на българските автомобилни застрахователи“ - София искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ за разликата над сумата от 10 000 лева до 50 000 лева, частично предявени от общо 150 000 лева на всеки от ищците, претендирани като обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени от смъртта на техния внук Ю. К. Г., настъпила в резултат на пътнотранспортно произшествие, предизвикано на 6.04.2016 г., като след отмяна на решението в тази част е присъдена законна лихва върху сумите от 23.04.2020 г. до окончателното им изплащане. Въззивното решение е обжалвано от ищците К. М. А., Г. М. А. и А. М. А.- първият като непълнолетен действащ със съгласието на майка си М. А. И., а вторият и третият, като малолетни – чрез нея като техен законен представител, в частта, с която е потвърдено решението на Старозагорския окръжен съд за отхвърляне на предявените от всеки от тях срещу Националното бюро на българските автомобилни застрахователи частични искове за сумите от по 50 000 лв. от общо твърдяния размер от по 150 000 лв., за обезщетяване на неимуществените вреди, понесени от смъртта на техния брат.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното с нея решение и за постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че изводите на съда за определяне размера на обезщетението, дължимо на ищците Н. И. С. и А. И. С. – баба и дядо на починалия при пътнотранспортното произшествие техен внук, и относно материалноправната легитимация на ищците К. М. А., Г. М. А. и А. М. А. – съответно негови братя и сестра, да получат такова са формирани в противоречие с ТРОСНГТК на ВКС № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. и със събраните по делото доказателства. Поддържа се, че по делото е установено съществуването на особено близка привързаност между касаторите и техния родственик, поради което независимо, че те се намират извън кръга на лицата, посочени в Постановленията на ВС от 1961 г. и 1969 г. следва да им бъде признато правото на обезщетение за понесените вреди. Посочено е, че въззивният съд не е съобразил, че бабата и дядото на починалия са осигурявали финансово издръжката на цялото семейство и безопасна среда на живот, в която децата да живеят сигурно и спокойно, тъй като техните родители не са имали такава възможност, поради което негативните последици от случилото се с техния родственик върху емоционалното им състояние надхвърлят обичайните такива. Оспорено е становището на въззивния съд, че между починалото дете и неговите братя и сестра не е налице трайна и дълбока духовна и емоционална връзка по съображения, че създаването на такава предполага определена степен на физическа, психическа и емоционална зрялост, каквато е счел, че не е налице при малолетните деца. Наведен е довод, че по въпроса за дължимото обезщетение съдът е задължен да изследва не възрастта на ищците, а единствено дълбочината на връзката между починалия и лицето, претендиращо обезщетение, както и че в случая тя е била изключително силна и изпълнена с обич. Поддържа се също, че при определяне размера на обезщетенията, дължимо на касаторите Н. И. С. и А. И. С. въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като не е съобразил всички критерии, посочени в ППВС № 4/1968 г и постановени по реда чл. 290 от ГПК решения, в частност, обстоятелството, че именно те са отгледали починалия Ю., живели са в едно домакинство и изцяло са изпълнявали функциите на родители на детето, като е приравнил отношенията в семейството до обичайните такива, необосновано възприемайки факта, че те са полагали грижи не само за Ю., но и за останалите трима внуци, чиято майка е М. И.. Изложено е, че бабата и дядото на починалия са изпълнявали присъщите за родители функции, и са полагали за него заместваща родителска грижа, което обосновава изключителността на създадените между тях отношения. По отношение отхвърлената претенция на останалите касатори – едноутробни братя и сестра на пострадалия от произшествието, се твърди, че съвместният им живот в едно домакинство с него и отглеждането им от техните баба и дядо неминуемо ги е сплотило и обединило до степен, надминаваща обичайното.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК е обосновано със следните въпроси, за които касаторите твърдят, че въззивният съд е разрешил в противоречие със задължителната и казуална практика на Върховния касационен съд, а именно:

1. Какви са критериите при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4/25.05.1961 г. и Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд и кога следва да се приеме, че е налице изключителност на връзката между правоимащия и починалото лице, обосноваваща наличие на материалноправна легитимация на търсещия обезвреда, съобразно постановките на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВKC?

2. Връзката на правоимащия при причинена смърт на негов близък съставлява ли основен критерий, от който съдът следва да се ръководи при определяне на обстоятелството дали е налице изключителност на връзката между претендиращия обезщетение и починалия при предявен пряк иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ за обезщетяване на неимуществените вреди?;

3. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на пътнотранспортно произшествие лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?;

4. При предявена претенция за присъждане на справедливо обезщетение за неимуществени вреди следва ли да бъде отчетен като фактор, водещ до неоснователност на претенцията, евентуално полученото обезщетение от други членове на семейството?

5. Може ли решението да се основава на факти, които не са били установени по делото?;

6. Налице ли е процесуално нарушение в случаите, когато въззивният съд не допусне поискана експертиза, а заключението по нея ще има значение за решаващата воля на съда?

7. Следва ли експертното заключение да бъде кредитирано след обсъждане на същото наред с другите доказателства по делото?“.

Направено е искане за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд.

Ответникът по касация Национално бюро на българските автомобилни застрахователи оспорва касационната жалба и наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване на соченото от касаторите основание.

В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му адв. Р. И. Ц. от САК се възразява, че в мотивите на обжалваното решение въззивният съд е анализирал поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към претърпените от ищците неимуществени вреди и е обосновал изводите си спрямо конкретния случай, изхождайки от установените по делото факти. По отношение на твърдяното противоречие на изводите на съда с критериите, установени в ТР № 1/2018 г. на ОСНГТК се поддържа, че съдът правилно е отчел освен полаганите от бабата и дядото грижи за починалото дете и останалите внучета, също и обстоятелството, че те не са заместили изцяло родителските такива, тъй като са живели заедно и в едно домакинство с тях и с тяхната майка – дъщеря им М. А. И., която също е полагала такива грижи. Посочено е, че този извод не се опровергава от обстоятелството, че майката е била безработна, тъй като тя се е грижила за децата си и е живяла под един покрив е тях, не ги е изоставила или поверила изцяло отглеждането им на своите родители, както и че противният извод води до неприемливо отричане правото на всички лица без собствен доход да претендират обезщетение от смъртта на техен близък. Изложено е, че по отношение на малолетните ищци, въззивният съд е изложил подробни мотиви в подкрепа на извода си за неоснователност на техните претенции, като се е позовал на заключенията на изготвените по делото две съдебно-психологически експертизи, като детайлно е обосновал кредитирането на втората след сравнителен анализ на противоречащите щ изводи от първата. Изложено е, че въззивният съд правилно е приел, че децата са били близки и Г. и К. са изпитали емоционален шок, болка и скръб в резултат от загубата на техния брат, но преживяното не изпълва съдържанието на такава по характера си духовна връзка, която да обоснове правото им да получат обезщетение, тъй като такова е дължимо по изключение и само когато близостта е толкова голяма, че е предпоставила изключителни по степен, характер и продължителност болки и страдания, каквито в настоящия случай не са установени. По отношение на възрастта като критерий за определяне наличието на изключителност на връзката между починал и правоимащ, ответникът по касация оспорва наличието на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК с възражението за неотносимост на цитираната от тях съдебна практика като третираща отношенията между родители и деца, а не между братя и сестри, при това не в контекста на изключителност на обсъжданата връзка. Поддържа се, че въззивният съд е съобразил конкретната емоционална устойчивост и възприемчивост на ищците - братя и сестра на починалия, въз основа на което обосновано е приел, че К. А., Г. А. и А. А. не са изградили дълбока и трайна връзка с починалия си брат, от която да произтича правото им обезщетение. По отношение на третия въпрос относно прилагане на установения в чл. 52 от ЗЗД принцип за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на пътнотранспортно произшествие лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, в отговора се поддържа, че при определяне размера на обезщетенията на двамата ищци – баба и дядо на починалия и при отхвърлянето на исковете на другите трима ищци, съдът не се е отклонил от задължението си да обсъди конкретно установените по делото обстоятелства и да основе решението си на тях. По поставения четвърти въпрос за отчитане на получените от други членове на семейството обезщетения, в отговора се твърди, че той не може да обоснове допускането на касационно обжалване, тъй като соченото решение на ВКС се отнася до лица, от най-близкия семеен кръг на починалия, какъвто не е настоящият случай, както и поради това, че цитатът от въззивното решение е изваден от контекста на изложените от съда мотиви и е разгледан отделно от останалите съображения. Заявено е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и за присъждане на разноските, направени по водене на делото пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

По делото е установено, че ищците - сега касационни жалбоподатели Н. И. С. и А. И. С. са баба и дядо на Ю. К. Г., починал при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 6.04.2016 г. в [населено място], общ. Г., Старозагорска област, а ищците К. М. А., Г. М. А. и А. М. А.- негови едноутробни братя и сестра с общ произход от майката М. А. И.. Не се спори също, че пътнотранспортно произшествие е било причинено при управление на тежкотоварен автомобил с турска регистрация, като отговорността на водача-делинквент е била застрахована в Р. Турция с покритие за територията на Р. България, което ангажира отговорността на Националното бюро на българските автомобилни застрахователи за обезщетяване на причинените от него неимуществени вреди. С решение № 260045 от 15.02.2021 г. по т. д.№ 121/2020 г. първоинстанционният Старозагорски окръжен съд е уважил предявените от Н. И. С. и А. И. С. искове до размер на 10 000 лв. за всеки от тях и ги е отхвърлил за разликата над тези суми до предявения размер от 50 000 лв.- частичен от 150 000 лв. Изцяло са отхвърлени исковете на К. М. А., Г. М. А. и Ангели-на М. А..

За да потвърди обжалваното пред него първоинстанционно решение, съставът на Пловдивския апелативен съд е приел, че в осъдителната част, по отношение на обезщетенията, присъдени на ищците– баба и дядо на починалия, като необжалвано решението е влязло в сила, поради което по жалбата им срещу отхвърлителната част въззивният съд следва да обсъди само въпроса за техния размер. Изложил е съображения, че с оглед критериите, посочени в TP № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС - ОСНГТК установените по делото обстоятелства могат да обосноват извод за „изключителност на случая“. Същевременно е преценил, че от свидетелските показания, които е квалифицирал като „твърде общи“ следва, че отношенията между ищците и техния внук са традиционните такива на привързаност и обич между такива роднини, като е мотивирал извода си, че те са полагали грижи не само за починалото при пътнотранспортното произшествие дете, но и за всичките си общо петима внуци, с които са живели като едно голямо семейство. На следващо място, въз основа на събраните в първоинстанционно производство гласни доказателства, съдът е направил извод, че не е налице заместваща родителска грижа, доколкото майката М. А. И. също е живяла в едно домакинство с тях и е полагала грижи за собствените си деца, но не е притежавала средства за осигуряване на издръжката им, тъй като е била безработна. Консеквентно на тези мотиви, въззивният съд е направил извод, че присъдените с първоинстанционното решение обезщетения в размер на 10 000 лева за всеки един от тези ищци съответстват на изискването за справедливост и по размер са достатъчни да ги обезщетят за причинените им болки и страдания.

В допълнение е изложил също, че по споразумение с Националното бюро на българските автомобилни застрахователи родителите на починалото дете са получили обезщетение в общ размер на 300 000 лв.- по 150 000 лв., поради което, в противоречие с чл. 52 от ЗЗД би било присъждането на обезщетения на други лица, намиращи се в родствена връзка с починалия, които в конкретния случай не им се дължат, тъй като не е установена изключителност на случая.

Въззивният съд е намерил за неоснователна и жалбата на едноутробните братя и сестра на починалия, като с позоваване на TPОСНГТК № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. и на заключението на допуснатата във въззивното производство съдебно - психологическа експертиза е изложил съображения, че предвид възрастта им към датата на настъпване на пътнотранспортното произшествие, между тях не е била установена трайна и дълбока духовна и емоционална връзка, която предполага определена степен на физическа, психическа и емоционална зрялост и по-продължителен период на общуването. Посочил е, че единствено най - големият брат К. А. е бил в състояние да разбере каква трагедия се е случила и е изпитал емоционален шок, тъй като вероятно за първи път се е срещнал със смъртта на близък човек, но това не е предизвикало трайни промени в неговото емоционално и психично състояние, в частност повишена тревожност или депресия.

При горните данни, по допускането на касационно обжалване настоящият състав намира следното:

Допускането на касационно обжалване във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК е обусловено от нали-чието на общия селективен критерий за достъп до касация, дефинитивно очертан в т. 1 от ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС като матери-алноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на ре-шаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК).

Според т. 1 от ТРОСНГТК на ВКС № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24. ХI.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Във формираната по реда на чл. 290 от ГПК казуална практика на ВКС се приема, че наличието на особено близки, трайни и продължителни отношения, които надхвърлят обичайните такива за лица от същата степен на родство, не е ограничена до субективното емоционално състояние на духовна привързаност, а следва да е намерила проявление в обективно съществуващи към момента на смъртта на пострадалия фактически обстоятелства, от естество да обосноват категоричен извод за техния изключителен характер, респ. за особената близост, отклоняваща се от общоприетите и типични за българския бит представи. Същевременно, съгласно т. 11 от ППВСРБ № 4 от 23.12.1968 г., при причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, като в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. От това следва, че при липсата на първата предпоставка – особено близка връзка между претендиращия обезщетение и починалия, съдът не е задължен да обсъжда останалите такива, доколкото тя изключва правото му да претендира обезщетение от неговата смърт.

В случая, по исковете на Н. С. и А. С., въззивният съд от една страна е приел, че с оглед влизането в сила като необжалвано на първоинстанционното решение в частта за сумите от по 10 000 лв., присъдени като обезщетение на всеки от тях, и с оглед данните, установени от свидетелските показания може да се обоснове извод за изключителност на отношенията между бабата и дядото на починалия вследствие пътнотранспортното произшествие техен внук, но същевременно е направил извод, че те са в рамките на традиционните отношения на привързаност и обич между такива роднини. Допълнително е изложил съображения, че полаганата от тях грижа не е замествала изцяло родителската такава, тъй като те са живели в едно домакинство с майката на починалото дете, която макар да не е разполагала със средства за неговата издръжка също е полагала грижи за отглеждането му, поради което присъденото с първоинстанционното решение на Старозагорския окръжен съд обезщетение в достатъчна степен обезщетява тези ищци за понесените от тях неимуществени вреди. Т. е. въззивният съд се е ограничил до обсъждането само на обстоятелствата, свързани със степента на близост между бабата и дядото от една страна и починалия им внук от друга, като е приел, че тя е изключителна, но не в такава степен, която да обоснове по-голям размер на обезщетението. Затова въпросът по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК в частта относно критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4/25.05.1961 г. и Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, както и този по т. 3 относно прилагане на принцип за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за такива вреди, претърпени от увредено в резултат на пътнотранспортно произшествие лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, са обусловили изхода на спора по делото. Налице е и специалната предпоставка за достъп до касация, доколкото по същество съдът е разрешил въпроса за съотношението между т. 1, предл. второ от ТРОСНГТК № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. относно особено близката връзка с починалия, като елемент от материалноправната легитимация на лицата, извън най-близкия роднински кръг, и т. 11 от ППВСРБ № 4 от 23.12.1968 г. относно обстоятелствата, които съдът следва да съобрази, при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди. Следва да се допусне касационно обжалване и по четвъртия въпрос, а именно, дали при предявена претенция за присъждане на справедливо обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде отчетен като фактор, водещ до неоснователност на претенцията, евентуално полученото обезщетение от други членове на семейството. В мотивите на решението си въззивният съд е констатирал, че по споразумение със застрахователя майката и бащата на почиталото дете са получили обезщетения в общ размер от 300 000 лв.- по 150 000 лв. за всеки от тях, поради което е несправедливо всички лица, имащи родствена връзка с починалия да получат обезщетения. Макар и като субсидиарен аргумент, това съображение на съда е свързано с приложението на критерия за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, установен в нормата на чл. 52 от ЗЗД, доколкото в цитираното от касаторите решение № 62 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2798/2014 г., IV г. о., Г.К., което реферира към ППВСРБ № 4 от 25.05.1961 г., е даден отрицателен отговор на този въпрос.

Не следва да бъде допуснато касационно обжалване по жалбата на споменатите касатори по останалите формулирани в изложението въпроси. Вторият въпрос относно значението на връзката на правоимащия при причинена смърт на негов близък, в частност, дали тя съставлява основен критерий, от който съдът следва да се ръководи при определяне наличието на изключителност на отношенията между тях, е еднозначно разрешен в ТРОСНГТК № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ВКС в смисъл, че извън кръга на лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24. ХI.1969 г. на Пленума на Върховния съд, право на обезщетение имат и тези, които поради конкретни житейски обстоятелства са създали с починалия трайна и дълбока емоционална връзка на привързаност, каквато може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци, стига те да надхвърлят традиционните между такива роднини по произход, при кумулативното наличие на морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Сам по себе си, по начина на формулирането му, този въпрос е разрешен в благоприятен за жалбоподателите Н. С. и А. С. смисъл, тъй като съдът е приел, че такава изключителност, която ги легитимира да претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния внук е налице, но при обсъждане степента на нейната интензивност, като критерий за определяне размера на обезщетението, с оглед на останалите установени по делото обстоятелства, тя не обосновава по-висок размер на обезщетението от този, присъден с първоинстанционното решение, което в уважената част от исковете не е обжалвано от ответника. Затова не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за достъп до касация по този въпрос.

Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по петия и шестия въпроси от изложението, доколкото по отношение на тях не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

За да мотивира извода си за неизключителност на грижите, полагани от ищците - баба и дядо за починалия им внук, съдът е приел, че майката М. също се е грижела за собствените си деца, но е нямала средства да ги осигурява, тъй като е била безработна, което кореспондира на показанията на един от разпитаните свидетели. По делото е било и безспорно, че бащата на починалия не е живял заедно със семейството си, поради което общата формулировка, че родителите на Ю. също са полагали грижи за неговото отглеждане, сочи на довод за необоснованост на решението, която подлежи на инстанционен контрол във втората фаза касационното производство, но е неотносима към наличието на предпоставките за достъп до касация, още повече, че касае субсидиарния критерий за степента на близост между претендиращия обезщетение и летално увреденото от произшествието дете, в зависимост от това дали и друго лице или лица са полагали грижи за него.

Петият въпрос е свързан с отказа на въззивния съд да допусне съдебно-психологическа експертиза относно състоянието на бабата и дядото на починалия, по съображения, че по делото са налице достатъчно доказателства, въз основа на които може да се направи извод за него. В исковата молба липсват твърдения за външно обективирано поведение на ищците, като резултат от дълбока психическа травма, предизвикана от смъртта на техния внук, чието установяване да изисква специални знания. Затова отказът на съда да допусне установяване на тези обстоятелства със съдебно-психологическа експертиза, при наличието на други доказателства за тях и при липсата на твърдения, обосноваващи установяването им със специални доказателства, този въпрос не покрива предпоставките за допускане до касационно обжалване.

По отношение касационната жалба на К. М. А., Г. М. А. и А. М. А..

Според ТРОСНГТК № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., основен елемент от материалноправната легитимация на лицата, извън кръга на тези, посочени в ППВСРБ № 4 от 25.V.1961 г. и ППВСРБ № 5 от 24.ХI.1969 г. да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък е създаването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, която поради наличието на конкретни житейски обстоятелства надхвърля обичайната за роднини от такава степен на родство, поради което смъртта му е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Според това задължително тълкувателно разрешение двете предпоставки следва да са налице кумулативно, а не алтернативно. В случая, за да потвърди решението на Старозагорския окръжен съд в частта, с която исковете на едноутробните братя и сестри са изцяло отхвърлени, въззивният Пловдивски апелативен съд е приел, че близостта между тях и починалия им брат, естествено създадена поради съвместния им живот в едно домакинство, характерен за традициите на общността, не излиза извън рамките на обичайната такива. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не е формулиран въпрос, относим към наличието на тази кумулативно изискуема предпоставка, чиято липса несъмнено е обусловила изхода на спора, а касае единствено интензивността на понесените от тях неимуществени вреди, които при липсата на изключителни по своя характер, особено близки отношения между тях и починалия не са от естество да обосноват правото им на обезщетение. Дори да се приеме, че възрастта като пречка за установяване на такива отношения е била налице само по отношение на касаторката А. М. А., която към датата на пътнотранспортното произшествие е била само на 2 години, съвместното участие в игри на деца, живеещи в едно домакинство не може да се квалифицира като извънредно обстоятелство, от естество да обоснове извод за изключителна по своя характер близост, надхвърляща обичайните рамки, от която да произтича правото им на обезщетение за неимуществени вреди.

Ето защо не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете на тези ищци.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 391 от 1.08.2022 г., постановено по в. т.д.№ 598 по описа на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 260045 от 15.02.2021 г. по т. д. № 121/2020 г. на Старозагорския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от Н. И. С. и А. И. С. против сдружение „Националното бюро на българските автомобилни застрахователи“ - София искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ за разликата над сумите от 10 000 лева до 50 000 лева, частично предявени от общо 150 000 лева на всеки от ищците, претендирани като обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, причинени от смъртта на техния внук Ю. К. Г., настъпила в резултат на пътнотранспортно произшествие, предизвикано на 6.04.2016 г., съобразно мотивите на настоящото определение.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд в останалата му обжалвана част.

ДЕЛОТО да се докладва на председателя на Първо т. о., Т. К. за насрочване в о. с.з.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :