Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 106 217/26.08.2019 година, подадена от Т. Д. Т., против решение № 5477/18.07.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 361/2019 година.

С обжалваното решение съставът Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 533 135/13.11.2018 година на Софийски градски съд, ІІ-ро гражданско отделение, 54-ти състав, постановено по гр. д. № 80 431/2017 година, с което са отхвърлени предявените от Т. Д. Т. против Център „Фонд за лечение на деца“ [населено място] с правоприемник Министерство на здравеопазването [населено място], искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. и т. 2 за признаване за незаконно и за отмяна му като такова на уволнението й от длъжността „директор“ на Център „Фонд за лечение на деца“ [населено място], извършено със заповед № РД-15-1088/11.09.2017 година на Министъра на здравеопазването и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност.

В подадената от Т. Д. Т. касационна жалба са изложени твърдения, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а също така и че е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявените от нея против Център „Фонд за лечение на деца“ [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ искове да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба Министерство на здравеопазването [населено място], в качеството му на правоприемник на Център „Фонд за лечение на деца“ [населено място] не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

Т. Д. Т. е била уведомена за обжалваното решение на 24.07.2019 година, като подадената от нея против същото касационна жалба е вх. № 106 217/26.08.2019 година, като 24.08.2019 година и 25.08.2019 година са неприсъствени дни. Поради това и предвид разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че между страните е съществувало трудово правоотношение по трудов договор № РД-15-191/06.03.2017 година, по силата, на който Т. Д. Т. заемала длъжността „директор“ на Център „Фонд за лечение на деца“ [населено място]. Този трудов договор бил сключен от Министъра на здравеопазването, който се явявал по-горестоящ спрямо работодателя орган по смисъла на чл. 61, ал. 2 от КТ за длъжността на Т., определена с акт на Министерския съвет-чл. 6 от ППМС № 280/18.10.2004 година за създаване на Център „Фонд за лечение на деца“ [населено място]. Със заповед № РД-15-1088/11.09.2017 година на Министъра на здравеопазването, издадена на основание чл. 19, ал. 2 във връзка с чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗАдм, трудовото правоотношение на Т. Д. Т. било прекратено. Заповедта лира връчена на Т. на 11.09.2017 година, при условията на отказ, удостоверен с подписите на трима свидетели. Страните не спорели, а и от заключението на изслушаната и приета по делото съдебно-графична експертиза било установено, че заповедта била подписана от Л. Н., която към датата на издаването й била заместник-министър на здравеопазването. Към същата дата Н. била натоварена да изпълнява правомощията и функциите на министър на здравеопазването със заповед № ЗД-15-1065/05.09.2017 година на Министъра на здравеопазването. С ПМС № 54/28.03.2019 година Център „Фонд за лечение на деца“ [населено място] бил закрит, считано от 01.04.2019 година, като функциите и дейността му във връзка с организационното и финансовото подпомагане били поети от НЗОК [населено място], а останалите от Министерство на здравеопазването.

Съставът на Софийски градски съд е приел, че по начин на възникване, функциониране, характер на дейността и закриване Център „Фонд за лечение на деца“ [населено място] бил държавно учреждение, което имало функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт, а директорът му бил ръководител на това учреждение и затова орган на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗАдм, поради което и трудовото му правоотношение можело да бъде прекратявано на основание чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм по преценка на органа, който го назначава и тази преценка не подлежала на съдебен контрол.

Съгласно чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗАдм, за органи на изпълнителната власт били ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на МС, които имали функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт. Посочените от закона критерии се отнасяли до начина на възникване на съответните държавни институции и до функционалното им предназначение, а именно да са били създадени със закон или постановление на МС и да имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт. В случая Център „Фонд за лечение на деца“ [населено място] бил юридическо лице по смисъла на чл. 60 от ЗАдм към Министъра на здравеопазването, а директорът на центъра бил второстепенен разпоредител с бюджет, към министъра на здравеопазването. Дейността на Център „Фонд за лечение на деца“ [населено място] била свързана с организационното и финансово подпомагане на български граждани на възраст до осемнадесет години за получаване на диагностични и лечебни процедури, подробно описани в чл. 3 от Правилник за дейността и организацията на Център „Фонд за лечение на деца“ [населено място]. Посочените в Правилника и описани в длъжностната характеристика на Т. Д. Т. заеманата от длъжност, дейности по характера си били свързани с провеждане на държавната политика и осъществяване на изпълнителната власт в областта на здравеопазването. Затова на директора било предоставено управлението и контролирането на отделен бюджет, съответно му били предоставени правомощия да издава индивидуални административни актове, свързани с управлението и организацията на този бюджет. Обстоятелството, че при осъществяването на своята дейност директорът се подпомагал от администрацията на фонда, обществен съвет и външни експерти по гражданско правоотношение, включени в списъка по чл. 28, ал. 1 и лечебни заведения, включени в списъка по чл. 29а, ал. 1 (чл. 18 от Правилника) не променял характера на функциите му по осъществяване на изпълнителната власт в съответната област, за чието реализиране директорът носел отговорност. Затова въззивният съд приемал, че директорът на Център „Фонд за лечение на деца“ [населено място] е ръководител на това учреждение и следователно бил орган на изпълнителната власт по смисъла на чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗА. С оглед на това трудовото му правоотношение можело да бъде прекратявано на основание чл. 19а, ал. 2 от ЗА по преценка на органа, който го назначава и тази преценка не подлежала на съдебен контрол. Заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на Т. Д. Т. била издадена от лице с работодателска правоспособност. От събраните по делото доказателства се установявало, че заповедта, с която на заместник-министъра на здравеопазването било възложено да изпълнява функциите на министър на здравеопазването била издадена на основание чл. 26, ал. 2 от ЗАдм. Съгласно тази разпоредба министърът със своя заповед делегирал правомощия на своите заместници и определят техните функции, като това се отнасяло и до заместването на министъра на здравеопазването по време на неговото отсъствие поради ползване на платен годишен отпуск.

Поради горните съображения съставът на Софийски градски съд намирал, че на 11.09.2017 година на Л. Н. било възложено да замества министъра на здравеопазването по време на неговото отсъствие като изпълнява всички правомощия и функции на министър на здравеопазването, които несъмнено включвали и правото да прекратява трудовите правоотношения с лица, заемащи длъжности, за които министърът се явявал по-горестоящ спрямо работодателя орган, каквато била длъжността на Т. Д. Т.. В този случай не било необходимо изричното упълномощаване на заместника да прекратява трудови правоотношения, тъй като при отсъствието на ръководителя на предприятието, неговия заместник упражнявал правомощията му в длъжностното си качество-в този смисъл били и мотивите на ТР № 6/11.01.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГК на ВКС.З въззивният съд намирал, че уволнението на Т. Д. Т. било законосъобразно, поради което предявените от нея искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ трябвало да бъдат отхвърлени.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1от ГПК Т. Д. Т. е поискала обжалваното въззивно решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това допустимо ли е делегиране на работодателска власт да се осъществява с общо формулирана заповед, без изрично да са споменати работодателските функции и отговорности, които временно се прехвърлят, както и да се делегиран правомощията по чл. 61 от КТ и за това приложима ли е разпоредбата на чл. 19а от ЗА по отношение на трудовото правоотношение на директора на Център „Фонд за лечение на деца“ [населено място] и изпълнява ли директорът функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт.

По отношение на първия от така поставените въпроси са изложени доводи за противоречие с ТР № 6/11.01.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГК на ВКС. Съгласно същото е допустимо делегиране на работодателска правоспособност, чрез упълномощаване, извън случаите на налагане на дисциплинарни наказания по чл. 192, ал. 1 от КТ. Този въпрос обаче не обосновава допускането на обжалваното въззивно решение до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В случая работодателската правоспособност на издалото заповедта за уволнението лице не е възникнала от делегиране чрез упълномощаване от страна на министъра на здравеопазването, а от заеманата от заместващия длъжност, а именно заместник-министър. При заместването заместникът има правна възможност да изпълнява временно в пълен обем компетентността на замествания, на когото по служба или въз основа на акт на компетентния орган е заместник, при отсъствието на последния, като тази възможност произтича пряко от заеманата от него длъжност или въз основа на акта за заместване, без да е необходимо правомощията да му бъдат делегирани от замествания. При делегацията, включително и тази чрез упълномощаване, лицето на което се делегират правомощията поначало не разполага със същите. То ги придобива въз основа на извършената делегация и може да ги упражнява именно въз основа на акта на делегация, а не въз основа на заеманата от него длъжност. При това за разлика от заместването упражняването на тези правомощия не зависи от отсъствието на титуляра, който от своя страна може да ги упражни и въпреки извършената делегация. Заместването и делегацията са различни правни институти, като ТР № 6/11.01.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГК на ВКС е относимо само към делегацията. При възникване на работодателска компетентност на основание заместване не е необходимо работодателските функции да бъдат делегирани на заместващия, включително и чрез упълномощаване, тъй като той притежава същите по силата на заеманата от него длъжност или въз основа на акта на компетентния орган и може да ги упражнява при отсъствието на замествания. В случаите, когато заместниците са няколко заместваният може със своя заповед да определи кой от заместниците му, кои негови правомощия да упражнява, като е достатъчно да бъде посочен само вида на правомощието, без да се изброяват всички негови елементи. С оглед на това обжалваното решение на Софийски градски съд не противоречи на ТР № 6/11.01.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГК на ВКС и не са налице предпоставките за допускането му до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Вторият въпрос също не обосновава допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. Както е посочено в решение № 112/05.07.2017 година, постановено по гр. д. № 3443/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 44/26.03.2015 година, постановено по гр. д. № 4123/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. разпоредбата на чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗАдм сочи белезите на държавните институции, чиито ръководители са органи на изпълнителната власт. Според тях посочените от закона критерии се отнасят до начина на възникване на съответните държавни институции и до функционалното им предназначение, а именно да са създадени със закон или с постановление на Министерския съвет, които имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт. Това означава осъществяването на изпълнително-разпоредителна дейност като част от държавния апарат. Ирелевантно за приложимостта на визираната правна норма е обстоятелството дали става въпрос за орган на централно управление или за териториален орган на власт, тъй като разпоредбата не разграничава вида на органите. В подкрепа на изложеното следва да се добави заложеното в закона (чл. 19, ал. 8 от ЗАдм) правно положение на ръководителите по чл. 19, ал. 4 от ЗАдм. за издаване на административни актове. В този смисъл и решение № 1009/06.08.2004, постановено по гр. д. № 1816/2002 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Обжалваното решение на Софийски градски съд е съобразено с така установената практика, като въззивният съдебен състав е извършил преценка на заеманата от Т. Д. Т. длъжност „директор“ на Център „Фонд за лечение на деца“ [населено място] по изброените в двете решения на ВКС критерии и въз основа на нея е достигнал до извода, че длъжността попада в обхвата на чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗАдм и за нея е приложима разпоредбата на чл. 19а, ал. 2 от ЗАдм, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 5477/18.07.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 361/2019 година, по подадената срещу него от Т. Д. Т. касационна жалба с вх. № 106 217/26.08.2019 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5477/18.07.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Б въззивен състав, постановено по гр. д. № 361/2019 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.