Производството е по чл. 288 ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, както и по касационна жалба на К. Е. С., чрез адвокат Д. М., подадени срещу решение № 2928 от 12.12.2018 г. по гр. дело № 5549/2017 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4240 от 14.06.2017 г. по гр. дело № 4182/2016 г. на Софийския градски съд.

С първоинстанционното решение, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение по същото дело № 8713 от 18.12.2019 г., са уважени исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявени от М. И. Д., Д. М. П., Л. Х. Д.-К. и П. М. Д. срещу държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, за признаване за установено, че ищците са собственици на недвижим имот, представляващ УПИ ** от кв. 134 по регулационния план на местността „Д.-разширение север-втора част“, с идентификатор ***, със съседи: УПИ **, улица, УПИ ** и УПИ **. Решението е постановено при участието на К. Е. С. – трето лице помагач на страната на ответника.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищците са наследници на М. Д.. Последната закупила на 28.02.1946 г. ливада от 3 231 кв. м в [населено място], заедно с намиращата се в нея постройка. Този имот бил отчужден в полза на държавата на 7.10.1948 г. от С. комисия по ЗОЕГПНС отм. срещу обезщетение в облигации, като същата година бил издаден и акт за държавна собственост. Впоследствие част от този имот, с площ от 697 кв. м, бил включен в стопанския двор на ТКЗС. На 12.07.1993 г. кметът на С. издал заповед на основание чл. 1 ЗВСОНИ, с която наредил да се отпише от актовите книги за държавни и общински недвижими имоти и да се предаде на наследниците на М. Д. владението на имота, който бил отчужден от нея през 1949 г. През 2001 г. целият имот влязъл в регулация, като от него били обособени два парцела - процесният ** и **. На 13.10.2005 г. влязло в сила решение на СРС, с което бил отхвърлен иск на Х. и М. Д. за осъждането на К. С. да им предаде владението и ползването на стопанска постройка от 241 кв. м, намираща се в отчуждения от М. Д. през 1949 г. имот, възстановен на Х. и М. Д. На 23.07.2007 г. бил издаден акт за частна държавна собственост за УПИ **. На 10.12.2009 г. областният управител наредил да се отпише този акт, което било сторено, но на 15.09.2014 г. отново бил издаден акт за частна държавна собственост за УПИ **. Със заповед от 29.01.2016 г. областният управител наредил да се отпише от актовите книги този акт за частна държавна собственост за 712 кв. м от УПИ **, които не са попадали в парцел * по парцеларния план на стопанския двор на ТКЗС „В.“,[жк]. При така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е приел за правилни изводите на първоинстанционния съд, че ищците са придобили спорния имот по наследство и реституция по реда на ЗВСОНИ във връзка с отчуждаване по ЗОЕГПНС отм. - чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ. В тази връзка е изложил мотиви за неоснователност на доводите, че реституцията е следвало да бъде извършена по реда на ЗСПЗЗ, предвид обстоятелството, че имотът е бил отчужден като земеделска земя и е бил част от стопански двор на ТКЗС. Посочил е, че имотът е бил включен в регулационен план и това е било налице и към 24.02.1992 г., което обуславя възстановяването на собствеността по реда на ЗВСОНИ, а не на ЗСПЗЗ. Съдът е визирал, че към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ имотът е бил държавна собственост, не е бил част от държавния поземлен фонд, съществувал е до размерите, в които е бил отчужден, като върху част от него са били изградени незаконни селскостопански постройки, които не представлявали пречка за реституцията му. Въззивният съд е заключил и че в случая ответникът държавата се представлява от министъра на регионалното развитие и благоустройството, а не от министъра на земеделието и храните. По този въпрос е посочил, че при спор за недвижими имоти-държавна собственост представителството се осъществява от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Законовата норма на чл. 24, ал. 12 ЗСПЗЗ е специална и в случая е неприложима, доколкото по делото е установено, че по аргумент на противното от чл. 2, т. 1 ЗСПЗЗ процесният имот не е земеделска земя, защото се намира в урбанизирана територия, в строителните граници на [населено място] и е в регулация, т. е. не е част от държавния земеделски фонд, за да има основание да се прилага разпоредбата чл. 24, ал. 12 ЗСПЗЗ.

Жалбоподателят държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, излага съображения за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, като постановен в нарушение на материалния и процесуалния закон.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните процесуалноправен и материалноправен въпроси, за които жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл в решението си и че по отношение на тях е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване:

1. Задължен ли е въззивният съд, когато констатира, че предявеният пред първоинстанционния съд иск е нередовен по смисъла на чл. 130 ГПК спрямо ответника, да върне исковата молба и/или да укаже на ищеца да отстрани нередовността;

2. Когато неурегулиран имот - земеделска земя, е отчужден в противоречие на чл. 2, ал. 1 ЗОЕГПНС отм. и няма данни за отчуждителна преписка, следва ли същият да бъде възстановен по реда на ЗВСОНИ или следва да бъде възстановен по реда на ЗСПЗЗ.

По отношение на първия от формулираните въпроси жалбоподателят сочи, че съгласно константната съдебна практика държавата е самостоятелен гражданскоправен субект и като такъв е носител на права и задължения. Тя се представлява от министъра на финансите, когато не е предвидено друго. По дела, които се отнасят до недвижими имоти-държавна собственост, държавата се представлява от министъра на регионалното развитие и благоустройството (чл. 31, ал. 1 и 2 ГПК), а по дела, отнасящи се до земи от държавния поземлен фонд, съответно до гори и земи от държавния горски фонд - от министъра на земеделието, храните и горите (чл. 24, ал. 12 ЗСПЗЗ и чл. 27, ал. 6 ЗГ), като в този смисъл са: Тълкувателно решение № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС и определение № 1128/24.11.2011 г. по гр. д. № 1306/2010 г. на ВКС, I г. о. Според цитираните съдебни актове, по дела, отнасящи се до земи от държавния поземлен фонд - земеделски земи по смисъла на чл. 24, ал. 12 ЗСПЗЗ, държавата надлежно се представлява от министъра на земеделието, храните и горите, т. е. има активна правна легитимация.

По отношение на втория въпрос от изложението (материалноправен), жалбоподателят е визирал, че определянето на приложимия реституционен закон се извършва съгласно спецификите на всеки конкретен случай и изискуемия от правните норми фактически състав за настъпване на реституционния ефект. По отношение на имотите от селищен характер, одържавени по реда на ЗОЕГПНС, възстановяването на собствеността се извършва по ЗВСОНИ и издадения във връзка с прилагането му ЗОСОИ.Педената от социалистическата държава национализация обхваща и поземлената собственост чрез два от специално приетите тогава за тази цел закони – ЗОЕГПНС и ЗТПС. По преписката са установени косвени данни, че имотът е отчужден по реда на ЗОЕГПНС преди масовизацията като земеделска земя, въпреки че според чл. 2, ал. 1 ЗОЕГПНС се отчуждават имоти, които попадат в строителните черти на градовете. Издадените заповеди на кмета на Столична община, а по-късно и на областния управител на област София за отписване на имота от актовите книги за държавна собственост, не създават права, а имат една цел - да се приложат реституционните последици, като имотът се отпише от актовите книги за държавна собственост. Правото на собственост на държавата не се погасява с отписването на конкретен държавен имот, а в резултат от настъпването на съответен правопогасяващ юридически факт. Възстановяването на собствеността по реда на ЗСПЗЗ върху земи, включени в стопански дворове на организации по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, какъвто е случаят по делото, може да стане само ако не са застроени, не са прилежащи площи към сгради и съоръжения, и са годни за земеделско ползване (арг. от чл. 10, ал. 12 ЗСПЗЗ). Установените по преписката факти са, че имотът е застроен преди 1992 г. и попада в границите на стопански двор съгласно парцеларния план от 1997 г. В аналогични хипотези ВКС е приел, че правото на собственост върху тази категория земи не подлежи на възстановяване (определение № 33/24.01.2014 г. по гр. д. № 6103/2013 г. на ВКС, I г. о.). Разпоредбата на чл. 45, ал. 3 ППЗСПЗЗ в редакцията съгласно ДВ, бр. 72/24.08.1993 г. предвижда, че този вид имоти са държавна собственост и стопанисването, управлението и разпореждането с тях се извършва от министъра на земеделието, храните и горите.

Насрещните страни М. И. Д., Д. М. П., П. М. Д. и Л. Х. Д.-К. са подали отговор на касационната жалба, в която са изложили доводи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Считат касационната жалба за неоснователна.

Третото лице помагач счита жалбата на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството за основателна.

Жалбоподателят К. Е. С. атакува въззивното решение като недопустимо и незаконосъобразно.

В изложението към касационната си жалба К. С. се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2 ГПК, както следва:

1. Вероятна недопустимост на решението.

В тази връзка жалбоподателят твърди, че решението е постановено срещу ответник – държавата, който не е бил представляван от надлежния орган. Излага, че тъй като процесният имот попада в стопанския двор на ТКЗС, по силата на закона е част от държавния поземлен фонд и при спора относно собствеността му държавата следва да се представлява от министъра на земеделието, храните и горите (чл. 24, ал. 12 ЗСПЗЗ).

2. Жалбоподателят твърди, че с решението си Софийският апелативен съд се е произнесъл по въпроса за възможността да се възстанови по реда на ЗВСОНИ правото на собственост върху реална част от недвижим имот, отчужден по ЗОЕГПНС, в който има построена сграда, и която реална част представлява (или не) необходима прилежаща площ за обслужване на сградата, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд - предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Позовава се на противоречие на въззивното решение по този въпрос с Тълкувателно решение № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВС, б. „А”, т. 2 (т. 1, абзац 2 от диспозитива) и с решение № 118/ 21.12.2018 г. по гр. д. № 4415/2017 г. на ВКС, I г. о.

3. Очевидна неправилност на решението.

Жалбоподателят сочи, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е поставено при допуснато очевидно нарушение на материалния закон – същото противоречи на чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ, който препятства възстановяването на процесния имот по реда на ЗВСОНИ, поради извършени строежи в същия.

Според К. С. очевидна неправилност на атакувания от него съдебен акт се разкрива и при неправилното прилагане от въззивния съд на разпоредбата на чл. 302 ГПК, като съдът не е зачел силата на пресъдено нещо относно валидността на административен акт съгласно влязлото в сила решение № 5079/16.07.2015 г., постановено по адм. д. № 3978/2014 г. по описа на Административен съд-София град, ІІ отд., 35-и състав. С това решение административният съд е прогласил за нищожен акт на зам. министъра на земеделието и храните, обективиран в писмо изх. № 66-4884/02.11.2011 г., и преписката е била върната на административния орган за ново произнасяне по заявление рег. № 94-2055/19.08.2009 г. на К. С.. Жалбоподателят твърди, че при зачитане на влязлото в сила решение съдът е бил длъжен да приеме, че АДС № 08683/15.09.2014 г. е стабилизиран и законосъобразно обективира собственост на държавата върху процесния УПИ на основание на чл. 68, ал. 1 и чл. 71, ал. 1 ЗДС, чл. 27, ал. 10 и ал. 12 ЗСПЗЗ и чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ.

4. Жалбоподателят твърди, че по въпроса дали собственост на държавата произтича по силата на закона върху земеделски земи, включени в бившите стопански дворове на организациите по § 12 ПЗРЗСПЗЗ, които не подлежат на възстановяване, тъй като макар и да не са заети от сгради и съоръжения на организациите по § 12 и 29 от ПЗРЗСПЗЗ, са негодни за земеделски ползване, решението на Софийския апелативен съд противоречи на решение № 104/2017 г. по гр. д. № 4269/2016 г. на ВКС, решение № 22/2012 г. по гр. д. № 693/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 59/2012 г. по гр. д. № 1115/2010 г., решение № 949/11.04.2007 г. по гр. д. № 2945/2005 г. на ВКС, ІV „Б” г. о., решение № 1182/30.12.2008 г. по гр. д. № 3633/2007 г. на ВКС, III г. о. и решение № 595/19.06.2009 г. по гр. д. № 1096/2008 г. на ВКС, III г. о.

5. К. С. се позовава и на противоречие на въззивното решение с Решение № 7/19.06.1995 г., по конст. дело № 9/1995 г. и Решение № 12/8.07.1993 г. по конст. дело № 12/1993 г., като сочи, че съгласно двете решения К. съд на РБ е възприел разбирането, че независимо от учредяването на вещни права върху имотите, включени в трудово-кооперативните земеделски стопанства, същите имоти не променят своя статус и следва да бъдат възстановявани по реда на ЗСПЗЗ. Намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК.

6. Жалбоподателят намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса относно одържавяването на имот със статус на „ливада”, включена по закон в ДПФ, съответно в ТКЗС, върху която е възстановена неправилно в реални граници частната собственост по реда на чл. 1 ЗВСОНИ, (без процедура за установяване размерите на застроената и свободната от застрояване площ).

7. К. С. счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие е практиката на ВКС и по въпроса относно задължението на съда да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните и всички събрани по делото доказателства, съобразно предвиденото в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК.

По този въпрос се позовава на противоречие на обжалваното решение с решение № 548/6.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, І г. о. и решение № 149/3.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, III г. о., като твърди, че Софийският апелативен съд е пренебрегнал част от доказателствения материал, а именно: титулите за частна и държавна собственост, скицата на имот *a от парцеларния план на стопанския двор на ТКЗС „Д.“, контролното заснемане на процесния УПИ, в което са нанесени трите свързани сгради, придобити от С..

По касационната жалба на К. С. е подаден отговор от ищците, които оспорват същата. Намират, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, като подадени в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

С исковата молба М. И. Д., Д. М. П., П. М. Д., Г. Х. Д. (починала в хода на делото, с конституиран наследник по закон Л. Х. Д.-К.), и Л. Х. Д.-К. са предявили срещу държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството субективно съединени искове по чл. 124, ал. 1 ГПК: за признаване за установено, че ищците са собственици на недвижим имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № КД-14-22-221/26.03.2012 г. на началника на СГКК-С., находящ се в [населено място],[жк], с площ от 1 409 кв. м, стар идентификатор ***, при съседи: поземлени имоти с идентификатори: ***, ***, ***, ***, ***. и ***, който по действащия регулационен план представлява УПИ ** от кв. 134 по плана на [населено място], м. „Д.-разширение север-2 част“. Ищците излагат, че собствеността върху имота придобили по наследство и реституция на основание чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ. Същият бил отчужден по реда на ЗОЕГПНС от общия наследодател на ищците М. К. (по мъж П.), като към момента на отчуждаването с решение от 7.10.1948 г. на С. комисия по чл. 11 ЗОЕГПНС представлявал вила на два етажа, заедно с дворно място от 3 200 кв. м, застроено и незастроено. След отчуждаването имотът се стопанисвал от местното ТКЗС, което без строителни книжа изградило в северозападната му част едноетажни сгради, които през 1999 г. били продадени на основание чл. 48, ал. 8, във вр. с ал. 2 ППЗСПЗЗ на К. Е. С..

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не следва да допуска касационно обжалване по първия от формулираните в изложението към касационната жалба на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството въпроси. Той е правно ирелевантен, тъй като в случая не е налице порок на исковата молба. Последната отговаря изцяло на изискванията на чл. 127 ГПК, като съобразно твърденията си ищците са посочили като ответник по исковата молба държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Дори в нея да е посочен ненадлежен представител на държавата, това не прави процеса недопустим, нито исковата молба нередовна (в този смисъл е напр. решение № 181/14.06.2012 г. по гр. д. № 96/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., чието становище по въпроса настоящият съд споделя).

По втория въпрос от посоченото изложение също не следва да се допуска касационно обжалване. Така както е формулиран, такъв въпрос не е разглеждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи съгласно изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК и постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Видно от обжалваното решение, в него не е прието, че имотът е бил отчужден в противоречие с чл. 2, ал. 1 ЗОГПНС отм., както и че липсват данни за отчуждителна преписка (документи от такава са приети по делото и обсъдени в решението). По този въпрос не е обосновано и наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Цитираното определение на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК, не представлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като в това производство се извършва преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, представляваща специфична правораздавателна дейност, характерна само за касационната инстанция, при която не се разрешава правния спор, а се прави само селекция на касационните жалби по посочените в процесуалния закон критерии. Освен това в същото не е разгледан въпрос, като формулирания в изложението.

Отделно съдът следва да отбележи, че ЗОЕГПНС отм. е уреждал възможността за отчуждаване и на земеделски земи. Съгласно чл. 1, ал. 3 от ППЗОЕГПНС отм., във вр. с чл. 3, ал. 2 ЗОЕГПНС отм., нормите на ЗОЕГПНС отм. намират приложение и за имотите в землищата на селата С., Д. Д., Б., К. и Г., включени в общия градоустройствен план на С.. По силата на чл. 11 ЗБНМ от 1941 г. (отм.) общият градоустройствен план на едно населено място е определял и земеделските площи. По делото не се спори и се установява от събраните доказателства, че отчужденият от праводателката на ищците имот се е намирал в землището на [населено място].

По касационната жалба на К. С. съдът намира следното:

Не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото върху допустимостта на съдебното решение не влияе евентуално нарушение при осъществяваното представителство на ответника държавата – ако вместо от министъра на земеделието, горите и храните, държавата е била представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Надлежен ответник по исковете е самата държава, а определянето на конкретния правен субект, който следва да вземе участие в съдопроизводствените действия, не е въпрос на процесуална легитимация, а на процесуално представителство (в този смисъл: решение № 508/3.06.2010 г. по гр. д. № 1048/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 181/14.06.2012 г. по гр. д. № 96/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 46/28.03.2014 г. по т. д. № 2048/2013 г. на ВКС, І т. о.).

По отношение на поставения въпрос за възможността да се възстанови по реда на ЗВСОНИ реална част от имот, в който е построена сграда, не са налице сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. трето ГПК за допускане на касационно обжалване.

Този въпрос е неотносим към мотивите на въззивният съд и към установеното по делото, тъй като в конкретния казус е прието, че целият имот на праводателката на ищците, отчужден по ЗОЕГПНС, е бил реституиран с влизането в сила на ЗВСОНИ, като към този момент същият все още е бил извън регулация и е представлявал един имот. Едва през 2001 г. имотът е влязъл в регулация и от него са били обособени два парцела.

Същевременно въззивният съд е съобразил, че от праводателката на ищците е бил отчужден по реда на ЗОЕГПНС отм. застроен недвижим имот. Към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ целият имот е съществувал в патримониума на държавата, ведно с отчуждената постройка, като допълнително в него са били построени три сгради. В тази хипотеза, съгласно възприетото в Тълкувателно решение № 1/17.05.1995 г. по гр. д. № 3/1994 г. на ОСГК на ВС и Тълкувателно решение № 6/10.05.2006 г. по гр. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС и формираната съдебна практика по чл. 290 ГПК, обективирана, например, в: решение № 632/11.10.2010 г. по гр. д. № 539/2009 г. на ВКС, І г. о. и решение № 96/29.03.2011 г. по гр. д. № 290/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 72/10.07.2012 г. по гр. д. № 425/2011 г. на ВКС, І г. о., ако преди национализацията теренът е бил застроен, а след национализацията в него са били изградени и други сгради, по силата на ЗВСОНИ се реституира собствеността върху целия терен и съществувалите преди одържавяването сгради, а за новопостроените сгради възниква суперфициарна собственост в полза на държавата или на нейни юридически лица, респ. на техни правоприемници. Именно в този смисъл са и изложените от въззивния съд мотиви. Наведените от жалбоподателя съображения се отнасят до други хипотези. Правно ирелевантни за спора са изложените доводи за очевидна неправилност на въззивното решение във връзка с прогласяването за нищожен на акта на зам. министъра на земеделието и храните, обективиран в писмо изх. № 66-4884/02.11.2011 г. В прерогативите на съда, разглеждащ исковете за собственост между страните, е да прецени дали е настъпила реституцията на процесния имот и по кой нормативен акт. Съставените актове за държавна собственост относно имота имат констативен характер и подлежат на преценка заедно с другите доказателства по делото. Така е процедирал и въззивният съд при постановяване на решението си.

Не са налице предпоставките на ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса дали собственост на държавата произтича по силата на закона върху земеделски земи, включени в бившите стопански дворове на организациите по § 12 ПЗРЗСПЗЗ, които не подлежат на възстановяване, тъй като макар и да не са заети от сгради и съоръжения на организациите по § 12 и 29 от ПЗРЗСПЗЗ, са негодни за земеделски ползване. Този въпрос не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същият не е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение, така както изисква Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е приел, че реституцията е настъпила по силата на ЗВСОНИ и въобще не е обсъждал предпоставките за възстановяване собствеността на граждани по ЗСПЗЗ.

Във връзка с този въпрос настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд държи да отбележи, че съгласно правната уредба относно реституцията и създадената по прилагането й съдебна практика на ВКС, за земеделските имоти, които са били отчуждени по ЗОЕГПНС отм., е приложима реституцията по ЗВСОНИ, а не тази по ЗСПЗЗ (в този смисъл е напр. решение № 96 от 1997 г. на ВКС, ІV г. о.). Само ако земеделският имот е бил отнет без законово основание или отчужден не по установения законов ред, т. е. без наличие на съответна отчуждителна процедура по ЗОЕГПНС или друг закон, обстоятелството, че същият е имал земеделски характер към момента на отнемането му, би обусловило реституция по реда на ЗСПЗЗ. В конкретния случай, както правилно е съобразил Софийският апелативен съд, собствеността върху имота е била възстановена с влизането в сила на ЗВСОНИ, като са били налице всички предпоставки за това по чл. 1 от закона.

Изцяло неотносими към спора са визираните в изложението към касационната жалба решения на Конституционния съд на РБ. В същите не е обсъждано възстановяването собствеността на земеделски имот, отчужден по реда на ЗОЕГПНС отм..

Формулираният от К. С. материалноправен въпрос, по отношение на който се сочи наличието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е неясен. Освен това, както бе изложено по-горе, в случая не е необходимо установяване размерите на застроената и незастроената площ, доколкото не става дума за одържавен незастроен недвижим имот, а за застроен такъв. Както бе посочено, в хипотези като настоящата се възстановява целият отчужден имот, като за новопостроените сгради възниква суперфициарна собственост в полза на държавата или на нейни юридически лица, респ. на техни правоприемници.

Въззивното решение не е постановено в нарушение на практиката на ВКС по последния, процесуалноправен, въпрос, визиран в изложението. Софийският апелативен съд е обсъдил всички относими за спора доказателства и на тяхна основа е направил съответните правни изводи за основателност на предявените искове.

М. И. Д., Д. М. П., Л. Х. Д.-К. и П. М. Д. имат право на направените пред ВКС разноски за адвокат във връзка с подаването на отговор на касационната жалба на държавата в размер на 1 670 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2928 от 12.12.2018 г. по гр. дело № 5549/2017 г. на Софийския апелативен съд.

ОСЪЖДА държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството да заплати на М. И. Д., Д. М. П., Л. Х. Д.-К. и П. М. Д. разноски за производството пред ВКС в размер на 1 670 лв. (хиляда шестотин и седемдесет лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: